Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (34)

34

Изабел вървеше по Риджънт Стрийт. Вече не усещаше нито пръстите си, нито краката си. В шок ли беше? Искаше да си е вкъщи с Шон и Алек, седнали около масата в кухнята с любимия на детето им ябълков пай пред тях, обгърнати от топлината на стаята. Почти можеше да го помирише.

Тя извади телефона си и набра дома на Роуз. Никой не отговори. Пръстите й удряха по клавишите. Набра мобилния на Роуз.

Той беше изключен.

Погледна часовника си. Дали Роуз беше завела Алек на кино, както обеща? Вероятно беше така. Пое дълбоко дъх. Ако имаше нещо, което трябваше да направи, то беше да запази спокойствие. Роуз беше най-надеждният човек, на когото можеше да повериш деца.

Тя никога нямаше да я разочарова.

Въздъхна дълбоко и затвори очи. Последното нещо, което й трябваше, беше да рухне. Група младежи мина покрай нея. Едно момче я блъсна, вероятно неволно. Тя се огледа стреснато. Възможно ли е някой да я преследва? Спря пред витрината на един магазин и се взря в отминаващата група в отражението на стъклото. Разгледа всеки, който се навърташе наоколо, но не забеляза нищо подозрително. Микробус с надпис ACE PLUMBING беше спрял от другата страна на улицата, ала в него не се виждаха хора…

Никой не я наблюдаваше.

Какво трябваше да направи?

Само ако можеше да се върне двадесет и четири часа назад, да намери Шон, да го убеди да не отива в този клуб.

Тя въздъхна. Трябва да започне да обикаля болниците. Нали точно това правеха хората, ако някой от близките им не се прибере у дома? Може би Шон беше загубил портфейла си, личната си карта, паметта си? Но откъде да започне?

Университетската болница на Юстън Роуд, разбира се.

Там бяха закарали Джордж. И ако нещо се беше случило в Уест Енд с Шон миналата нощ, това беше мястото, където щяха да отведат и него.

Тя се поколеба. Дали изобщо щяха да я пуснат в болницата в този час? А и видът й беше ужасен: изглеждаше раздърпана, джинсите й бяха мокри, прилепени към прасците… Но не й пукаше. Спря първото свободно черно такси.

— Спешното отделение ли търсите, госпожице? — Шофьорът спря пред болницата.

Многоетажната сграда беше осветена като корпоративен щаб.

— Тук ще сляза.

Тя му плати и влезе през главния вход. Болницата все още беше оживена, въпреки късния час. Часовникът зад рецепцията показваше 23:05. Тя я приближи. Две жени, облечени в бели ризи със синьото лого на Националната здравна служба, седяха зад бюрото.

— Трябва да разбера дали при вас е бил приет един мъж — попита тя усмихната жената на рецепцията, която най-после се обърна към нея.

— Как е името му? — погледна към компютъра.

— Шон Раян.

Жената се взря в екрана, затрака по клавиатурата.

— Съжалявам, но няма човек с такова име.

Изабел си пое дъх облекчено. После попита колебливо:

— Ако намерят някого… — Думите засядаха в гърлото й. — … мъртъв или без никаква идентификация, какво правят?

— Елате отново утре сутрин, мила. Някой ще ви помогне тогава. Аз мога да ви кажа само имената на хората, които са регистрирани.

Припомни си Джордж.

— Джордж Донован приет ли е тук?

Жената погледна към Изабел над дебелите си черни очила.

— Почакайте. — Отново затрака по клавиатурата.

— Той е в интензивното отделение. Роднина ли сте му?

Тя премигна и кимна. Дали щеше да мине лъжата й?

— Аз съм му сестра. — В преносен смисъл, разбира се, но тя не каза това.

— Идете на първия етаж, оттук. — Жената посочи зад себе си към стълби, водещи нагоре.

