Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (32)

32

Оживеното кръстовище на Риджънт Стрийт и Пикадили Съркъз сякаш опустя, след като тълпата се разотиде, а линейката и полицаите изчезнаха. Изабел стоеше точно там, където с Джордж бяха чакали да пресекат улицата, но сега той беше на път към болницата, а тя беше сама и беззащитна…

Инстинктивно пое обратно към клуба, просто за да прави нещо и да се постопли.

Докато чакаше да пресече Пикадили, отправяйки се към алеята, водеща към Джермин Стрийт, тя застана доста назад от улицата и се огледа да види дали близо до нея нямаше някой подозрителен. След това тя се обърна назад към Пикадили Съркъз. Пред банкомата на клон на ВХН имаше дълга опашка от тридесетина души, които чакаха. Бог знаеше какво говореха за ВХН по новините. Когато една банка изпадне в беда, всичко може да се случи. Тя бързо подмина опашката.

Трябваше ли да отиде до болницата, за да види дали Джордж е добре? Тя погледна часовника си. Бяха го откарали само преди двадесет минути.

Помисли да се обади на Роуз, но се отказа. Тя можеше да я помоли да си вземе Алек, ако чуеше, че няма да заминава. Това беше последното нещо, което й трябваше. Да търси Шон с Алек би било невъзможно.

Изабел реши да позвъни на лелята и чичото на Шон. Трябваше да им каже, че няма да пристигнат. Какво точно щеше да им обясни?

Лелята на Шон, Карън, беше мила, но излъчваше някаква твърдост и жилавост. Такова беше нейното поколение. Всеки трябваше да стои на собствените си крака. Чичото на Шон, Франк, беше по-дружелюбен. Но страдаше от болестта на Хънтингтън. И нямаше нужда тя да му се обажда паникьосана, за да му обяснява в каква каша се е забъркал любимият му племенник…

Докато звънеше на Карън, беше обхваната от разочарование. Не за нея, а за тях. Те очакваха с нетърпение да видят нея и Шон. Сега тя се чувстваше виновна, сякаш заради нея не пътуваха към Париж.

— Карън е на телефона.

Обхвана я желание да затвори, но устоя.

— Здравей, аз съм Изабел.

Последва пауза.

— Къде сте, скъпа? — Тонът й беше радостен, но в него се долавяше нотка на притеснение. Безпокойство, което Изабел би трябвало да уталожи.

Устата й беше пресъхнала.

— Аз съм в Лондон, Карън. Съжалявам, ала… Шон изчезна. — По-добре да го каже направо.

Чу се сподавен стон.

— Изчезнал ли е?! Ама как така… — Гласът на Карън затрепери.

— Той не се прибра снощи.

— Провери ли на работата му? — заговори бързо Карън.

— Бях във ВХН. Той не е там.

— Деца, да не сте се скарали?

— Не, не е това. — Изабел погледна назад. Младо момче с късо подстригана коса се беше втренчило в нея. Побиха я тръпки.

— Обади ли се в болниците, в полицията?

Изабел навлажни пресъхналите си устни. Не можеше да й каже, че обискираха дома им.

— От полицията знаят, че той е изчезнал. Сигурна съм, че щяха да ми се обадят досега, ако е в болница.

— Е, това все пак е утеха…

Долови някаква дистанцираност в тона й, сякаш мислеше за нещо друго.

— Какво става с голямото сливане? Имаше купища новини за ВХН по телевизията, преди да тръгнем. Франк смята, че те имат нужда точно от това.

— Не знам какво се случва, Карън. Наясно съм само, че Шон би трябвало да е празнувал снощи.

— Да празнува ли? — изсумтя Карън изумена. — Често ли изчезва след нощни купони?

— Не, за пръв път го прави… — успокои я Изабел.

— Някои от колегите му знаят ли къде е?

Карън се опитваше да й помогне, но разваляше всичко със снизходителния си тон. Винаги ставаше така.

— Трябва да затварям, Карън. — Изабел не искаше да навлиза в повече подробности.

— Обади ни се веднага щом разбереш къде е той. И кажи, ако има нещо, с което можем да помогнем…

— Ще го направя, обещавам. Ще ви се обадя. — Тя прекъсна разговора.

И отново се огледа.

Късо подстриганото момче беше изчезнало…