Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (46)

46

Залата за пресконференции беше застлана от стена до стена с пищен персийски килим с преплетени палмови листа в четиридесет нюанса на червено и кафяво. Стаята изглеждаше още по-екстравагантна, отколкото я помнеше. В далечния край имаше издигнат подиум с един ред столове зад дълга маса с червено и златно отпред. Тя приличаше на олтар. Пред нея имаше десет реда кървавочервени столове, обточени със злато по ръбовете. Никой не седеше на тях.

Едната стена на помещението представляваше гигантски прозорец. Снежни вихрушки се въртяха отвън, блъскайки се в стъклото. Снеговалежът се беше засилил.

Изабел се поколеба до вратата. Госпожа Вон сядаше в предната част на залата. Може би не трябваше да привлича вниманието й, докато не се появи Шон или не стане ясно, че няма да дойде. Тя можеше да го предупреди. Не искаше Шон да избяга, ако чуе, че тя е тук.

Но нямаше и да се крие.

Може би щеше просто да помаха на госпожа Вон, ако тя я разпознае. Нека други да се безпокоят, че е дошла, какво, по дяволите, я беше грижа? Те не си бяха направили труда да й кажат, че Шон беше отлетял за Ню Йорк. А беше показала ясно на много хора в банката, че го търси.

Тя забеляза Лора, която седеше сама два реда зад глутницата журналисти. Говореше по телефона си, изглежда, го използваше като диктофон. Тя се усмихна на Изабел, когато седна до нея, после остави телефона си.

— Добре ли си, скъпа?

— Да.

— Видя ли кой е тук? — попита Лора.

Тя посочи с пръст към първия ред, където се беше настанила госпожа Вон. Изабел си пое дълбоко дъх и погледна натам. Дали госпожа Вон беше по-известна, отколкото тя си мислеше?

— Познаваш ли я?

Лора я погледна с лека надменност.

— Тя е едва ли не най-големият поддръжник на благотворителността в Ню Йорк Сити. Нейната снимка е постоянно във вестниците. В последните няколко години не останаха много обществено приемливи филантропи от Пето авеню. Тя има също така и големи връзки в Министерството на финансите във Вашингтон. Някои хора казват, че затова мъжът й е получил поста си.

Изабел забеляза кожата на Лора. Беше порцеланово бяла, безупречна. Наведе се към нея и прошепна:

— Чух я да казва по телефона, че Националната гвардия е отвън. Смяташ ли, че те очакват неприятности?

— Скъпа, миналия уикенд имаше размирици в този град. Не знаеш ли за това?

Тя поклати глава.

Един по-възрастен мъж с гъста бяла коса седна до госпожа Вон. Двамата започнаха оживено да разговарят.

— Боже мой, толкова ли е топло тук, или само на мен ми е горещо?

— Топло е. — Лора разтвори сакото си, разкривайки прилепнал по тялото й лилав пуловер.

Изабел погледна часовника си. Беше 6:30. Вече всеки момент можеше да види Шон. Имаше чувството, че натрупаното й напрежение ще избухне…

Остани спокойна.

Тя обърна глава, огледа стаята. Тими седеше два реда зад нея. Той й се ухили, но тя не му обърна внимание. Гръмна музика. Два големи, шестдесетинчови LCD екрана, поставени на стативи отляво и отдясно, оживяха. Дори не ги беше забелязала досега.

После загледаха един от онези лъскави корпоративни видеоклипове. Имаше електронна музика, гледки от хеликоптер към Манхатън, Лондон и Шанхай през нощта. Стъклени кули блестяха като купища кристали. Прелитаха снимки на мостове, болници, вятърни паркове, ултрабързи влакове. Това беше светът, който крупният финансов капитал изграждаше.

После картините се промениха. Снимки на семейства, църкви и храмове замениха кулите. Появи се лицето на изпълнителния директор на банката, Фред Пилмън, в ореол от други лица около него. Фред изглеждаше добре, с очертана квадратна челюст. Сякаш беше горд с лекия си тен от Бахамите, означаващ, че ВХН все още има възможности да отведе своите титани навсякъде, където искат, и на юг, когато се нуждаеха от почивка на слънце.

— Добре дошли във ВХН! Международната банка на Америка в двадесет и първи век. — Гласът на Фред прогърмя от високоговорителите.

— Която скоро ще бъде собственост на Китай — прошепна Лора в ухото й. Изабел стисна юмруци в скута си. Тя отново се обърна и огледа всички наоколо. Знаеше, че всеки момент вратите в задната част на залата ще се отворят и тя ще види Шон…

След това видеоекранът угасна. Изглеждаше като че ли нещо се е объркало. Това не беше типично за ВХН. Те изчакаха малко. После в залата отекна звук от затръшната врата.

И сякаш бяха програмирани, всички в залата обърнаха глави към вратата, през която бяха влезли.

Към тях крачеше огромен мъж. Трябва да беше поне сто и двадесет килограма. Беше и доста висок. В ръцете си, свити на корема му, носеше дебел жълт бележник. Черният му костюм беше измачкан, като че ли бе работил постоянно с него. Кожата му беше бяла като тесто.

