Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (74)

74

Тя присви юмруци, след това бавно ги отпусна. Образът на Алек препускаше през ума й. Страхът за него и чувството, че пропада, я дърпаха, всмуквайки я надолу в пропаст от ужас и тревога.

Имаше чувството, че ще полудее. Случваха се прекалено много неща, за да ги възприеме всичките.

Тя разтърси глава. Трябваше да се овладее, да остане съсредоточена. Трябваше. Заради Алек. И заради Шон.

Отвори очи. Пилмън и Вон говореха в далечния край на стаята. Нещо черно се подаваше под дивана, на който седеше Пилмън. Беше едно куфарче. Тя се втренчи в него, бавно се придвижи натам. Това не беше ли куфарчето на Шон?

Изабел се наведе.

Да, то беше…

Потръпна.

Пресегна се, измъкна куфарчето и го занесе на мраморната масичка за кафе.

— Съпругът ви първо беше тук тази сутрин — каза Пилмън, като се отправи към нея. — Мисля, че това може да е негово.

Тя беше сигурна, че е на Шон. Бяха го купили в „Хародс“ миналата Коледа. Беше му подарък от нея. То имаше месингови ключалки, дебела кожена дръжка и някакъв нов пълнеж, абсорбиращ удари, за тънък лаптоп. Бяха го описали като модерно и традиционно.

— Така е. Аз му го подарих — отвърна тя и го отвори.

Вътре имаше обичайната колекция от предмети, нужни на Шон за срещите: тъмносин бележник, набор от химикалки, бял кабел за зареждане на телефона му, слушалки; визитни картички; кърпички за лице от някаква авиокомпания; папка с някакви документи от ВХН и неговия лаптоп „Сони“…

Лаптопът му беше обърнат, а кабелите бяха нахвърляни отгоре. Това не беше характерно за него. Тя чу покашляне зад себе си и някакво движение. Не се огледа.

Бързо извади лаптопа.

— Не мисля, че трябва да го включвате — предупреди я Пилмън.

Беше застанал над нея.

— Това принадлежи на съпруга ми! — каза тя гневно. — Имам пълното право да го направя.

— Бих предпочел да не го включвате. Моля, не правете нещата неприятни.

Изабел го изгледа презрително, но не го послуша.

По дяволите, можеше ли да си спомни паролата на Шон? Това беше следващият въпрос. Боже, колко уморена беше. Затвори очи. Образи на Алек, затворен някъде, както беше тя в Йерусалим, изпълниха мислите й.

Боже мой, кой ще отвлече едно дете? Изабел потръпна.

Да, спомни си паролата. Беше същата като онази, която бе използвала в Лондон.

Дали я беше променил, без да й каже?

Тя опита.

Вон също беше дошъл до нея.

— Това е собственост на ВХН. — Той се наведе към лицето й.

— Не, не е така. Това е собственост на съпруга ми. — Изабел погледна към него. Трябваше да го държи настрана само за няколко минути. — Не докосвайте лаптопа, нито мен. Освен ако не искате да бъдете обвинен в сексуално насилие, господин Вон.

Той изсумтя.

— Никой няма да ви повярва, няма да приемат вашата дума срещу моята. — Той се пресегна към лаптопа. — Махнете се сега!

Изабел вдигна ръка, сякаш щеше да го удари. Той изруга, изправи се и тръгна бързо към главната врата на стаята. Тя нямаше да има достатъчно време.

— Какво очаквате да намерите? — попита я Пилмън.

Не искаше да му каже, че нямаше представа, но че знаеше къде да търси дали има нещо интересно във всеки компютър.

Тя отвори кошчето на Windows. Там нямаше нищо. След това използва една програма за отваряне на файлове, които са били изтрити наскоро и все още не са били презаписани.

Един от тях беше документ, наречен „Вероятно въздействие на супербързото лицево разпознаване върху престъпността, укриването на данъци и политическата корупция“. Друг беше вълнуваща бележка за коледното парти на института.

Имаше ли нещо друго? Имаше ли нещо, което можеше да й помогне да намери Алек?

Прегледа списъка на временните файлове.

Пилмън се изкашля.

— Защо не си вземете обезщетението, госпожо Раян? Нещата могат да станат много трудни, ако съпругът ви вече не печели достатъчно за хляба на семейството. Трябва да помислите за бъдещето си.

Папки Outlook. Това беше следващото място, където да търси.

Тя погледна във входящата кутия, в кутията на изтритите и дори в личния имейл на Шон. Прегледа имейлите, получени в четвъртък и петък или изтрити в тези дни. Всички бяха рутинни.

Каква е следващата стъпка? Хайде…

История на сърфирането.

Погледна файла за историята. Беше изтрит.

Но имаше и друг начин да намери запис на уеб сайтовете, в които Шон неотдавна беше влизал.

Вон отново стоеше точно над нея. Можеше да види обувките му, да почувства присъствието му. Тя продължаваше да гледа в екрана. Мускулите й се напрегнаха. Ако той се опита да вземе лаптопа, ще трябва да го удари отново. По-силно този път.

