Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (86)

86

Изабел отново изпищя. Тя не видя кога беше нанесъл първия удар, но след това забеляза вдигането на ножа, от острието на който капеше кръв.

Тя изрева по-силно, напрягайки тялото си, когато ножът отново се спусна надолу. Този път мъжът поряза голия крак на Алек, който беше само по бельо.

Потече струйка кръв.

Изабел издаде сподавен, сърцераздирателен стон.

Алек простена тихо… Тогава ножът отново се издигна във въздуха.

— Следващият разрез ще бъде по-дълбок — каза той.

— Копеле такова! Болно копеле! Защо правиш това? — изкрещя Изабел. Тя почти можеше да усети острието върху собствената си кожа. Бясно задърпа белезниците с надеждата, че може да се счупят от повтарящия се напън.

Тогава Алек отново изстена.

Шон крещеше:

— Остави го, вземи мен! Убий ме, моля те!

— Не искаме твоята кръв — каза мъжът.

Той отново вдигна ножа.

— Защо правиш това? — извика Изабел.

Мъжът отпусна ножа.

— Синът ти ще умре, ако продължа. — Той се спря и погледна към Изабел и Шон. — Но аз ще спра, ако вие успеете там, където ние се провалихме.

— Да успеем ли? Как?

Зина държеше за ръба квадратно парче от нещо, което изглеждаше като изсушен пергамент, над пламъка на свещта.

Докато мъжът говореше, тя го отстрани и го сложи на олтара в краката на Алек.

Мъжът посочи към стената от лявата им страна.

— Вие ще решите тази загадка. По този каменен блок има дупки. Вярвам, че той може да бъде отворен от някой, който знае тайната на този символ.

Шон и Изабел се обърнаха към символа на стената. Наистина имаше малки дупки там, където линиите се пресичаха.

— Само това ще спаси сина ви.

— Какво? Луд ли си? — извика Изабел.

— Не, съвсем не.

— Това е напълно откачено… — Шон дръпна белезниците, опитвайки да се освободи.

Зина пристъпи напред и го погледна. Кожата на китките му изглеждаше разранена.

— Вие ще ми помогнете със символа. Тогава няма да бъде нужно да завършвам този ритуал. В противен случай… — Той се наведе, вдигна ножа и го размаха във въздуха. — … ритуалът ще бъде завършен, и то бързо.

Изабел дръпна отново белезниците.

— Вие всички сте луди!

— Не, не сме — каза Ли. — Тук долу е скрито нещо и смятам, че моят приятел ви е осигурил добър стимул, за да ни помогнете.

— Що за извратен ритуал е това да посегнеш на едно дете? — извика Шон.

— Един древен и свещен византийски ритуал — спокойно обясни мъжът. — Някога тази империя е била толкова могъща, колкото САЩ сега. Те са били единствените, които някога са успели да направят злато от обикновен метал. Символът крие древна тайна. Загадка, която вие ще ни помогнете да разгадаем. — Той посочи към стената.

— Аз не знам решението — отвърна Шон. — Не можеш да ни причиниш това.

— Ритуалът със сина ви ще бъде завършен, ако тази загадка не бъде разгадана. — Гласът му звучеше категорично.

— Освободете ме. Аз ще ви го отворя — каза Изабел.

Тя гледаше олтара. Знаеше, че не може да има доверие на нито един от тях, дори и ако им даде това, което искаха, но също така беше наясно, че трябва да се възползва от шанса.

— Как открихте това място? — попита тя. Опитваше се да звучи нормално, макар че мисълта, че Алек кърви, я караше да трепери.

— От един приятел. Чул за това място преди две години. Той обясни какво има тук долу, разказа ни за този символ. Тогава реших, че трябва да купим тази банка, за да получим достъп. Това съвпадаше с всички проучвания, които бяхме направили. Но трябваше да действаме бавно. Аз го подтикнах да те наеме, Шон. Исках да си ни подръка, ако ни потрябваш. И сега сме готови за завършващата фаза. Вие трябва да отворите това.

Алек простена на олтара и се размърда. Той беше жив.

