Джеймс Дъглас
Заветът Изида (34)

XXXII

— Бодо Ритер имаше най-студените очи, които някога съм виждал, всички се страхувахме до смърт от него. Който се провинеше, направо го пращаха на Източния фронт и можеше да се счита за късметлия. Още щом срещнах Ритер, разбрах, че независимо дали работя добре, или не, някой ден той ще ме екзекутира. Вярно, бях талисман на поделението, но това нямаше да ме спаси. Ритер ме гледаше както змия следи мишка: малкият й мозък непрекъснато се занимава с подробности по убийството. Но през цялото време, докато ме наблюдаваше, го следях и аз. Забелязах, че където и да отидеше, носеше със себе си кожен калъф, подобен на старомодна лекарска чанта. Пазеше калъфа толкова зорко, сякаш вътре държеше праха на баща си, и на мен ми беше ясно, че каквото и да има в него, струва цяло състояние. Но колкото и да се опитвах, така и не успях да надникна вътре. Не и преди Берлин.

Хартман поклати глава и настроението му отново се промени.

— Копелето се опита да ме убие, но аз го прецаках. Свих любовта на скапания му живот!

— Все още не разбирам — намръщи се Джейми. — В показанията на Бодо Ритер пред трибунала за военни престъпления се казва, че е напуснал Берлин на двайсети април, отишъл на тайна мисия за Хайнрих Химлер. Защо му е да го казва, ако все още е бил в града и се е сражавал в една от последните битки на войната? Битка, която спечелила на германците възхищението на по-голямата част от света, дори на враговете им. С изключение на Сталин и Червената армия.

— За да проумеете това, трябва да разберете Бодо — заяви Хартман. — Бодо с животинското му лукавство, който винаги надушва накъде вее вятърът, винаги търси нова възможност или нова заплаха. Той предвиждаше събитията по-добре от всеки от нас и знаеше неща, ужасни неща, за които само няколко десетки души в Третия райх имаха информация. Ако излезеха наяве, щяха да подпишат смъртната му присъда. Всички големи клечки си правеха планове как да се измъкнат. Бодо не беше важна личност, така че избра следващото най-добро нещо. Реши повече да не бъде Бодо. Трябва да разберете, че G88 не беше истинско военно подразделение и ние не бяхме истински войници. Бяхме банда от крадци и измамници, амбулантни търговци и писарушки с картечници. Понякога трябваше да се сливаме с обстановката като хамелеони. Когато Бодо и Макс решиха да си сменят самоличността, докато светът край нас гореше, изглеждаше почти нормално.

— Това е невъзможно. — Джейми не се и опита да скрие недоверието си. — Човек с положението на Ритер трябва да се е познавал с десетки хора по горните етажи на СС.

Бърни Хартман изсумтя презрително.

— Не схващате как стояха нещата тогава. Беше истински хаос. Разбира се, може би са го забелязали с нашивки на войник от друг ранг, но какво от това? Всички големи клечки имаха различни рангове във Вафен СС и Алгемайне СС. Освен това Бодо Ритер и G88 работеха за Химлер, само за Химлер. Навярно на улица „Принц Албрехт“ е имало няколко секретарки, които биха го разпознали, но освен тях никой в Берлин не би различил Макс Дорнбергер от Адолф Хитлер. Струва ми се, че Ратенхубер, шефът на охраната на бункера, заподозря нещо. Но той си имаше свои проблеми тогава.

— Но той е бил изправен пред Нюрнбергския съд — напомни Дани. — Бил е на подсъдимата скамейка с други командири. Те би трябвало да го познаят, нали?

— Преди съдебния процес Макс Дорнбергер прекарал осемнайсет месеца като затворник на руснаците — търпеливо обясни Бърни. — Понякога при строг тъмничен режим, но най-вече работел в една солна мина. Видях снимките. По времето, когато е застанал на подсъдимата скамейка, и собствената му майка не би го познала.

Джейми се намеси:

— Това все още не обяснява защо Макс Дорнбергер би си нахлузил примката на врата заради Бодо Ритер.

Хартман дори не трепна.

