Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (66)

66

Изабел сведе глава и погледна към масата. Нямаше намерение да се предаде. Трябваше да се определи точното време, когато Шон е избягал. Детектив Грейнджър беше казала, че лимузината, в която се е намирал, е била на път към центъра. Но ако е било така, как е преминала през тунела „Линкълн“ само няколко минути по-късно?

Тя затвори очи, представи си как стои и гледа в екрана в малкия апартамент на Грег. Там показваха точния час, когато колата е преминала през тунела. Но не можеше да го види в спомена си…

Тогава си спомни как Грег каза „18:58“ и посочи с пръст.

— Господин Вон… — обърна се Изабел.

Той повдигна вежди.

— Как така лимузината с Шон е минала през тунела „Линкълн“ само няколко минути след като я видях пред сградата тук? Ако са отивали към Полицейското управление, не биха могли да стигнат до тунела в рамките на няколко минути.

— Не съм длъжен да ви давам обяснения — отвърна Вон, млъквайки за секунда. — Ала ще го направя. Вашият съпруг е изскочил от колата само на три пресечки оттук. Те са имали достатъчно време да стигнат до тунела „Линкълн“.

Три пресечки? Беше ли я видял?

— Защо не са отишли направо в участъка да докладват какво се е случило?

— Имаме такова обаждане, госпожо Раян. Това е достатъчно за нас — каза Грейнджър.

Всички все още гледаха към нея. Те бяха напълно убедени във вината на Шон. Тя сякаш беше последният съдебен заседател в стаята, отстояващ „невинен“…

На вратата се почука. Една полицайка надникна в стаята.

— Мога ли да те видя насаме, детектив Грейнджър? — рече провлечено тя.

Грейнджър стана и излезе.

Седяха в тишина, нарушавана само от далечните скърцания от тръбите и бръмченето на флуоресцентното осветление. Дик Оуен се обърна към Вон, наведе се към него и му зашепна.

Тя затвори очи. Щеше ли да й се наложи да приеме вината на Шон?

Грейнджър се върна в стаята.

— Съпругът ви е бил видян, госпожо Раян.

Изабел скочи от стола. Краката й се разтрепериха. За миг всичко потъна в мрак. Тя се олюля и отново седна.

— Добре ли сте? — попита Грейнджър.

— Къде е той? — прошепна немощно Изабел.

— Видян е на една охранителна камера в тази сграда — каза Грейнджър.

— Какви ги говорите? — избухна Вон. Изабел настръхна.

— Не знаят как е влязъл вътре, но е бил забелязан в подземния паркинг, господин Вон — обясни спокойно Грейнджър.

Звучеше така, сякаш го обвиняваше.

Алармен звънец зазвъня в коридора. Шумът изпълни стаята с пронизителен звук. Включиха се още звънци, включително един директно над тях на тавана. Шумът стана непоносим. Изабел потръпна, сякаш звукът я прониза.

После в един миг звънците утихнаха.

— Трябва да вървя — каза Вон и се изправи.

Дик Оуен го последва.

— Ще проверя хората си… — Той насочи пръст към тавана. Лицето му беше бледо.

— С вас трябва да поговорим още малко, госпожо Раян — каза детектив Грейнджър.

Главата й щеше да се пръсне от напрежение. Защо сам не се беше предал на полицията?

Тя погледна часовника си, нейния „Гучи“ със сменящи се пръстени. Шон й го беше купил в „Мейси“ за рождения й ден миналата година.

Колко отдавна изглеждаше това сега.

— Ще трябва наистина да бъдете внимателна от този момент нататък, госпожо Раян — прошепна Грейнджър.

— Не мислите, че съпругът ми е опасен, нали?

— Може и да е станал. Трябва да го очаквате. — Грейнджър кръстоса крака. Протритите й черни обувки изглеждаха така, сякаш не бяха лъскани от дълго време.

Изабел сви рамене.

Грейнджър приближи лицето си към нейното.

— Изчезнал е шефът по сигурността на ВХН тук, в Ню Йорк. Никой няма представа къде е. Ние го търсим. Имаме и някои други инциденти, които ме безпокоят. Не искам повече жертви.

— Но ако той наистина е убил някого, защо се е върнал? Това би било лудост — тихо заговори Изабел. Тя се опитваше да не издава безпокойството си, но не успяваше.

— Вашият съпруг би могъл да се върне с цел отмъщение, госпожо Раян. Не можем да не отчитаме това. Отмъщението също е мотив, казвам ви го от опит. Съпругът ви може да обвинява ВХН или някой от колегите си за това, което му се е случило. А може и да носи оръжие. Трябва да сме готови за всякакъв сценарий.

— Аз не вярвам в това — повтори Изабел и разтри челото си.

— Миналата седмица трябваше да кажа на една нещастна жена, че нейният съпруг е убил свой колега в брокерската им фирма и се е самоубил. Само бог знае защо го беше извършил… — Погледът й потрепна за миг. На лицето й се изписа умора. — Отмъщението е силен мотив.

— А ако Шон е невинен? — не отстъпваше Изабел.

— Ако беше невинен, щеше да дойде при нас или поне да ви се обади…

— Това съвсем не е в стила на Шон. — Ръцете й бяха впити една в друга.

Грейнджър я изгледа замислено, чудейки се как да я убеди в сериозността на положението.

— Госпожо Раян, съпругът ви се счита за опасен в този момент. Той е издирван, заподозрян е в убийство.

