Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (44)

44

Изабел се надяваше Тими да тръгне след нея, да й предложи да опита да я вкара на пресконференцията. Тя поспря близо до вратата за миг и погледна телефона си. Нямаше обаждания. Излезе на улицата. Тими й махна с ръка, докато преминаваше пред прозореца, както че ли бяха приятели. Тя не му отговори на жеста.

Задник.

Реши да обиколи около сградата на ВХН за да види дали може да намери някой друг, който чака да отиде на пресконференцията. Нямаше изгледи за успех, но беше по-добре, отколкото просто да се върне в хотела си.

Една чайка се спусна пред нея с огромните си крила. Издаде пронизителен звук, кълвейки някакъв боклук, сякаш я предупреждаваше да се махне от нейната територия.

Изабел прекоси улицата и тръгна успоредно на старата сграда на Сентрал Пост Офис в посока нагоре към 45-а улица. Сградата на ВХН се извисяваше над нея като в един стар филм с Фред Астер, създаден през тридесетте години, когато елитът пристигал в ресторантите в смокинги, докато обикновените хора в дрипи гледали от другата страна на улицата.

Някакъв скитник идваше към нея. Беше навлечен с нещо като десетина палта, твърде големи за него. Около краката му или може би около обувките му бяха увити вестници. Тя не можеше да види точно.

Изабел се отдръпна инстинктивно от стената на банката. Той изглеждаше безобиден, но беше чувала прекалено много предупреждения всеки път, когато идваше в Манхатън. Един автобус я задмина, полюлявайки се. Скитникът се насочи към нея. Каква игра, по дяволите, играеше той? Да уплаши дамата ли?

— Дайте ми един долар?

Той все още бе на няколко крачки от нея. После препречи пътя й. Тя видя очите му. Бяха кървясали. Вдигна ръцете си, сякаш щеше да посегне, за да я сграбчи.

Тя отстъпи встрани обратно към банката. Щеше да мине край него след секунда.

Дясната му ръка се протегна и Изабел долови мирис на пот и някакъв кисел дъх, на урина.

Ръката му я докосна, когато тя забърза и го подмина.

Той изсумтя шумно. Изабел погледна назад. Беше паднал на една страна и държеше главата си.

— Аз ще ви съдя, госпожо. Това си беше проклето нападение! — изкрещя той и я заплаши с мърлявия си юмрук.

Изабел продължи да върви. Това беше един от онези трикове, които използват, за да те накарат да спреш. Тя ускори ход, сякаш скитникът я преследваше по петите. Виковете му позаглъхнаха. Щеше ли да я догони? Едно такси изсвири с клаксона си и намали, завивайки към нея. Тя вдигна ръка.

— „Гранд Хаят“. — Беше време да се махне оттук. Можеше да се върне по-късно.

Облегна се на задната седалка. Топлината в таксито беше задушаваща. След секунди пот изби по челото й. Спряха на един светофар. Тя погледна назад. Скитникът все още беше на земята. Сочеше към нея, сякаш тя беше престъпник, който щеше да се измъкне. Разиграваше майсторски театър.

— Как сте? — попита шофьорът.

— Много луди имате в този град — каза тя.

— Тоя не е нищо — кимна шофьорът. — Почакайте да видите тълпата, която ще се появи там след няколко часа. Екстремистите ще излязат тази вечер.

— Тълпа ли?

— Не четете ли вестници? — Той я погледна в огледалото за обратно виждане. Очите му бяха огромни, сякаш ги принуждаваше да стоят отворени от умора.

— Не и днес.

— Знаете, че тая банка ВХН, откъдето ви качих, държи спестяванията на много хора в онези трезори, а сега говорят, че някакви комунисти ще дойдат и ще я погълнат. Ала това не е правилно. Не, господа…

— Ще има ли демонстрация?

— Да, по дяволите, точно така. Те ще преименуват ВХН в Първата комунистическа банка на САЩ. Все още не сме имали такова чудо в Ню Йорк. — Махна с ръка и продължи да говори, докато тя не слезе.

В хотела Изабел се отправи към асансьорите. Мечтаеше за душ. Имаше нужда да се изкъпе. Имаше нужда да помисли. След това щеше да реши какво да прави по-нататък. Изглежда, нямаше много възможности за избор. Когато вратите на асансьора започнаха да се затварят, една британска двойка пристъпи вътре. Тя можеше да каже откъде са в момента, в който отвориха устата си.

— На кой етаж, скъпи?

— Двадесет и втори — отвърна той и обгърна с ръка жената.

Завистта бързо я обзе. Двамата с Шон трябваше да са в онзи изумителен хотел в Париж точно сега и да се отправят хванати за ръце към стаята си, точно като тези двамата. Трябваше да извърне поглед.

Защо не се беше свързал с нея?