— От няколко месеца Макс не изглеждаше особено добре. Мислехме, че се дължи на дажбите. Преди да напусне Берлин, той ми каза, че има рак на стомаха. Бодо убедил Макс, че ще се погрижи нищо да не липсва на жена му и децата, ако се съгласи на размяната. Така или иначе щеше да умре, какво имаше за губене?

— Макс ми каза още да се пазя от Бодо, но аз явно не съм го слушал много внимателно, защото копелето ме хвана неподготвен. Накара ме да вляза в новоизкопан гроб с Херман Фегелайн. Спасих се по чист късмет, а може и бог да ме е запазил. Когато онзи снаряд удари бункера и Бодо падна, не се мотах дълго наоколо. Държахме къща на „Вилхелмщрасе“ — хубава голяма сграда с много стаи. Пък и с много скришни места. Наблюдавах какво прави Бодо с чантата си още откакто се върнахме в Берлин. По дяволите, стигна се дотам, че си говореше с шибаното нещо! През по-голямата част от времето я мъкнеше навсякъде със себе си, дори когато се гонехме със съветските танкове. Не можеше да я отнесе в бункера, защото на входа претърсваха всекиго. Значи трябваше да я скрие. Обаче от крадец не можеш нищо да скриеш!

Хартман описа как се завтекъл обратно към къщата и претърсил стаята, където знаел, че Ритер крие кожената хирургическа чанта. Отнело му повече време, отколкото му се щяло, но в крайна сметка я намерил. И я отворил.

— Отначало не можех да повярвам на очите си. Някаква откачена златна украса за гла…

— Опишете я — обади се Джейми и усети, че буца е заседнала в гърлото му.

— Виждам я, сякаш беше вчера! — ухили се Хартман. — Златна корона, от която спираловидно нагоре излизаха два рога. От центъра й, където би трябвало да е челото, едно око се вторачваше в теб като очите на Бодо Ритер, но… — Старецът се поколеба и Джейми се зачуди дали тайната е твърде голяма, за да им я сподели. Ако старият недоверчив Бърни Хартман бе спечелил борбата, никога нямаше да узнаят цялата истина. Той обаче просто събираше мислите си. — Но най-прекрасното нещо в нея беше камъкът. Не приличаше на никой диамант, който можете да видите днес, не и на бижутерска витрина. Беше грубо шлифован, непрозрачен на места и ослепително полиран на други. Но беше диамант. — Гласът му отразяваше почудата, която бе изпитал в онзи ден преди повече от шейсет години. — Диамант, голям колкото гъше яйце. Огромна ръчна граната, която струваше сто милиона долара и цялата беше на Бърни Хартман! Крадците сме алчни, но не и глупави. — Старецът погледна към Дани за потвърждение. — Исках я цялата, със златото и всичко, но знаех, че ще ми е трудно да изнеса нещо толкова голямо от Берлин. Затова първото, което направих, бе да си извадя бойния нож и да отворя кукичките, които придържаха камъка. Хванах го в ръка — никога не бях усещал подобно нещо! Сякаш плуваше във въздуха. Бях очаквал да е тежък и студен като буца замръзнал сняг, но той беше лек и топъл, толкова топъл, че усетих как енергията му се промъква в тялото ми. Не знам колко дълго стоях там и го държах в ръце, но беше наистина дълго. Сякаш камъкът ме бе хипнотизирал. Следващото, което чух, беше картечен откос и трясък от отварянето на входната врата. Разбрах, че Бодо идва за мен. Набутах диаманта в джоба на камуфлажното си яке и го закопчах. Бях тръгнал към прозореца, когато блясъкът на Короната ме дръпна назад като риба, хваната на примамка. — Хартман поклати глава на собствената си глупост. — Трябваше да я взема. Не можех да я оставя на Бодо. Този момент на алчност почти ме погуби. Още един откос и вратата беше на трески, а Бодо се втурна вътре като ангел на смъртта, какъвто си и беше. Вдигна оръжието и стреля, но секунда по-късно му свършиха куршумите. На Бърни Хартман не му трябваше втора покана, метна се през прозореца, а край него валяха натрошени стъкла и…

— Почакайте малко! — прекъсна го Дани. — Оставили сте Короната там? В такъв случай кога сте се опитали да я продадете?

