Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (60)

60

Гласът на Шон отекна в стаята.

— Аз… — Очите му бяха широко отворени.

Това не беше мъжът, когото Изабел познаваше толкова добре. Той не приличаше на себе си…

Тя се изправи рязко и събори стола отпред.

— Къде е той? Аз не вярвам на тези глупости! — Махна с ръка към екрана. — Вие не може да показвате това на хората. Нямате право… Какво става, по дяволите? Кои сте вие? — Тя се втренчи в двамата мъже пред нея. Цялото й тяло трепереше, в очите й искреше гняв.

Сивокосият не каза нито дума. Той натисна един бутон на дистанционното управление. Лицето на Шон спря да се движи. Устата му беше широко отворена. В стаята настана взривоопасна тишина.

По-слабият от двамата, седнали пред нея, каза:

— Моето име е Гас Райли, госпожо Раян. Аз съм помощник на окръжния прокурор в отдела за финансови престъпления в Службата на окръжния прокурор на Ню Йорк. — Той се размърда леко на стола си. — Тук съм, за да разследвам обстоятелствата по проваленото сливане между ВХН и друга банка — продължи той. — Бяхме сезирани от Комисията по ценни книжа във връзка с подозрителна дейност в лондонския офис на ВХН. Вашият съпруг е едно от лицата, които разследваме. Имам пълното право да видя този материал в изпълнение на призовка, издадена днес следобед от съдия Бърнърд М. Стантън от Федералния районен съд. — Мъжът бръкна в сакото си, извади някакви документи и ги вдигна във въздуха.

Изабел почувства, че се вцепенява, но побърза да се овладее.

— Знаете ли къде е съпругът ми? — повтори тя настоятелно.

Райли се обърна към екрана. Изабел трескаво премисляше различни възможности. Имаше ли вероятност Шон да е виновен? Не, това беше абсурдно… Тогава какво ставаше, по дяволите? Как можеше да се излезе от този капан? С всяка секунда ставаше все по-трудно…

Другият мъж се обърна към нея. Той имаше дълъг нос и къса черна коса.

— Казвам се Дик Оуен, госпожо Раян. Аз съм помощник-директор в отдела за вторични пазари в нюйоркския офис на Комисията по ценни книжа и фондовите борси. Разследваме ВХН в продължение на осемнадесет месеца. По-рано днес поискахме от прокуратурата да се включат в този случай. — Той имаше високомерен вид.

Умът й бавно преработваше тази информация, сякаш мозъкът й беше замръзнал…

— Днес следобед получих федерална заповед за влизане в тази сграда и изземване на всички доказателства, свързани с извършването на всякакви престъпни деяния, противоречащи на регламентите на Комисията по ценни книжа и борси.

Той цитираше нещо.

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако прегледаме изцяло записа, преди да обсъждаме каквото и да било друго — каза сивокосият.

Изабел не искаше той да пуска отново записа.

Вече беше чула твърде много.

— Освен ако не искате да присъствате, ако всичко това е много трудно за вас…

— Ще остана — решително каза тя. Гласът й звучеше твърдо. — Но искам да знам къде е съпругът ми.

— И ние нямаме представа къде е той, госпожо Раян, честна дума… — На лицето му беше изписана загриженост, което не й харесваше. — Мисля, че трябва да видите този запис. За ваше добро е… За вашата безопасност най-вече. Това е, което ме безпокои.

Тя стисна ръба на стола пред себе си. Да не би той да намеква, че Шон може да бъде заплаха и за нея?

Вероятно един от тези мъже беше изпратил съобщението, а не Шон. В есемеса не се споменаваше името му.

Всичко това беше пълна лудост.

Отново усети, че трепери, и се вкопчи в облегалката на стола пред нея. Тялото й се напрегна като струна. Светът, в който беше живяла спокойно със семейството си допреди две денонощия, изчезваше.

— Ще го гледам, но не очаквайте от мен да повярвам и на една дума.

— Разбирам вашата реакция… Вие сте в правото си да отричате това, което виждате — каза сивокосият. — Това е съвсем естествено. Само ви моля да бъдете непредубедена за всичко, което виждате. — После той се обърна и натисна дистанционното.

Записът продължи.

— Аз… — започна Шон. Той погледна измъчено. — Съжалявам — каза той. — Загубих контрол. Не можех да се спра…

Сълзи избиха в очите й, щом долови истинска тъга в гласа му. Отпусна пръстите си, сграбчили облегалката на стола. Дишането й се учести…

На екрана Шон погледна надолу, сякаш не знаеше какво друго да каже. Това беше съвсем несвойствено за него.