Той беше едно от онези същества, живеещи в недрата на някои офиси, които не излизат много, за да видят слънцето. Докато крачеше към горната част на залата, гигантът очевидно се наслаждаваше на всяка стъпка, без да поглежда наляво или надясно. Когато стигна до масата и седна в центъра й, шумът от гласове като от оживен кошер се надигна от редовете на журналистите.

— Моето име е Адам Брукхаус-младши — каза той на висок глас, надвиквайки шума. Дали този човек изобщо имаше нужда от микрофон?

Залата притихна.

— Аз представлявам „Хардман, Вайс и Брукхаус“. — Акцентът му беше в резкия стар стил на Ню Йорк. Звучеше като човек, който изяжда за закуска по трима просители наведнъж на стъпалата пред съда.

Жуженето в помещението отново се усили. Звучеше сякаш кошерът е нападнат.

Лора сръга силно Изабел и възкликна:

— Мили боже!

Само след още няколко думи от Адам тя разбра какво искаше да каже Лора.

— Аз съм водещият консултант по несъстоятелност за нашата фирма. — Челото му се набръчка, сякаш се опитваше да покаже на всички колко тежък е постът му.

Той бавно постави широко разперените си ръце на масата пред себе си. Изглеждаше така, сякаш с този жест завладяваше масата и всичко останало в сградата под него.

— Имам неприятното задължение да обявя, че ВХН ще подаде молба за фалит по глава 11 днес преди полунощ. — Той погледна часовника си. — След малко повече от пет часа. А добрата новина е, че всички търговски и бизнес клиенти на ВХН ще получат обратно депозитите си, съгласно съответните федерални схеми за гарантиране на депозитите.

— Г-н Брукхаус, г-н Брукхаус… — завикаха журналистите в един глас.

— Няма да отговарям на каквито и да било въпроси към този момент.

— Какво става със сливането?

— Какво ще кажете за федералния спасителен план? Нали го приложиха за AIG?

Господин Брукхаус се изправи, бутна назад стола си и пое към вратата. Хайка журналисти го последва. Други се събраха на малки групи, жестикулирайки. Изабел само гледаше втренчено.

Лора тропна с крак.

— Обзалагам се, че някои от най-висшите им служители теглят бонусите си точно в този момент. Те няма да са губещите. Редовият персонал ще загуби. Хиляди семейства няма да спят тази нощ. Видя ли госпожа Вон?

Изабел се огледа, но не можа да я забележи.

— Тя последва господин Лайнохаус навън — поклати глава Лора.

— Брукхаус — поправи я Изабел.

— Все едно. — Лора присви очи. — Сега ВХН може да се продаде набързо и адски неизгодно на безценица… И само бог знае какво ще означава това за този град. Това е шибан пълен разгром. Имат ли изобщо представа колко много хора и малки предприятия обезпечава ВХН в този град?

— Да не забравяме Лондон — каза Изабел. — В тамошния офис има десет хиляди служители на ВХН. — Тя мислеше за офисите на „Канари Уорф“, за всички хора в банката, които познаваше.

А какво да каже за себе си? Дали това обясняваше защо Шон не беше се прибрал у дома? Защото ВХН беше на път да банкрутира с гръм и трясък ли? Тя усети странна лекота и се замисли.

— Защо, по дяволите, правят това изявление сега? — Лора изглеждаше бледа, озадачена.

Изабел сви рамене. Усещаше, че лицето й поруменя…

— Само бог знае какво е станало с Шон…

Лора я погледна съчувствено. Изведнъж Изабел си спомни, че тяхната основна банкова сметка е във ВХН. Това беше лудост. Спомни си, че Шон се тревожеше за това. Беше й обещал, че ще направи нещо по въпроса. Но изобщо не знаеше дали е успял. Ако ВХН фалира, дали картите й за банкоматите все още ще работят? Започна да проумява защо Шон може би се страхуваше да се прибере вкъщи.

Но къде беше той?

— Каква бъркотия — каза Изабел.

— Много хора ще бъдат прецакани, ако дръпнат шалтера на ВХН. Ала някой трябва да се намеси, скъпа. Вероятно там долу полагат неистови усилия за спасение. — Лора посочи към етажите под тях.

После пое сякаш в транс към вратите.

Изабел я последва. Когато излизаха, тя огледа за последно залата. Бяха останали само няколко души, които пишеха по телефоните си или се бяха отдали на оживени разговори.

Нямаше и охранители, които да се опитват да ги подканят да напуснат. Изглеждаше така, сякаш празненството внезапно е приключило.

Около асансьорите стоеше тълпа от хора. Една от вратите беше боядисана в златисто. Всички други асансьори имаха сребристи врати. Един мъж от охраната, който ги беше проверил преди пресконференцията, стоеше близо до асансьорите. Вероятно за да се увери, че всички ще напуснат сградата от правилния изход и без да вземат сувенири. Каква пародия изглеждаше сега тази охрана…

Тогава златистата врата на асансьора се отвори.

Той беше пълен с мъже в черни костюми. Изглеждаха така, сякаш бяха натъпкани в него като чиновници в метрото в Токио в пиковите часове.

Пазачът пристъпи напред, готов да спре всеки, който понечи да се приближи към асансьора. Когато вратите се затваряха, Изабел усети, че нещо в нея трепна.

Шон беше в асансьора…