— Освободете ме — каза Изабел.

Ли пристъпи напред и разкопча белезниците й.

Шон се обърна към Зина:

— Ти се опита да ми помогнеш в Йерусалим, защо?

Зина поклати глава, сякаш го съжаляваше.

— Моят приятел, Арап, отиде твърде далеч в Йерусалим — бавно заговори мъжът. — Искахме да намериш съпругата си. Мислехме, че може да ни бъдете полезни. Ще видим. Трябва да помогнеш на жена си да реши това.

Изабел си спомни какво й беше казал Шон за Зина. Имаше много неща, които нямаха смисъл — като пожара във вилата, в която я държаха. Зина ли го беше запалила, за да прикрие доказателствата?

Тя бързо се приближи до олтара, прегърна Алек, заслуша се дали диша. Провери раните му. Имаше рана на ръката му и друга — на прасеца. И двете кървяха леко. Тя ги притисна с ръка. Опита се да откъсне ивица от ризата си, за да спре кървенето, но мъжът се намеси и я избута настрани.

— Ще има време за това по-късно.

Тя не вярваше на обещанията му. Искаше да грабне Алек ида изтича обратно към асансьора, но трябваше да премине през твърде много хора. Нужно й беше нещо, което да отвлече вниманието. И то бързо.

Тя отиде до символа. Квадрат и стрела бяха изсечени в скалата. Малките дупки също бяха квадратни. Тесни вдлъбнати жлебове маркираха всички линии.

— Имате ли ключ? — Тя постави пръста си в долния отвор.

— Не. И опитахме да натискаме всяка дупка, във всякакви комбинации — обясни мъжът.

— Тези дупки са тук поради някаква причина — замисли се Изабел. Тя почука по камъка. Нямаше ехо.

— Каква беше онази гатанка, която открихме със символа в Истанбул, Шон? — бързо попита тя.

— По какъв нов път трябва да поемеш, ако вървиш от глад към смърт, но желаеш да минеш по всеки път само веднъж.

Изабел отиде до камъка и погледна в дупките.

— Знаеш ли, там вътре има цвят. Изглежда бял. — Тя положи ръка на челото си. — Бялото е за чистота, нали? Затова сватбената рокля е бяла.

— А черното е за смъртта — каза Шон.

— Тогава за какво е зеленото? — попита Изабел.

— Жлъчка, болест, глад? — изреди Шон.

Тя погледна в дупката отляво.

— Трябва да има зелено в тази дупка, ако това следва модела от символа.

Изабел се наведе надолу. Налагаше се да разбере това.

Надникна в една дупка. В дъното имаше бледа сивота. Това зелено ли беше? Тя не можеше да види.

— Нека да погледна — каза Ли, който стоеше близо до нея.

Той се наведе.

— Има една малка зелена точка в дъното.

— Ако следваме загадката, ако следваме пътя около символа от глад към смърт, от зелено към черно, и натискаме дупките по пътя около символа, това ще го отвори.

Докато говореше, Изабел търсеше начин да дръпне оръжието на Ли. Сега пистолетът беше затъкнат в колана му. Тогава те наистина биха могли да имат шанс. Съвсем не беше сигурна, че ще може да разгадае загадката.

Но тя се опитваше, натискаше всяка дупка поред, прекарвайки след това пръста си по канала, водещ към следващата дупка. Но всеки път установяваше, че не е преминала по един от пътищата, тоест по каналите. Не можеше да премине по всички линии, без да се преминава по някоя от тях два пъти. Загадката не беше разрешима.

Ли се приближи до нея.

— Ние стигнахме дотам, докъдето и ти.

— Трябва да минеш по всяка линия само веднъж — каза Шон.

— Остават ви няколко минути, това е всичко — рече ядосано мъжът.

Тя искаше да изтича до него и да го удари, но се въздържа. Трябваше й оръжие.

Как може да се реши тази загадка?

Какво знаеше тя за тях?