— Говорих с Гас Райли. Той ме помоли да конфискувам всяко компютърно оборудване тук… — Вон се пресегна. — Райли ще дойде тук всеки момент. — Ръката му докосна капака на лаптопа.

Надменният му тон беше дразнещ.

Тя го плесна силно по ръката и той я отдръпна, но твърде късно.

— Предупредих ви да стоите далеч от мен. Ще крещя, че ме изнасилват. И ще повдигна обвинения. — Тя не отклони поглед. Сърцето й биеше силно. Тонът й беше свиреп.

Той отстъпи назад.

— Ще съжалявате за това — закани се Вон.

Тя усещаше враждебността, идваща от него, ала продължаваше да се взира в екрана. Третият сайт от списъка я накара да изпадне в паника. Беше сайтът на стриптийз клуба в Лондон. Шон беше разгледал две страници от него.

Може да е било просто любопитство или тя все още беше ужасно наивна? Следващият сайт беше разделът за новини на Оптикъл Сайънс Джърнъл. После беше отишъл на сайта на някакъв неясен хедж фонд, за който тя никога не беше чувала. Кликна към него. Те имаха уеб страница, която не казваше почти нищо.

Друг сайт, който бе разглеждал, беше за историята на Гранд Сентрал Стейшън. Дали го беше посетил, защото щеше да дойде тук за уикенда? Тя кликна върху връзката.

Страницата, която бе разгледал, беше за частна влакова платформа от ерата на Депресията, свързана с гарата. Страницата показваше планове на тунели, свързващи платформата с Гранд Сентрал и със сградата на офиса на старата поща в съседство с ВХН, както и обяснение за това колко важна е била пощенската служба за военните.

Каква връзка имаше всичко това, по дяволите?

След това в списъка имаше няколко сайта за Париж. Един от тях беше за магазин за бельо. Друг беше за работното време на Лувъра. Олекна й. Той беше мислил за тяхното пътуване.

После имаше някои страници от уеб сайта на Комисията за ценни книжа и фондови борси за различни регламенти. Едната страница беше за пране на пари и проверки за самоличност. Тя успя да стигне дотук.

— Хей! — извика глас с тон, достатъчно остър, за да отреже главата на пиле. — Махайте се от този лаптоп!

Трябваше да продължи да търси.

Чуваше стъпките. Тя чукна по клавиатурата. Секунда по-късно започна затваряне.

— Какво правите, подправяте доказателства ли?

Тя вдигна поглед нагоре.

Гас Райли затвори лаптопа. За секунда щеше да притисне пръстите й. Тя ги отдръпна назад и му се усмихна. Нямаше да се сопва на някого, който работи за Службата на областния прокурор на Ню Йорк. Не беше толкова глупава.

Той взе лаптопа, вдигна го и издърпа щепсела.

— Това е доказателство при разследването. Надявам се, че не сте изтрили нищо.

Изабел се изправи. Нозете й бяха изтръпнали.

— Защо да го правя? Не съм престъпник…

Той поклати глава и я изгледа хладно.

— Да, точно така. А какво ще кажете за незаконно влизане в частна собственост? Това е, в което нюйоркската полиция ще ви обвини като начало. Можем да ви задържим по всяко време. — Лицето му беше зачервено.

— Опитвам се да намеря съпруга си… — повиши глас тя.

— Да, и това, което ще направите сега, е да дойдете долу и да дадете показания.

Гас Райли посегна към нея, сякаш щеше да я сграбчи.

Тя вдигна ръце.

— Добре, идвам. Не е нужно да ме ескортирате.

Той погледна към Пилмън, а след това към Вон.

— А вие добре ли сте, господа?

— Благодаря ви, господин Райли. Областната прокуратура върши чудесна работа — усмихна се Пилмън.

Гас й направи знак да тръгне след него.

Тя не погледна назад, но когато излязоха в коридора, попита:

— Как така те не са обект на разследване?

— Едно по едно, госпожо Раян. Нека да приключим първо с вашите показания.

Той я поведе към главните асансьори, а не към сервизния асансьор, с който тя се бе качила горе.

— Не мислете, че не знам какво планирате… — Райли я огледа изучаващо, когато вратите на асансьора се отвориха.

— И какво съм планирала? — Вратите зад тях се затвориха.

— Да прикривате съпруга си. Ала по-добре да проумеете, че ако сте изтрили нещо от лаптопа му, аз ще разбера. И другият въпрос е какво правехте долу в мазето?

— Търсех Шон, а попаднах на тялото на детектив Грейнджър.

— Надявам се, че не сте замесена. Това, което стана с нея, е чудовищно… — Той се втренчи в лицето й, сякаш наблюдаваше нейните реакции.

— И аз съм ужасена…

Райли погледна към светлините, показващи преминаващите етажи.

Изабел присви очи. Чувстваше се замаяна. Дали Алек беше добре? Можеше ли тя да направи нещо, за да му помогне?

