Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (21)

21

Пасторът лежеше с разперени ръце и крака на стоманеното легло. В устата му имаше парцал. Беше чисто гол. Очите му бяха широко отворени. От часове беше в това положение.

Зина отново го беше убедила да й позволи да му сложи белезници, но сега той определено съжаляваше. Тя отдавна не беше в стаята. Не беше го оставяла така първия път, когато го направиха. Лорд Бидонър му беше споменал тогава, че тя е бонус за него, но ситуацията започваше да не му харесва.

Ако това беше някаква нейна техника, не му действаше.

Кое ли време беше, запита се той. Марта щеше да полудее. Той не й беше казал къде отива и какво ще прави.

Опита се пак да счупи белезниците, дръпна ги силно, но те бяха прекалено здрави.

Огледа се разтревожено, ледени тръпки пробягаха по кожата му. Трябваше да вземе лекарството си, преди да излезе. Цялото това вълнение не беше добро за него.

Помисли да извика лорд Бидонър, но реши да изчака още малко. Тя трябваше да се върне скоро, за да го освободи. Имаше да свърши работа в Ню Йорк.

Отново потръпна. Може би не трябваше да споделя с лорда, че е обсъждал с Марта каквото и да било от това, което правеха заедно. Нали го беше чувал да беснее, след като разбра какво се беше случило в Йерусалим?

Пасторът се ослуша. Какъв беше този шум?

Вратата на стаята се отвори. Влезе Зина. Стевсън започна да сумти. Не можеше да говори нормално заради парцала, но беше ясно, че молеше да го освободи.

И тогава очите му се отвориха по-широко. Тя беше гола. А татуираната змия около бедрото й се движеше, докато вървеше към него. Отново ставаше интересно.

Какво щеше да направи тя?

Зина се наведе към него и опря ръка на големия му бял корем.

— Secunda quattuor invocare Unum — прошепна тя.

Тогава той усети нещо студено и остро да докосва кожата му…