В паметта й изплува спомен за една книга за загадките. Беше я купила на Марк, бившия й мъж, когато бяха заедно. Някои от загадките бяха изброени като нерешими. Това трябваше да го забавлява, когато работеха заедно в Истанбул. Опитът не беше успешен. Но една от загадките беше немска — за мостове, които трябваше да премине. В нея имаше линии.

Какво беше решението й? Тя видя книгата в съзнанието си. После отново видя страницата. Всеки мост беше с различен цвят. Мостовете на Кьонигсберг. Не беше се сещала за това от години. Но какво беше решението?

— Почакай — рече Изабел. Тя отново прокара пръст около квадрата. Тръпка на предчувствие премина през нея. Какво беше казал някой за нов сегмент? — Ако създадем нов път, от бяло към червено, това би съответствало на загадката. Ще има начин да стигнем от зелено към черно и да минем по всеки път само по веднъж. — Тя започна да притиска дупките последователно, завършвайки с бяло, след това натисна червено, а сетне — черната дупка.

Когато притисна последната дупка, не се случи нищо.

Тя удари ядосано с юмрук по камъка. Щеше ли да загуби всичко заради една глупава загадка, която беше объркала?

Отново удари по скалата, още по-силно.

Чу съскащ звук.

Изглежда, че идваше от стената, в която се отвори широка квадратна дупка. Скалата се плъзна със стържещ звук назад и надолу, където беше символът.

— Вижте! — извика тя въодушевено.

Беше проработило. Тя беше права!

В отчаянието й се беше появила искрица светлина.

Тя докосна стената там, където се беше отворил квадратът. Вътре зад дебел ръб в скалата имаше по-малка и по-тъмна стая. Беше празна, с изключение на една висока урна от блестяща сива скала, поставена в центъра. Отгоре върху урната се забелязваше зелена статуя. Всичко беше покрито с тънък слой прах, а в ъглите на ниския сив таван висяха малки паяжини.

Тя се наведе напред.

Ли я потупа по рамото.

— Жена ти успя, господин Раян! Трябваше да поканим нея да дойде в Ню Йорк, а не теб. — Той се плъзна над ръба на дупката.

— Браво — прошепна Шон.

— Не пипайте нищо! — извика мъжът, който стоеше над Алек.

Той мина покрай Изабел и последва Ли.

Тя отиде до Алек, подхвана главата му, вдигна го на ръце.

— Получихте това, което искахте — заяви Изабел. — Сега ни пуснете да си вървим.

— Не мърдайте от местата си — каза мъжът. — Ще ви застреляме, ако го направите.

Изабел стоеше права, прегърнала Алек. Тя гледаше настрани към помощника на Ли. Най-добрият вариант за тях сега беше да го нападнат. Но трябваше бързо да използват своя шанс. Тя се придвижи към отвора в стената, надявайки се, че помощникът ще я последва от любопитство.

— Това е изработено от фелзит^[1], лорд Бидонър — тихо възкликна Ли.

Той се взираше във високата урна.

Лорд Бидонър, помисли си Изабел. Сега знаеха кой е този мръсник. Но това означаваше, че е още по-малко вероятно да ги пуснат.

— Фелзит ли? — попита Бидонър.

— Това е кварц. Може да бъде крехък.

— Повече ме интересува това, което се намира вътре — заяви Бидонър. В гласа му се долавяше леко вълнение. — Съдбата на човечеството…

Ли размахваше телефона си наоколо, използвайки светлината от екрана, за да освети блестящата урна от фелзит и това, което стоеше на върха й.

Изабел се взря в зелената изправена фигура на статуетката, поставена отгоре върху урната. Тя блестеше в полумрака. Високата фигура беше на слаб мъж с дълга брада и коса, падаща на букли покрай всяко ухо.

— Какво, по дяволите, е това? — учуди се тя, като се наведе.

Сега помощникът на Ли беше наблизо. Само на две крачки. Той наблюдаваше какво се случва. Тя стисна Алек по-здраво в ръцете си, а след това направи още една крачка към стената и надникна в стаята през подобния на прозорец отвор.

Бидонър сложи ръка на рамото на Ли.