— Запознати ли сте с клауза 47-а от нашия договор с института, за който работите, господин Раян? Той позволява на ВХН да прекрати незабавно договора без право на обезщетение, ако някой от персонала по договора извърши сериозно криминално престъпление? — Гласът от записа бучеше монотонно.

Шон кимна.

Какво щеше да каже тя на Алек?

Той очакваше баща си да се прибере вкъщи и прегръщайки го, да го подхвърли във въздуха.

Екранът угасна.

Гас Райли се обърна към нея, подаде й тънка, кремава на цвят визитка. Тя я взе с трепереща ръка. Върху визитката в бледосиньо беше отпечатана емблемата на Службата на окръжния прокурор на Ню Йорк — орел и кръг.

— Съжалявам, това сигурно е шок за вас, госпожо Раян, но нашето разследване на ВХН продължава. Ако знаете нещо за някакви нередности във връзка с ВХН както тук, така и в Лондон, сте задължена по закон да ни уведомите. Казвам го сериозно.

Изабел пъхна визитката в задния джоб на дънките си.

— Не вярвайте на това, което току-що видяхте, господин Райли — каза тя високо. — Аз със сигурност няма да повярвам, докато лично не го чуя да признава всичко това. Всеки може да фалшифицира видеозапис в наши дни.

Сивокосият бавно поклати глава, сякаш я съжаляваше.

Това й беше достатъчно. Тя се изправи, отмести със замах един стол от пътя си и тръгна бързо към изхода. Искаше да се махне от това място. Не можеше да остане в тази ужасна стая и секунда повече.

Да вървят по дяволите всички.

Когато наближи вратата, тя чу бързи стъпки зад себе си, сивокосият заговори:

— Моля ви, госпожо Раян, господин Вон би искал да ви види. — Акцентирането върху името показваше ясно, че знаменитият Вон не очаква да му бъде отказано.

Тя спря. Не беше нужно много, за да си представи измислиците, с които егоистичният главен изпълнителен директор на ВХН за Великобритания щеше да я засипе.

Тя не искаше да ги чуе.

И тогава си спомни нещо. Миналата Коледа Шон беше поел вината, след като тя беше одраскала с колата си лъскавия нов лексус на съседите им. Тя обръщаше на заден ход късно на Бъдни вечер и не бе преценила разстоянието пред дома им в тъмното. Шон беше отишъл при тях рано сутринта на Коледа, за да им каже, че той го е направил.

Беше постъпил така, защото тя се беше спречкала с техните прекрасни шотландски съседи преди месеци. Шон й обясни, че се опитва да я защити.

Възможно ли е той да прави същото нещо и сега? Но защо и за кого?

Изабел изведнъж промени решението си. Трябваше да се срещне с Вон.

Сивокосият продължаваше да й говори, но тя бе пропуснала какво беше казал. Лицето му бе напрегнато, като че ли щеше да се пръсне.

— Той ни чака — повтори за кой ли път мъжът.

— Добре, тръгваме — съгласи се Изабел.

Когато стигнаха до края на коридора, почти до асансьора, сивокосият почука на лъскава стоманена врата, боядисана в зелено. Беше навел главата си малко настрани — като ловно куче, очакващо да му подсвирнат.

Стоеше там като че ли беше отново в училище и измисляше извинения пред кабинета на директора.

Тя помъчи да успокои гнева си. Някой се опитваше да я накара да повярва, че Шон е виновен за нещо отвратително, да накара много хора да повярват. Но тя нямаше да позволи…

— Защо просто не влезем? — попита Изабел.

Сивокосият я изгледа недоумяващо.

— Трябва да изчакаме — прошепна той.

— Можеше просто да ми преразкажете думите на Шон. Не трябваше да ми показвате това видео.

Той почука на вратата отново, но като не получи отговор, се обърна към нея.

— Госпожо Раян, ВХН просто се грижи за вашите интереси. Вие сте съпругата на човек, който може да се окаже заплаха за другите. Ние приемаме сериозно задължението си да се погрижим за безопасността ви. Разбираме, че повечето хора инстинктивно отричат обвиненията срещу близките им. Ето защо беше важно за вас да видите със собствените си очи какво призна вашият съпруг, а не ние да ви препредаваме думите му или да ги интерпретираме…

— Да, ВХН наистина е грижовна — изпъшка тя и притвори очи. Беше изтощена и отегчена.

— Да, госпожо Раян, така е.

Изабел стисна устни.

Вратата се отвори. Тя срещна мрачното лице на господин Вон.

— Госпожо Раян — въздъхна той, — очаквам, че ви е трудно да приемете всичко това…