Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейми Синклер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Isii Covenant, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Джеймс Дъглас

Заглавие: Заветът Изида

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Националност: американска

Печатница: Фоли Арт ООД

Излязла от печат: 05.05.2015

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-224-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1083

История

  1. — Добавяне

VII

Geistjaeger 88? Джейми изучаваше малкия файл на компютъра в апартамента си на улица „Кенсингтън Хай“. Според детектив Дани Фишер двете убити семейства имаха нещо общо помежду си освен сходството в имената. Гените им можеха да се проследят две поколения назад до жител на Хамбург на име Бернт Хартман, който бе свързан с Geistjaeger 88. Повечето хора смятаха Херман Гьоринг за най-големия крадец на произведения на изкуството през Втората световна война, но той имал неколцина съперници. Сред тях и Ханс Франк — управител на така наречената Генерална губерния, полската робска колония на нацистите. Франк измъкнал „Портрет на млад мъж“ на Рафаело изпод носа на Гьоринг, но бил дребен играч. Гьоринг не знаел значението на думата „достатъчно“. Когато крадял, крадял в промишлени количества. През 1939 година основал специална организация с конкретната цел да създаде най-голямата колекция от произведения на изкуството, която светът някога е виждал. За неин ръководител бил назначен австрийски специалист по история на изкуството на име Кайетан Мюлман, офицер от СС[1] и специален пратеник на нацистката Комисия за защита на произведенията на изкуството в окупираните територии. Мюлман и екипът му обикаляли нашир и надлъж непрекъснато разширяващия се Трети райх и ограбвали творби, принадлежали на евреи, врагове на държавата и на Римокатолическата църква, като от време на време благоразумно изпращали по някоя за планирания музей на изкуството на Адолф Хитлер в Линц. Само че Хайнрих Химлер трябвало да има същото, което притежавали Гьоринг и Хитлер. Химлер ненавиждал Дебелака, както наричал Гьоринг, и имал свои собствени и много по-специфични причини за лов на артефакти и произведения на изкуството. През 1942 година наредил създаването на специално подразделение на СС конкретно с тази цел. В началото името му било грандиозно, за да съответства на грандиозните стремежи на своя основател. Служещите в него мъже обаче наричали себе си „ловци на духове“ и така командата им приела името „Ловци на духове 88“.

Geistjaeger 88 работели в пълна секретност и под прякото ръководство на самия Химлер. Заповедите му били предавани от най-близкия му помощник — Brigadeführer от СС Валтер Шеленберг. В документа се казваше, че единствената причина някой да научи за съществуването им са показанията на мъж на име Бодо Ритер. Джейми провери името в интернет и сви устни разочаровано. Беше му неприятно от този факт, но само там можеше да намери (колкото и малко вероятно да беше) полезна информация за детектив Дани Фишер.

Проведе необходимия телефонен разговор, наметна износеното си туристическо яке и извървя под дъжда краткото разстояние до местната метростанция, след което се спусна в недрата й. Опрял плътно гръб до стената на перона, зачака следващия влак за Кингс Крос. Веднъж вече бе виждал вагон на метрото от долната страна и нямаше намерение да повтаря.

Тъй като предупрежденията на детектив сержант Шрийвс все още бяха пресни в съзнанието му, Джейми се постара да си намери място в ъгъла на вагона с добра видимост към останалите пътници: обичайната космополитна лондонска смесица от възрасти и класи, цветове и нюанси, покорство и потенциална заплаха. Една двойка млади азиатци, които тихо си говореха край вратата, привлече погледа му. Бяха на подходящата възраст и имаха бдителния неспокоен вид на престъпници или полицаи под прикритие. Джейми ги чакаше да предприемат нещо, напрегнал всичките си сухожилия, готов да се бори за оцеляването си в ограниченото пространство на претъпкания вагон… Но те слязоха на следващата спирка. Оставаше един джентълмен, който приличаше на италианец и бе облечен в палто, под което можеше да се скрие рязана пушка. Той също се бе качил във влака на „Кенсингтън“. Божичко, не можеше да живее по този начин, да прекарва всеки миг в очакване на куршум или нож. По-добре изобщо да не види откъде му е дошло. За да изпробва тази теория, Джейми се облегна на седалката и затвори очи. Само че сега започна да вижда смъртта си в толкова разнообразни вариации, колкото можеше да измисли подсъзнанието му. Може би Шрийвс беше прав и наистина трябваше да прекара зимата на някой австралийски плаж.

Обаче нямаше да замине за там, още не. Вместо това си купи билет за влака в 10:45 ч. за Кеймбридж. Осемдесетте километра, които деляха Лондон от университетския град, се изминаваха за по-малко от час. Когато вместо предградия през прозореца започнаха периодично да се мяркат открити полета, Джейми прегледа данните, които бе успял да открие за Standartenführer Бодо Ритер. Той имал незначителна академична кариера във Факултета по изкуствата на някакъв неизвестен университет в Немския юг. И сигурно щял да си остане с нея, ако недоволството от икономическите беди на Германия не го тласнало към набиращата популярност Националсоциалистическа работническа партия и харизматичния й лидер Адолф Хитлер.