 

 

Тя пусна струята от душа да тече продължително върху нея. Чувстваше се добре, докато горещата вода обливаше кожата й. Остави я да отмие умората й. Трябваше да се върне в банката, да се опита да влезе на пресконференцията, каквото и да се случи. Ще облече черните си панталони и черната си копринена риза и ще завърже косата си назад този път. С такава официална осанка всички врати се отварят, обичаше да казва Шон.

Изстиска шампоан върху косата си и чу глухо звънене. Телефонът ли беше това? Почти се хлъзна по пода на банята и удари коляното си срещу вратата, като изтърча гола и мокра да го търси.

Отне й дълго време да го намери.

Беше сигурна, че телефонът е спрял да звъни, когато го вдигна.

Но не беше.

— Ало — каза тя, когато най-сетне го сложи до ухото си.

Затаи дъх, докато чакаше да чуе кой се обажда или вече е затворил. Можеше да е Шон. Следващите няколко секунди бяха пълно мълчание.

— Изабел, здрасти. Аз съм Лора Дженкинс. Моят стар приятел Франк ми каза, че имаш нужда от помощ.

Благодари на бога за Франк. Благодари на бога за приятелския глас.

— Здравей, Лора.

— Къде си, момиче?

— Аз съм в „Хаят“, в Гранд Сентрал. — Хладка вода капеше от нея. Шампоанът се втвърдяваше в косата й, но не й пукаше.

— Безбожен, страхотен малък хотел. Искаш да отидеш на тази пресконференция, нали?

— Разбира се.

— Е, аз ще бъда във ВХН след пет минути, предполагам. И ми е разрешено да си водя фотограф. Така че, ако можеш да дойдеш там до пет-десет минути, ще те чакам във фоайето.

— Мислех, че започва в седем? — Какво трябваше да направи, да изскочи от стаята си гола?

— Да, аз също. Но после получих имейл, че ще започне по-рано. Искат да се опитат да свършат преди седем. Така че, ако избухне голяма демонстрация, да я пропуснат.

— Уплашени са от демонстрацията ли?

— Да, разбира се. ВХН привлича смахнати като умряло куче мухи. Това е, което се случва, когато се усеща миризма, нали? Ще се видим. Трябва да тръгвам.

Линията прекъсна.

Беше сигурна, че все още има шампоан по косата си, когато жълтото такси я остави пред ВХН. Този път във фоайето се виждаха хора. Отвън пред сградата също беше оживено. Всички бяха навлекли дебели дрехи заради студа. Повечето от тях сновяха точно от другата страна срещу главния вход на 45-а улица, изглеждаха като че ли се шляят. Само че беше твърде студено за разходки. Някои от тях се втренчиха в нея, когато тя се отправи към входа на банката.

Няколко заможни на вид типове чакаха на рецепцията. Несъмнено журналисти от СМИ. Как щеше да познае Лора?

Не трябваше да се безпокои. Висока жена с черна коса, спускаща се като завеса до кръста й, закрачи към нея. Носеше тесни черни панталони и дълъг черен жакет с яка тип „Мандарин“ и лилави копчета.

— Познах, че си ти. Франк ми описа големите ти кафяви очи.

Тя протегна ръката си. Изабел я разтърси. След бързия поздрав тя й подаде чанта за фотоапарат, сякаш се бяха ръкували само за да може да й я предаде.

— Нали знаеш как да натискаш бутона за обектива? — попита Лора.

Изабел кимна.

— Добре, с това приключихме обучението за встъпване в длъжност. Да вървим. Не бих искала капутите от Уолстрийт Джърнъл да заемат всички най-добри места. — Тя кимна към четиримата корпоративни типове в костюми на тънко райе.

Както мъжете, така и жените, които вече бяха преминали през проверката за сигурност, чакаха пред асансьорите.

Докато от охраната се взираха в прес картата и поканата на Лора, те едва погледнаха Изабел. Нямаше дори намек, че си спомнят, че я бяха виждали по-рано. Направиха две отметки в списъка, след това ги пропуснаха. Усещаше се така, сякаш влизаше с взлом на престижно частно парти. Беше ли вече вътре? Със сигурност изглеждаше така. И се чувстваше добре.

Щеше да изненада този задник Шон. Може би ще му изпрати въздушна целувка. Или ще го замери с обувка.

Те се качиха сами в асансьора — елегантна розова мраморна кутия със сребърен парапет, изкачваща се до петдесетия етаж. Изабел мислеше, че ще имат време да поговорят за няколко минути, преди да влязат на пресконференцията, ала всичко ставаше много бързо.

— Какво мислиш за сливането? — попита тя.

Лора сложи пръст на устните си и поклати рязко глава, сякаш Изабел бе предложила да покажат голите си задници на охранителите.

Фоайето на петдесетия етаж беше като това долу, но по-малко. То също беше с черен плот на рецепцията, с осветление от факли и розов мраморен под.

Пред лъскави черни врати в далечния край на помещението бяха наредени няколко маси със значки по тях. Пред масите имаше малка опашка, съставена от хората от Уолстрайт Джърнъл, които бяха видели на долния етаж, и няколко други, които най-вероятно бяха дошли преди тях.