— Ние всички чакахме дълго време за това — каза той. Гласът му беше нисък, изпълнен с благоговение.

Ли протегна ръка и погали главата на статуята, сякаш беше дете.

Шон и Изабел се спогледаха. Той й кимна, показвайки, че трябва да се приближи. Тя пристъпи към него. Никой не забеляза.

Ли заговори тихо:

— Това е и гордостта на китайския народ.

— Запазили сте го — отбеляза Бидонър.

Изабел вдигна очи. За какво говореха те?

— Не се опитвай да освободиш съпруга си, госпожо Раян. — Ли се втренчи в нея.

— Каква, по дяволите, е тази статуя и какво има вътре? — попита Изабел. Трябваше да ги накара да продължават да говорят. Нямаше начин да ги пуснат да си отидат. Беше решила тяхната загадка, но това не означаваше, че щяха да спрат своя извратен ритуал.

— Първият император на китайците — Цин Шъ Хуан, човекът, който ни събра, е поръчал това като символ на обединен Китай. То съдържа митична сила — така се казва в древните истории. Виждате ли вълнообразните линии по него? — Ли не изчака отговор. — Те символизират обединението на трите непокорни дракона. Докато това беше в Китай, ние бяхме най-могъщата нация в света. А сега аз ще го върна обратно. И всички ще дойдат и ще се поклонят пред нас отново.

Той погали главата. Усмихваше се, сякаш се беше преродил.

— А защо е била погребана тук? — попита Изабел.

Трудно й беше да повярва, че една статуя има такова значение. Тя се нуждаеше от полиране. Можеше да си я представи в музей, но не точно като символа на Китай. И какво намекваше Бидонър за съдържанието й?

— Била е открадната от Летния дворец в Пекин, когато е бил ограбен през Втората опиумна война — обясни Ли. — Император Цин е казал, че тази загуба е по-лоша, отколкото изгарянето на хиляда акра от дворците му.

— И как така е стигнала дотук?

— Била е занесена в Хонконг от британски наемници — каза Бидонър. Той изглеждаше запленен от статуята. — Банката, в която е била депозирана, е била погълната от ВХН преди сто години при организирана финансова криза в колонията.

Ли отново я погали.

— Предполагахме, че може да е скрита някъде в тази сграда — каза той.

— Кой от вас ще я вземе? — попита Изабел.

— Сега, когато ние участваме в поглъщането на ВХН, статуята отново е наша. — Ли погледна Бидонър. — А това, което е вътре в нея, ще бъде разделено.

Лорд Бидонър се усмихна.

— Те мислеха, че тук долу няма нищо ценно — рече Ли. — Само един отдавна изгубен мавзолей на последните председатели. Те не знаят нищо за реалната стойност. Стойността на това, в което хората вярват. Това ще промени всичко. — Той протегна ръце и грабна статуетката.

Бидонър също се присегна, за да задържи урната, но вече беше твърде късно.

Когато Ли повдигна статуетката, се чу пукот. Щом я издърпа нагоре с едно бързо движение, стените на урната се разпаднаха и се разбиха. Ехото отекна в пещерата…

Изабел се приближи до стената и погледна в камерата с урната. На мястото й зееше дълбока дупка с назъбени ръбове.

И тогава тя чу нещо. Далечно шумолене, като смачкани листа под нечии стъпки.

Обхвана я зловещо предчувствие, което я накара да отскочи далеч от стената. Ли притискаше нефритената статуетка до гърдите си, сякаш беше бебе. Тогава Изабел отново чу шумоленето, но по-силно.

— Не! — извика Бидонър.

Той отстъпи назад от отвора, сякаш бе видял нещо ужасно. После се обърна към Изабел. Тя видя страхът по лицето му, широко отворените му очи.

— Бягайте! — изкрещя той.

Ли се катереше по ниската стена, която ги отделяше от помещението.

Гледката, която тя видя след това, я накара да извика:

— Шон!

Гигантски плъхове извираха от дупката в земята, където се намираше урната. Те прииждаха и се мятаха във въздуха…

— Трябва да бягаме! — изкрещя тя.