В началото на трийсетте години Ритер бил представен на очарователен мъж с аржентинско-немски произход на име Рихард Даре — изгряваща звезда в нацистката партия и СС. Именно чрез Даре се срещнал с Хайнрих Химлер. Една от основните области, които Бодо Ритер изследвал, била ранният германски фолклор. У Химлер той открил охотен слушател за своите теории, което през 1935 година му осигурило покана да се включи в „Аненербе“[2] — общество за изучаване на древната германска история и наследството на предците. По-нататъшната кариера на Бодо показваше, че е бил човек с нюх за благоприятните възможности. Ритер открил такава в интереса на Химлер към произхода на германските народи. За няколко години станал незаменим и бил назначен в СД, Службата за сигурност на райха. Още един дребен бюрократ в хитлеровата машина за репресии.

 

 

— Надявам се, че имате здрав стомах. — Крис, младият научен сътрудник, който работеше в архива към Имперския военен музей в Дъксфорд, постави папка на дървеното бюро, зад което седеше Джейми Синклер.

Джейми кимна мрачно, докато изучаваше опърпания бежов правоъгълник — кой знае какви ужасии имаше вътре. Папката явно не бе отваряна с години, което не беше изненадващо. В днешно време малко хора се интересуваха от международните военни трибунали в Нюрнберг — процесите, на които са съдени най-известните нацисти за военни престъпления. Всичко, което е трябвало да се каже, е било казано. Всички аргументи — предъвквани отново и отново през последните седемдесет години. А Бодо Ритер бе дребна риба в сравнение с мъжете, които бе последвал в съдебната зала.

— Казахте, че се интересувате най-вече от кариерата на Ритер след 1942 година, нали?

— Точно така. Бих искал обаче да се запозная и със ситуацията, да разбера с какви хора си имам работа.

Крис отвори папката.

— Тогава предлагам да започнем оттук. — Остави купчина избледнели листове на бюрото. — Ето го копието от клетвените показания на Ритер пред цивилен адвокат към Военния трибунал на САЩ през 1947 година. Имайте предвид обаче, че по стандартите на Нюрнберг това си е било просто странична атракция.

Джейми кимна.

— Знам, че е бил съден от Американския военен съд и не е придружавал някое от големите имена.

— Хубаво, значи няма нужда да навлизам в подробности. Както виждате, първите няколко параграфа покриват целия му живот преди войната, университетската му кариера и последвалото му включване в СС. След това… — Младежът подаде документите на Джейми.

В началото на 1941 година изпитвах разочарование, защото, макар да носех униформа, не бях в състояние да дам своя принос за военните действия като войник. По това време вече бяха довършени плановете за операция „Барбароса“, а аз станах шеф на Зондеркоманда 4[3], която бе подчинена на Айнзацгрупа С[4] и действаше в района на Шеста армия, тоест в Украйна. По време на службата ми като началник на Зондеркоманда 4 — от организирането й през юни 1941 до януари 1942 година — при различни случаи ми бе възлагана екзекуцията на комунисти, саботьори, евреи и други нежелани лица. Не мога да си спомня точния брой на екзекутираните. По приблизителна оценка, чиято достоверност не мога да гарантирам, предполагам, че броят на екзекуциите, в които е взела участие Зондеркоманда 4, е някъде между 10 000 и 15 000. Станах свидетел на няколко масови екзекуции, а в два случая ми наредиха да ръководя изпълнението им. През август или септември 1941 година се проведе екзекуция в близост до град Коростен. Застреляни бяха между седемстотин и хиляда мъже. Разделил бях поделението си на изпълнителни отряди от трийсет души всеки. Първо подчинените полицаи и украинската милиция, местното население и членовете на зондеркомандата хванаха хората. Подготвени бяха масови гробове. От общия брой лица, определени за екзекуция, по петнайсет мъже бяха отвеждани до ръба на масовия гроб, където трябваше да коленичат, обърнати към трапа. По онова време дрехи и ценности не се събираха. По-късно това се промени. Бригадите за екзекуции бяха съставени от хора на Зондеркоманда 4, украинската народна милиция и охраната. Когато мъжете бяха готови за екзекуция, мой ръководител, който отговаряше за съответната бригада, даваше заповед за стрелба. Тъй като стояха на колене на ръба на масовия гроб, жертвите веднага падаха в гроба. Охранявани, наблизо чакаха реда си лицата, които трябваше да бъдат застреляни след това. Надзиравах лично екзекуциите, които описвам тук, и се погрижих да няма посегателства. Зондеркоманда 4 е убивала също така жени и деца. През септември или октомври 1941 година от Айнзацгрупа С ми предоставиха мобилна газова камера и екзекуциите вече се извършваха по този метод.