Зад масата стояха двама охранители, имаше и въже, ограничаващо достъпа до няколко врати. Единият от пазачите беше слаб чернокож мъж. Другият беше едър бял мъж с лъскава плешива глава. Чернокожият бавно и съзнателно вкарваше данни в джобно устройство, докато всички чакаха пред него.

Лора сложи ръка на рамото й, когато двете се присъединиха към опашката.

— Съпругът ти е изчезнал, така ли? — прошепна загрижено тя.

— Той вероятно ще бъде тук. Затова искам да вляза.

— Нали знаеш, че над един милион души се обявяват за изчезнали в Америка всяка година? — Лора се взря в Изабел, сякаш й беше ученичка, а тя — нейна учителка.

Изабел поклати глава.

— Един милион души ли?

— Да, повечето от тези, които не се върнат у дома след двадесет и четири часа, имат психични проблеми или проблеми с пристрастяване към наркотици, или и двете. Това обхваща деветдесет и пет на сто от тези, които все още липсват след първия ден. Невероятно, нали? — Тя погледна снизходително Изабел.

— Шон няма психични проблеми, нито се дрогира… — Изабел поклати глава. — Но може би ще има, след като си поговоря с него.

Лора я огледа от горе до долу, сякаш преценяваше да й уреди среща с приятел.

— Двамата разбирахте ли се… знаеш какво искам да кажа?

Изабел кимна, но не прекалено решително. Тя й задаваше правилните въпроси, ала не знаеше доколко е искрена.

Лора доближи устните си до ухото й и прошепна:

— Аз ще говоря, когато стигнем отпред.

Хората пред тях преминаха.

Двете се озоваха до масата.

— Име?

— Лора Дженкинс от Стейт Стрийт Таймс. — Лора посочи към нея. — А тя е моят фотограф.

Охранителят погледна към Изабел, сякаш тя можеше да бъде терорист, който Лора се опитваше да вкара нелегално.

— Трябва да я проверя. — Той защрака по екрана си. — Не сме получили личните й данни в нашата система. Имате ли лична карта със себе си? — обърна се той към Изабел.

Тя му даде паспорта си. Той го погледна и вдигна вежди, може би защото беше британски, но не каза нищо. Отново започна да пише по екрана си. После задържа паспорта разтворен пред устройството си за няколко секунди, преди да й го върне.

И започна отново да пише. Изабел усети, че й прималява. Обхвана я внезапна слабост. Представи си, че ще бъде изпратена обратно долу. А беше стигнала толкова близо. Тя се огледа.

Може би Шон беше тук. Един от банкерите зад тях — двуметров атлетичен мъж с кафява коса — й се усмихна.

Тя се обърна, вдигна нагоре ципа на якето си. Погледна към охранителя, който държеше екран с размер колкото ръката му.

— Можете да влезете, госпожо — каза й той.

Лора я дръпна за ръката.

— Да вървим.

Тя се взря в охранителите и изведнъж си спомни нещо.

— Къде са тоалетните?

Той посочи към противоположния ъгъл на залата. После погледът му се премести към хората зад тях.

— Боже, човек би си помислил, че се опитваме да влезем във Форт Нокс^[1] — промърмори Лора, докато се отдалечаваха.

— Трябва да вървя. Ще те намеря там. — Изабел кимна към вратите на залата.

— Добре ли си? — Безпокойство премина по лицето на Лора.

— Разбира се. Няма проблем. Ще се видим вътре.

Тоалетните също бяха почти изцяло от мрамор. Дори крановете бяха мраморни. Покрай стената имаше дебели железни радиатори, боядисани в розово. Въздухът в помещението беше задушаващо горещ.

Изабел имаше нужда да помисли, затова влезе в една от кабините. Всичко се натрупваше в нея — умора, безпокойство и гняв, който я беше довел тук от Лондон.

Започна бавно да масажира челото си. Замисли се за това, което трябваше да му каже, ако го види. Щеше ли да му прости глупостите, които натвори?

А ако Шон не се появи, може би тя трябва да накара всемогъщия господин Вон да отговори на няколко въпроса: да й обясни какво се беше случило в четвъртък вечерта и къде точно се намираше Шон, когато той го беше видял за последен път. Тя затаи дъх. Започна да се успокоява… Вратата към фоайето се отвори и тя чу потропване на високи токчета върху мраморния под.

Потропването спря. След това започна отново.

Някой се разхождаше нетърпеливо.

— Сигурни ли сте, че Националната гвардия е отвън? — прозвуча нечий глас.

Приличаше на гласа на госпожа Вон.

Тя чу как изскърца вратата към фоайето. Излезе от кабинката тъкмо навреме, за да види прав гръб, сребристоруса коса и чифт розови високи токчета, които приличаха на „Маноло“ да излизат от тоалетната.

Това беше госпожа Вон.

Какво правеше тя тук?