Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (20)

20

Ситуацията вече ставаше нелепа: Шон не би отишъл в стриптийз клуб, това не беше в стила му. Но пък би обяснило нощните закъснения. Мисълта, че е ходил в онзи клуб, ужаси Изабел. Уикендът в Париж вече нямаше значение. Шон беше най-хубавото нещо в живота й, откакто се бяха върнали от Истанбул. Тя почти усещаше ръцете му около себе си, когато мислеше за него.

Щом таксито се изкачи по улицата, Изабел видя полицейска кола пред къщата на съседите. Тъмен форд беше паркиран на втора линия пред дома им. Тя слезе от таксито до полицейската кола и надникна в нея. Какво очакваше — Шон да бъде на задната седалка с белезници ли?

Не беше. Тя бръкна за ключовете си. В матовото стъкло на входната им врата видя отражението на движеща се зад нея фигура. Обърна се.

Беше една от съседките. Носеше плетена шапка с помпон. Тя погледна към Изабел, ала отвърна очи, докато отминаваше, сякаш подозираше, че полицейската кола има нещо общо с нея. Но на Изабел не й пукаше от това. Тя искаше обратно стария си живот.

Сега, веднага.

Извади ключовете си. Ръката й трепереше, докато опитваше да отключи.

Но в този миг някой отвътре отвори вратата, като едва не прискрипа пръстите й. Плещеста полицайка със суров поглед я гледаше така, сякаш беше престъпник.

Изабел усети, че й прималява. Нозете й се подкосиха.

Полицията беше в нейния дом.

— Какво става? Къде е съпругът ми? — разтревожи се тя.

— Вие ли сте Изабел Раян? — попита полицайката. Тя беше толкова едра, че можеше да я вземат в отбор по хокей на лед от съветската епоха.

— Да, аз съм…

Полицайката я погледна. Сърцето на Изабел се сви, сякаш очакваше да чуе, че Шон е мъртъв.

След това се появи друг мъж в цивилни дрехи и каза нещо, което Изабел не разбра. Полицайката отстъпи встрани.

— Аз съм инспектор Кърби — повтори мъжът. Акцентът му беше от северната част на Англия. Беше висок, с масивна челюст. Стоеше в дъното на стълбите, сякаш току-що бе слязъл долу.

Какво ставаше?

— Не се тревожете, госпожо Раян. Вашата чистачка ни пусна вътре. Имаме заповед за обиск. — Той потупа джоба на сакото си.

Тя не искаше да я вижда, нямаше какво да крие.

— Шон добре ли е? — попита притеснено Изабел.

— Мислехме, че вие можете да ни кажете това, госпожо Раян.

Нозете й отново се разтрепериха. Тя протегна ръка и се подпря на стената. Полицайката посегна да я подкрепи, но Изабел й направи знак да се отстрани, изправи се и погледна към инспектора.

— Защо, по дяволите, сте в къщата ми? — Знаеше, че звучи ядосано, но в момента това не я интересуваше.

— Разследваме някои сериозни въпроси, госпожо Раян. — Гласът му звучеше тихо, а погледът му бе твърд. — В заповедта за обиск ни се разрешава да изземем цялото компютърно оборудване в дома ви и всякакви документи или други предмети, свързани по някакъв начин с разследването. Тези правомощия се дават съгласно разпорежданията, съдържащи се в Закона за финансовите услуги и пазари от 2000 година…

Заливаше я с набор от думи, които той беше свикнал да изрича.

— Чистачката ни показа кабинета на мъжа ви.

— Съжалявам, госпожо Раян. Нищо не можех да направя — долетя слаб глас от дъното на коридора. Главата на Сабрина надникна зад инспектор Кърби.

— Всичко е наред, Сабрина. Това е във връзка с банката…

Изабел затвори очи за миг. Трябваше да се съсредоточи.

— Опитвате ли се да намерите мъжа ми? — Тя потърка челото си, по което бяха избили капчици пот.

— Да — отговори кратко инспекторът. От тона му стана ясно, че тук той ще задава въпросите.

— Трябва да тръгвам, госпожо Раян… — измърмори Сабрина. Промъкна се покрай инспектора, леко се усмихна на Изабел и я потупа по ръката, минавайки край нея. Когато отвори вратата, леденият вятър нахлу вътре. Полицайката побърза да затвори след нея.

— Трябва да ви зададем някои въпроси, госпожо Раян. Къде можем да направим това? — Инспектор Кърби изглеждаше така, сякаш е видял всичко, с което светът може да изуми един полицай.

— Вероятно вече познавате дома ни толкова добре, колкото и аз, инспекторе. Къде бихте предложили?

— В кухнята.

Тя тръгна пред него. Стените сякаш се затваряха около нея, докато вървеше по коридора, като че ли къщата внезапно беше станала по-малка.

— Имате хубав дом — отбеляза инспекторът.

Тонът му беше хладен, официален, но тя долови намек за нещо друго: питаше я как можеха да си позволят такава голяма къща.

Изабел влезе в кухнята и се загледа в детските рисунки на Алек по стената. Бяха рамкирани от Шон с черно дърво с дебел бял кант. Очите й се замъглиха…

Беше ли направил нещо глупаво?

Защо полицията ще бъде тук, ако той е невинен?

Чувстваше пръстите си ледени. Не усещаше студа, докато беше навън, сигурно заради адреналина, но сега, в топлата къща, ги почувства премръзнали.

На корковата дъска за бележки на стената на кухнята имаше нейна снимка от времето преди раждането на Алек. Изглеждаше бледа, с несигурна усмивка. Шон беше толкова грижовен към нея тогава.

Тя се отпусна на зеления плетен стол в края на масата. Беше огромна, като тези, каквито имаше в кухните на големите стари английски къщи в провинцията.

Инспектор Кърби седна и се наведе над бележника си. Изабел подпря разтрепераните си ръце на масата. Вероятно изглеждаше глупаво. Но не я беше грижа. Не й бяха казали, че е направил нещо нередно, поне засега.

Затаи дъх…