Прочетох предходните показания, които се състоят от пет страници на немски език, и заявявам, че това е цялата истина, доколкото ми е известно. Имах възможност да нанеса промени и поправки в тях. Дадох ги доброволно, без да ми е обещавана награда и без въздействието на каквато и да било принуда или заплаха.

Нюрнберг, 6 юни 1947 г.

(Подпис)

Бодо Ритер

Джейми усети хлад, който като че ли се опитваше да разяде костите му. Не заради ужасите (смъртта на петнайсет хиляди мъже, жени и деца, както и на бог знае още колко), а заради безстрастния начин, по който Ритер ги описваше. Нямаше съжаление, нито вина или тъга, само студено, коравосърдечно излагане на факти.

А след фактите идваха списъците. Лвов, Домобрил, Житомир, Мелница, Ново селища, Волуня, Злочов, Дрогобич, Каменка и Стрий. До всеки украински град имаше прилежен отчет за цифроманите бюрократи на Химлер. Евреи, еврейки, еврейски деца, комунисти, партизани. Броенето започваше с десетки души, след това стотици и в крайна сметка — при пролома Бабий Яр край Киев — десетки хиляди.

А след списъците — реалността. Свидетелски показания. От войници, които бяха видели ужасите лично; от хора, които бяха взели участие; от оцелели, които бяха изпълзели голи и окървавени от ямите на смъртта и някак бяха оцелели да разкажат историята.

Тела, струпани на пластове едно върху друго; живите — легнали върху мъртвите в очакване да бъдат убити на свой ред. Отчаяните стонове на ранените. Малка ръка, протегната от пясъчен гроб в безмълвна молба да я довършат. Кръв, извираща от земята на фонтани, докато убийците се опитват да прикрият чудовищността на престъпленията си. Войната на Бодо Ритер.

— Мили боже! — Джейми улови погледа на младия мъж отсреща.

— Да, и това е само върхът на айсберга. Най-малко четирийсет зондеркоманди са действали зад фронтовата линия при напредването на германците в Русия от брега на Балтийско море до Кримския полуостров. Нацистите били изключително горди от това, което правели, и си водели подробна документация. За щастие, някои от тях преживели войната и затова хора като Ритер са изправени на съд. Разбира се, Вермахтът[5], СС и местните милиции често им вършели мръсната работа, така че числата, които виждате в тези документи, са минимални стойности. Вероятно между един и половина и два милиона мъже, жени и деца, и то без да включваме руските военнопленници, са били избити за период от две години.

— Ритер звучи така… разумно. — Джейми поклати глава при тази мисъл. — Просто още един ден в офиса.

Крис кимна.

— Хора като Ритер са разсъждавали само в бройки. Командирите на айнзацгрупите били юристи и полицаи, нацистки партийни функционери. Попитайте ги защо са го направили и те ще свият рамене и ще ви отговорят, че само са си вършели работата. Подчинявали са се на заповеди.

Джейми се зачете в много по-краткото второ изложение, направено от същия човек няколко дни след първото.

През юли 1942 година се разболях, което не е необичайно за войници с нашата задача. Нашата работа вземаше своята дан дори и от най-силните. Помолих да бъда прехвърлен в някоя бойна единица, но тъй като Химлер бе наясно с конкретните ми експертни познания, бях командирован в нова експериментална команда, която по-късно стана известна като Geistjaeger 88.

Ритер изброяваше конкретните задачи и сфери на работата си, а накрая бе приложил списък на личния състав. Почти всички в него бяха мъртви или изчезнали.

SS Standartenführer Бодо Ритер

SS Sturmbannführer Макс Дорнбергер

SS Untersturmführer Герд Волф

SS Unterscharführer Бернт Хартман…

Когато стигна до последната страница на папката — факсимиле на смъртния акт на Бодо Ритер след обесването му в затвора „Ландсберг“ през 1950 година, Джейми вече бе изтощен. Въпреки това остана още час, за да си направи копие от показанията на Ритер, преди да потегли към дома. Когато излезе през портите на комплекса „Дъксфорд“, младият мъж, с когото бе говорил преди минути, вдигна телефона в кабинета си.

— Искахте да научите, ако някой проявява интерес към файла на Бодо Ритер, нали?

Бележки

[1] Голяма паравоенна организация, създадена през 1920 г. като военизиран корпус за охрана на висшите функционери на Националсоциалистическата работническа партия на Германия. Членовете на СС са наричани „есесовци“. — Б.р.

[2] Немска организация с ръководител Хайнрих Химлер, съществувала в периода 1935–1945 г., създадена за изучаване на традициите, историята и наследството на германската раса. — Б.р.

[3] Специална команда 4 (нем.). — Б.пр.

[4] Айнзацгрупа С — айнзацгрупите били оперативно наказателни формирования със специално предназначение, създадени в окупираните от Третия райх територии. — Б.пр.

[5] Въоръжените сухопътни, военноморски и военновъздушни сили на Германия от 1935 до 1945 г. — Б.р.