Ли погледна назад и издаде странен пронизителен вик…

Плъховете бяха като тези, които бяха видели по-горе. За секунди група от тях нападнаха Бидонър, който едва тогава се протегна към стената, която Ли току-що прескочи.

Той изпищя. Това беше смразяващ писък. Ужасена, Изабел го погледна: така му се падаше на копелето… Ли не направи никакво усилие да се върне за Бидонър. Той вече беше достигнал вратата на изхода от параклиса. Помощникът му, изпаднал в паника, го следваше.

Никой вече не ги пазеше. Изабел положи Алек на земята до Шон и започна да сваля белезниците му. Те се отвориха след няколко от най-дългите секунди, които някога беше преживявала.

— Вземи Алек, Шон… Тичай колкото можеш по-бързо! Не се притеснявай за мен. Изведи го оттук!

Зина беше единствената, която се опита да направи нещо срещу плъховете. Бидонър отново изпищя, когато пет от тях като малки псета го захапаха, докато се опитваше да излезе от вътрешната камера. Два плъха бяха на ръката му, един — на другата ръка, и един близо до шията му.

Зина се нахвърли с нож върху свирепите животинчета, като запрати две настрани, после трето във въздуха, леейки кръв. Но те бяха твърде много и докато тя размахваше острието, Шон грабна Алек в ръце.

Тогава Изабел видя пистолета в ръката на Бидонър. Беше го насочил срещу плъховете, които излизаха от дупката. Гръмна с отекващ тътен, докато той крещеше проклятие, което тя не разбра. Докато махаше с ръка, изпусна оръжието, което падна и се плъзна по камъка. Зина не забеляза това. Тя се опитваше да отскубва плъховете от Бидонър. Изабел грабна пистолета и тръгна след Шон и Алек.

Тя се обърна, когато минаваше през вратата, и забеляза още плъхове да скачат върху Бидонър. Идваха все повече и впиваха зъбите си в него. И тогава Зина се отдръпна от него. Във всяка ръка държеше по един гърчещ се плъх. Тя ги запрати към стената.

Изабел се втурна да бяга.

Никога повече не видя Бидонър. Ли и другият китаец тичаха обратно към асансьора.

Шон с Алек на ръце беше зад тях, но ги настигаше. Изабел ги последва, но се препъна и едва не падна. Погледна назад. Зина беше зад нея. Тогава тя настигна Ли. Шон го задмина, въпреки че носеше Алек, тъй като статуята му тежеше. До асансьора оставаха още стотина метра. Изабел отново погледна назад, изпълнена със страх. Идваха ли плъховете?

Идваха!

Бяха се забавили заради пира, ала имаше още от тях, които бяха гладни.

И сега ги следваха по петите като глутница.

Изабел тичаше ужасена, мислейки как да защити Шон и Алек, ако плъховете ги настигнат.

Ли извика на китаеца до него. Изабел се обърна точно навреме, за да види как мъжът подаде пистолета си на Ли. Тя отново погледна напред.

После чу изстрел.

Дали плъховете бяха настигнали Ли?

Тя се обърна, но само Ли я следваше. А зад него, близо до земята, една ръка махаше във въздуха. Тогава тя разбра. Той беше застрелял своя помощник. Изабел обърна глава и продължи да бяга, подтиквана от решителност и страх.

Всеки неин мускул се напрягаше. Кожата й настръхна. Стъпките й отекваха в пространството. Тя тичаше все по-бързо, дишайки учестено. После се обърна. Плъховете бяха налазили помощника на Ли и го ръфаха.

Плувнал в пот, Ли все повече изоставаше.

— Хвърли статуята! — извика тя.

Той яростно поклати глава. Зина беше вляво, достатъчно далеч, за да не може да бъде застреляна лесно от Ли.

Тогава пищенето зад тях отново се усили.

— Изабел, тичай! — извика Шон.

Той й махна с ръка.

Краката я боляха, виеше й се свят. Тя обърна глава и ахна.

Ли беше паднал. Плъховете му се нахвърлиха. Той крещеше. Образуваха малко възвишение, катерейки се по него. Ръката му беше вдигната високо и удряше наоколо.