Докато се качваше, Изабел провери портфейла си. Щяха ли да поискат личната й карта? Тя се почувства като престъпник. Можеше да им каже, че моминското й име е Донован. Нямаше да усложнява нещата, щеше да разбере дали той е добре. След това може да се прибере вкъщи. Тръгна по светъл, чист коридор. Голяма стрелка сочеше да завие наляво.

Когато отвори вратата на отделението, един санитар мина покрай нея. Влезе в малка приемна с нови черни кожени столове. Мъж в синя риза без яка се взираше в нея зад бюро точно насреща.

— Мога ли да ви помогна? — попита той. Тонът му изразяваше леко безпокойство. Беше късно, разбира се. Времето за посещения вероятно отдавна беше минало.

— Търся Джордж Донован. — Тя облегна лактите си на високия лъскав пластмасов плот на рецепцията.

— Имате ли лична карта?

Изабел му показа шофьорската си книжка. Той погледна снимката, после нея, сякаш се чудеше дали не използва чужда самоличност. Добре че свидетелствата за управление не посочваха моминското име.

— Благодаря, трябва да проверяваме всички тези дни — каза той с извинителен тон. — Влезте. Той е в кабинка в далечния край. Някоя от медицинските сестри ще ви насочи.

Изабел премина през двойна врата в оживен коридор. Един мъж с голи бледи гърди беше на количка, а някаква сестра беше наведена над него. Други пациенти се взираха в нея от високите си легла. Дразнещо бръмчене се носеше от тавана. Остра специфична миризма изпълваше въздуха. Отделението беше оживено като за петък вечер.

Тя продължи напред. В нея се взираха жадно очи, сякаш тя би могла да има някаква особена новина за тях. Навсякъде бръмчеше и мигаше апаратура. Миризмата на антисептик стана по-силна. Табелка я упътваше да почисти ръцете си. Тя спря и изстиска някакъв специален гел върху тях. Когато свърши, пълничка черна медицинска сестра дойде към нея.

— За Джордж Донован ли сте?

— Да. А той добре ли е? Бях с него, когато пострада.

— Има вътрешен кръвоизлив, фрактура на черепа. Искате ли да го видите?

Изабел кимна.

Сестрата я отведе до една врата вдясно и я отвори.

— Той е упоен. По-добре да не го безпокоим. Не можете да останете дълго, само няколко минути…

Джордж лежеше под бял чаршаф, заобиколен в полукръг от медицинска апаратура. Тихо бръмчене изпълваше въздуха. Бяха му прикачили няколко системи. Главата му беше превързана с бяла марля. Изабел усети, че й прилошава. Беше с този човек само преди няколко часа. Той се бе опитал да й помогне. Очите й се насълзиха. Положи усилия да се овладее…

— Една колежка от работата му беше тук по-рано. Симпатична жена.

— Как се казва?

— Не разбрах името й. — Гласът й прозвуча раздразнено. Вероятно не обичаше да й задават излишни въпроси.

— А как изглеждаше?

Сестрата я погледна странно и извърна глава настрани, но Изабел не я беше грижа какво си мисли тя.

— Съжалявам, не мога да ви помогна. Много хора минават оттук… — Изражението й стана строго.

Беше време да смени темата:

— Джордж ще се оправи ли?

— Не мога да кажа. Ще знаем повече утре. — Сега тя гледаше смачканите й дрехи. — Съжалявам. Ще трябва да тръгвате.

Жената се взря в очите на Изабел. Имаше ли отблясък на подозрение, или тя си въобразяваше?

Изабел се отправи обратно към рецепцията. Усети ненадейна умора и седна на един от кожените столове. Имаше нужда от няколко секунди спокойствие. А и трябваше да се обади на Роуз.

Звъня й десетина пъти. Изабел вече се канеше да затвори, да се втурне към дома й, да започне да чука на вратата, за да разбере къде беше Алек, когато гласът на Роуз се чу в слушалката. Звучеше странно…