— Шон е най-честният човек, когото съм срещала. Повярвайте ми, моля ви…

— Трябва да ми се доверите — каза Грейнджър. Гласът й звучеше съчувствено. — Наистина е трудно да повярвате, когато някой, когото познавате добре, излезе извън релси.

— Мразя тази тъпа банка. Тя ще ни съсипе… — Изабел се огледа наоколо. — Знаете ли, че някой ме покани тук с есемес тази вечер. За какво беше това, по дяволите?

Грейнджър повдигна рамене. Огорченото й изражение ясно показваше какво си мисли: Изабел все още се опитва да избяга от действителността.

— Омъжена ли сте, детектив?

Грейнджър кимна.

— Затова съм наясно колко ви е трудно — отвърна тя. След това се приведе към Изабел. — Наблизо ли сте се настанили, госпожо Раян?

Изабел й каза в кой хотел е.

— Би трябвало да отидете там още сега.

— Добре. — Тя искаше да се махне от стаята. — Знаете ли къде се намира тоалетната?

Грейнджър я помоли да я последва, а след това посочи към асансьорите.

— Виждате ли охранителя? — Тя му махна с ръка. Ниският рус мъж отговори на жеста й. — Ще го помоля да ви придружи навън от сградата. — Грейнджър сложи ръка на рамото й. — Моля, останете в хотела, докато не ви се обадим…

Изабел се съгласи.

— Кога трябва да летите обратно за Лондон?

— В десет утре вечерта.

— Ако получите още някакво съобщение от съпруга си, веднага ми се обадете. Не отивайте да се срещате с него. Това наистина е важно, госпожо Раян. — Тя измъкна визитка от бележника си и я подаде на Изабел. — Разбрахте ли ме?

Изабел кимна.

Когато се озова в тоалетната, тя изми лицето си и остави водата да капе в квадратната старомодна порцеланова мивка. Погледна се в огледалото. Кожата й беше бледа, косата й стърчеше разрошена. Тъмните кръгове под очите й се бяха уголемили.

Трябваше ли да вярва на Шон след всичко това?

Спомни си една тяхна дълга разходка в Хайд Парк предишното лято, когато бяха говорили за много неща от живота. Колко сигурна беше тогава, че го познава по-добре от всеки друг на този свят.

Нима всичко е било лъжа?

Тя се наведе над мивката, заля я вълна от емоции. Спри, овладей се, ще се побъркаш, повтори си мислено.

После се изправи. Приличаше на призрак. Имаше нужда от сън. Осъзнаваше го, но също така чувстваше, че вече е претръпнала, че може да продължи…

Очите й се спряха на едно съобщение до огледалото. Изглеждаше така, сякаш е било поставено през миналия век.

Ставаше дума за аварийния изход при пожар.

Аварийният изход в края на коридора на всеки етаж трябва да се използва само в случай на извънредна ситуация. Ако се намирате в сутеренните нива, моля, не забравяйте, че трябва да вървите нагоре, за да излезете от сградата.

И в тази секунда тя реши, че няма да се върне в хотела си. Нямаше да спре да търси Шон само защото някой й беше наредил така. Какво можеха да й направят всъщност? Да я арестуват, защото се опитва да намери мъжа си?

Тя приглади разрошената си коса, напъха зад ушите непокорните кичури. Така изглеждаше по-добре. Шон винаги я харесваше така. Свали якето си и го завърза около кръста си. Не усещаше студ, вероятно заради огромните тръби за топла вода, преминаващи успоредно по едната стена.

Тогава някой почука на вратата на тоалетната. Чу приглушен вик:

— Там ли сте?

Тя застина. Не отговори. Секундите минаваха, капейки бавно като водата от един от крановете.

Който и да беше, не почука отново.

Тя изчака, погледна се в огледалото. Изненада се, че черната й копринена риза не беше измачкана. Ако не се вгледат отблизо, можеше да мине за някоя служителка от IT отдела на банката.

Може би, ако уцелеше правилно момента, докато охранителят гледа на друга страна, щеше да успее да се промъкне до аварийния изход и да се качи нагоре към етажите.

Вратата към коридора се отвори без звук. Дишането й се ускори. Може би онзи охранител се беше върнал обратно към асансьорите.

Надникна зад вратата, за да се увери. В коридора и пред асансьорите беше пусто. Тя внимателно пое напред. Имаше две врати между нея и червената тухлена стена в края на коридора. Ускори крачка, но се стараеше да не подтичва. Първата врата беше заключена. Тя хвана дръжката на втората, на която имаше знак за авариен изход. Отвори се безшумно.

Зад нея имаше бетонно стълбище. Стълбите бяха прашни, изглеждаха изоставени, оградени от матовозелени железни парапети, виещи се спираловидно нагоре.

Тя се огледа. Въздухът беше спарен, жълтеникав, много по-студен, отколкото в коридора. Облече якето си и започна бързо да се изкачва по стълбите.

Един приглушен трясък отекна някъде отгоре. На всяко ниво имаше врата. Първите две бяха заключени. Остана с впечатлението, че зад тях нямаше нищо. Ръцете й трепереха от студ. Адреналинът й се покачваше. След всеки етаж, през който преминаваше, ставаше все по-напрегната. Дишането й се учести…

Поспря на една бетонна площадка, за да отдъхне.

Предположи, че вече е на нивото на улицата. Насочи се към една врата.

Натисна дръжката и тя се отвори, проскърцвайки шумно. Сърцето й биеше силно, сякаш искаше да изскочи…