Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (33)

33

Хенри Моулъм постави чаша шардоне на малката дървена маса пред майор Финч. Тя се беше отпуснала в червено кресло. Бяха извън офиса вече цял час.

Кръчмата „Чандос“, близо до площад „Трафалгар“, беше достатъчно далеч от контролната зала в Уайтхол, където бяха прекарали деня, та да не трябва да се притесняват, че ще ги разпознае всеки втори човек.

Бяха на по две питиета. Масата им в ъгъла беше заобиколена от хора, наслаждаващи се на свободната си вечер. Монотонното бръмчене от разговорите беше като звукоизолираща преграда, която гарантираше, че собственият им разговор не се чува.

— Реши ли вече? — Хенри се взря в очите на Финч. Бяха сини и големи. А ако се замислеше малко повече, бяха и много привлекателни. Финч приглади ръба на дългата си до коляното черна пола от „Марк и Спенсър“. Беше кръстосала нозе.

Тя отпусна глава на облегалката и затвори очи.

— Не се отказваш, нали, Хенри?

Той остави халбата с бира „Олд Брюъри“ и погледна към групата от двадесетина италиански туристи на съседната маса. Нито един от тях не гледаше към тях.

— Обвиняваш ли ме? — Той отново отпи от халбата. Техните петъчни вечери на по няколко питиета след работа бяха едно от малкото удоволствия в живота му след като се разведе.

— Едва ли съм единственият офицер на седмо ниво, когото познаваш, Хенри.

— Не, но ти си единствената, която познавам добре и която вероятно знае отговора на въпроса ми, без да се замисля.

Майор Финч се усмихна закачливо.

— Може би си мислиш, че като съм изпила няколко питиета, можеш да получиш това, което искаш?

— Надявам се… — Той също се усмихна и отново отпи от халбата. Помисли си дали не насилваше късмета си с Финч, след като получи документите за приключване на развода си.

— Не можеш да получиш каквито и да било повече ресурси за наблюдение на Изабел Раян, Хенри. И няма да променя мнението си само защото ме почерпи с едно питие.

— Дори и след това, което се случи току-що?

— Да. Ние така или иначе правим повече от това, което би трябвало. Осигуряваме наблюдение, а не лична защита.

Хенри въздъхна и погледна встрани.

Финч се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Ще ти кажа само това, Хенри. Символът, за който непрекъснато питаш, безпокои хората в Столичното управление, в Министерството на вътрешните работи, в МИ-5 и в GCHQ^[1]. Това не е малко. — Тя се облегна назад.

Той остави сянката от усмивката му да се задържи само за секунди на устните му. Очевидно щеше да се наложи да измъква от нея това, което искаше.

— Защо? Трябва да ми обясниш.

Очите им се срещнаха.

— Някои хора не обичат ритуалните убийства на тяхна територия. Твоето предположение за убийството на горкото момиче разбуни духовете…

— Не обичам съвпаденията — прекъсна я Хенри.

— Смяташ ли, че ще има още подобни смъртни случаи?

— Кристалната ми топка се нуждае от почистване, но ако бях гадател, бих казал, че има реална възможност. Хората са умирали по този начин по време на Инквизицията, когато са ги измъчвали. Изтръгвали са езиците им, подлагали са ги на невероятни мъчения… Имало е инквизитори и в Константинопол, когато са го владели католиците. Нямаме представа в какво са вярвали, че трябва да направят, за да спасят града.

— Притеснява ме това, в което вярва този, който е убил онова момиче.

— Смятам, че онзи символ на гърба на книгата е ключът към всичко.

— А какво би си помислил, че представлява този символ, ако го видиш на улицата? — Тя поклати глава. Беше разпуснала косата си, а деколтето на бялата й блуза беше отворено малко повече от приличното…

— Бих си помислил, че е пътен знак. „Върви напред!“ — ако сочи нагоре. „Върви надясно или наляво!“ — ако сочи натам.

— Точно така — кимна тя.

— Ала това не ми говори нищо. — Той изпи остатъка от питието си и се запита дали тя ще поиска още по едно.

— Точно за това става въпрос, Хенри. Проклетият символ е пътен знак. Той сочи нанякъде.

— Страхотно, ти си истински гений. Още утре ще се обърна към Нобеловия комитет. — Той се усмихна иронично. — И накъде сочи този знак?

Тя въздъхна.

— Ще ти кажа само това и нищо повече. Символът от книгата не сочи директно на север.

— Тогава накъде? Някой открил ли е това?

— Не. Но някои хора мислят, че са наблизо.

— Цветовете, тези двуглави орли, те са улики, нали?

— Само на теория.

— По дяволите, какво е това място, към което сочат? Някакво съкровище ли? — Това би било интересно, помисли си той. Едно византийско съкровище сега ще бъде безценно…

— Това е тази част, на която няма да повярваш. — Усмивката й стана по-широка.

— Опитай.

Финч допи виното си и остави чашата.

— Ще го направя. — Отново се наведе към него. — Готов ли си? — Тя кимна към вратата. Този път Хенри не се опита да скрие усмивката си…