Изабел спря за момент, но Шон я извика.

Тя отново погледна назад. Голям плъх скочи и захапа ръката на Ли. Заръфа я, докато Ли отчаяно я размахваше настрани.

Задавен вик изскочи от гърлото й. Полази я страх и отвращение…

И тогава видя Зина да приближава Ли. Нямаше съмнение в смелостта й. Но този път тя не се занимаваше с плъховете, а се наведе и вдигна статуетката, която беше паднала зад китаеца. И бързо побягна към стената на пещерата вдясно. Имаше ли и друг изход?

— Хайде! — извика Шон.

Стигнаха до асансьора.

Той натисна бутона, заблъска по вратата. После се опита да я отвори с дърпане, но тя не поддаде.

Те се обърнаха, за да видят агонията на Ли. Алек почиваше на рамото на Шон, все още упоен, несъзнаващ. По ръцете и краката му имаше кръв. Стичаше се по ризата на Шон, по панталоните му.

Тялото на Ли рязко подскочи в предсмъртен гърч. Целият хълм от плъхове се обагри в червено, когато кръвта му избликна…

Шон отново заудря по вратите.

Не след дълго плъховете щяха да подгонят и тях.

И тогава вратите на асансьора звъннаха.

Изабел въздъхна облекчено.

Но вътре беше Адар и облекчението й секна. Той имаше лилава синина отстрани на лицето си. Гледаше ги свирепо с насочен към тях пистолет. Излезе от асансьора и махна с оръжието си към Шон и Изабел.

— Какво стана с другите?

Погледна към пещерата и устата му зейна от изненада. Очите му се разшириха.

Изабел се извърна от Адар и бавно извади пистолета от колана си. Имаше право само на един изстрел, ала не се страхуваше. Беше първенец в нейната група при тренировките с пистолет във Форин Офис през годината, когато започна работа. Тя замахна с пистолета нагоре, пое дълбоко дъх и бързо приклекна на коляно.

В този момент Адар се обърна към нея. Дулото на пистолета му проблесна.

Изабел видя като в забавен кадър как той го насочва към нея.

Мъжът беше прекалено бърз.

Тя чу ехтящ гръм. Нещо удари рамото й и я завъртя. Беше простреляна!

Изабел падна. Шон извика.

Но ръката й все още беше изпъната напред и тя все още държеше пистолета. Прицели се и натисна спусъка. Силата на отката отхвърли рамото й назад с мъчителен тласък.

Адар се свлече…

И тогава Шон я вдигна нагоре.

— Трябва да вървим! — извика той.

Чуваше как плъховете цвърчаха, когато минаха покрай падналия мъж. Струпаха се по тялото му като освирепяла от глад глутница. Видя червена дупка в гърдите на Адар. Той се гърчеше, сякаш се опитваше да се изправи, но тялото му безпомощно се отпусна на земята…

Последното нещо, което съзряха, когато вратата на асансьора се затвори, бяха стадата от плъхове, които наваляха тялото на Адар. Той все още беше жив, когато те започнаха своето угощение. Ръцете му се размахаха и после потънаха в кипяща белота…

Вратата на асансьора се затвори.

Но нещо беше влязло вътре с тях. Тя чу Шон да крещи. Облегна се замаяна на стената на кабината. После чу трясък и пищенето секна.

— С какво започваше кода? — извика Шон.

— А хаш… — Гласът й заглъхна.

Чуваше го да трака по бутоните. Набра го два пъти. После асансьорът потегли. Шон беше свалил ризата си. Разкъсваше я на ивици. Ужасно пулсиране, дълбоко в раната, идваше от рамото й.

— Алек добре ли е? — попита тя.

— Седни — каза й Шон.

Тя се свлече на дървения под. Нещо топло капеше отстрани на тялото й.

Някакъв глас долиташе отдалеч.

— Добре ли е Алек? — повтаряше тя отново и отново. После нахлу жужене от гласове.

Но тя не можеше да разбере думите.

И всичко стана тъмно…