Асансьорът спря на четиридесет и деветия етаж.

Райли не каза нищо повече, докато не отидоха в голяма заседателна зала. Тя беше препълнена от униформени полицаи, охранители, мъже и жени с баджове, които тя не разпознаваше.

Изабел знаеше какво се случва, когато някой полицай е убит. Чу името на Шон три пъти за по-малко от минута, а дори не можеше да разбере за какво ставаше дума в останалата част от тези разговори. В залата цареше хаос.

Обви ръце около раменете си, сякаш искаше да се защити.

— Какво разследва прокуратурата във ВХН? — попита тя, когато Гас Райли седна начело на лъскавата черна съвещателна маса, която се открояваше в дългата заседателна зала, застлана с дебел мокет.

— Всичко това е поверително — каза той. — Седнете, госпожо Раян. Имам няколко неотложни въпроса към вас. А и доста други служители искат да ви разпитат.

Тя се отпусна до него на тапициран с черна кожа стол. Облегна се и зачака…

Никой не им обръщаше внимание.

Двама млади служители — русо момиче и висок чернокож офицер със златни пагони, бяха вглъбени над набор от диаграми в далечния край на масата. Други говореха в уоки-токита или на групички с колеги.

Наблизо на странична масичка стоеше старинна сребърна кана за кафе и чайник върху сребърен поднос. Приличаха на предмети, които ще намерите в „Тифани“.

— Прочетоха ли ви правата, госпожо Раян?

— Да — отговори тя.

— Видяхте ли съпруга си, след като ви срещнах последния път, госпожо Раян? — Райли говореше бързо, сякаш имаше много работа за вършене.

— Не.

— Какво търсехте в неговия лаптоп?

— Някакво указание къде мога да го намеря.

— И намерихте ли нещо?

— Не. — Тя се взираше в очите му.

Зениците му се присвиха.

— Запозната ли сте с разследването, провеждано от прокуратурата в ВХН?

Тя поклати глава и се наведе напред.

— Има ли нещо общо със софтуера за разпознаване на лица?

Той подръпна панталоните си, изгледа я многозначително и отговори с въпрос:

— Съпругът ви казвал ли ви е изобщо нещо за разследванията във ВХН?

— Не. Той е базиран в Лондон, така или иначе. Разследвате ли банката там?

Очите му се стрелкаха из стаята.

— Искате ли един съвет, госпожо Раян?

Тя не отговори.

— Сега ще кажа това само веднъж. — Райли се облегна назад и се разположи върху облегалките на стола си. — За мен е ясно като бял ден, че съпругът ви е дяволски виновен. Той е убиец.

Тя примигна и се взря във воднистите му сини очи. Беше странно усещане да чуе някой да казва, че съпругът й е убиец, сякаш говореше за нарушение при паркиране.

— Няма да бъде лесно да приема това, господин Райли. — Гласът й звучеше така, сякаш идваше някъде отдалеч.

— Разбира се, знам, че не искате да мислите лошо за човека, за когото сте омъжена, но трябва да се събудите. И да погледнете реалността…

Той поклати бавно глава.

— Знаете, че поискахме от лондонската полиция да ни изпрати международна заповед за арест и молба за екстрадиция вече всеки момент. — Той направи ефектна пауза и продължи: — А тези нюйоркски полицаи… — Той посочи с палец към другия край на масата. — … са хиляда процента убедени, че съпругът ви е убил тяхната колежка. — Той се наведе напред. — И моята…

Тя можеше да помирише потта му и лекия дъх на бира. Вероятно беше гледал мач, когато го бяха прекъснали, за да дойде във ВХН.

Жилест чернокос полицай се приближи до тях. Той сложи ръце на хълбоците си и погледна към нея. Под емблемата му пишеше ГОНЗАЛЕС.

— Вие ли сте съпругата на Шон Раян?

Изабел кимна.

Той повдигна вежди и се обърна към Райли:

— Сержантът иска да знае дали ние можем да продължим.

Гас Райли погледна часовника си и поклати глава.

— Имам още пет минути. Вашият сержант се съгласи с това.

Гонзалес се втренчи в Райли, сякаш искаше той да се стопи под погледа му. Когато не стана, полицаят се обърна и си отиде.

— Аз дори не знам за всички хора, които съпругът ви е вбесил… — Райли се наведе към нея. — И не искам да знам, но ако бях на ваше място, щях да отговоря на всеки въпрос, зададен от тези офицери, с максимална откровеност. — Той погледна към оттеглящия се полицай.

После премести стола си по-близо до нея.

— Не сте били в килия с проститутки и убийци досега, нали?

Изабел се наведе към него.

— Синът ми е изчезнал, господин Райли. А съпругът ми е издирван за убийство. Честно казано, не мисля, че нещо ще ме шокира повече. Но ще се съпротивлявам бясно, ако някой се опита да ме затвори без основателна причина. Защото никой, който носи и грам човечност, не би го направил…