— Значи и за това знаете, а? — Бърни я стрелна с лукав поглед. — Вие сте много умна дама, детективе.

— Точно така, господин Хар… Бърни. Умна дама и детектив, който все още иска отговор.

Старецът сви рамене.

— Ами, паметта май леко ми изневерява. Така става, като остарее човек колкото мен. Може би нещата не са се развили толкова бързо. Може би съм отскочил до един бижутерски магазин отсреща. Ставаше въпрос за злато на стойност хиляди марки, не можех просто да го зарежа ей така, нали? Само че копелето ме замота. Каза да се върна по-късно, но знаех, че ми подготвя капан.

— Добре, значи се върнахте в къщата и Ритер нахлу вътре. После какво стана?

— Както ви казах: директно през прозореца. Смърт или слава. Имах късмет. Приземих се върху купчина строителен пясък. Станах, проверих дали диамантът е още в джоба ми и се втурнах към най-близката алея. Точно тогава ме простреля. Бодо Ритер ме простреля в задника.

Вече се беше стъмнило и един от близнаците влезе в стаята, за да натисне копче, което автоматично спусна завесите и включи осветлението на тавана.

— Ще вечеряме в стаята с прозорците, Матиас — даде инструкции Бърни Хартман. — Имате ли предпочитания? Вегетарианци ли сте? — попита след това гостите си с подигравателна усмивка.

Джейми и Дани поклатиха глави.

— Телешкото тогава — каза Хартман. — И една бутилка „Монтраше“ от деветдесет и шеста, сложи и още една да се изстудява в лед.

Стаята с прозорците се оказа точно това, което подсказваше името й, и потвърди подозренията на Джейми. Домът на Бърни Хартман бе огромна къща, вградена в нисък хълм с изглед към източния бряг на езерото.

— Най-добре да изгася лампите — заяви домакинът.

През следващите пет минути всички мълчаливо се дивяха на тъмнеещата водна шир, докато хоризонтално стелещото се мъгляво сияние от другата страна се превърна в милион блещукащи искри, които обгръщаха насрещния хълм и покриваха повърхността на езерото с трепкащи ленти в червено и розово, портокалово и жълто, лилаво и синьо. Вечерята дойде, а с нея и най-доброто бяло вино, което някога бяха опитвали. Джейми направи комплимент на Бърни и съсухреният старец се ухили.

— Можете да благодарите на Бодо Ритер и Хайнрих Химлер за виното.

Недоумението им очевидно му достави удоволствие и той продължи с историята си, само дето и двамата му гости забелязаха, че от нея липсва важна част. Част, която блестеше като звезда, паднала от небето.

— В крайна сметка янките ме пипнаха, но не ме държаха дълго. След като излязох от болницата, се отправих към тайна квартира на G88, която се намираше южно от Мюнхен. Не бях сигурен какво да очаквам, но преди често се отбивах там и двойката възрастни хора, които се грижеха за къщата, се радваха да ме видят. Не след дълго ме свързаха със стари другари, които ме пуснаха по „пътеката на плъховете“ до Италия, а след това и до Аржентина. Навярно съм можел да остана и в Германия, но тогава из всички лагери издирваха есесовци и родината не изглеждаше твърде здравословно място за хора като Бърни Хартман. Аржентина сигурно е била страхотна за златните фазани, но за дребните риби като мен си беше истинска дупка. Само жега, прахоляк и мухи — толкова грамадни, че могат да те схрускат за закуска. Скатавах се там цели три години. Работех във ферма близо до Буенос Айрес, докато се сдобия с нужните документи, за да посетя Европа легално.

Матиас — или може би брат му — дойде да отнесе остатъците от вечерята им. Бърни се намръщи и си наля още една чаша вино. За миг сякаш се сви и потъна в себе си, но намери отнякъде сили да продължи.

— Не се гордея с това, което ще ви разкажа сега, но не мога да променя нищо от него, макар че — моля ви, повярвайте ми — през последните години направих всичко възможно, за да компенсирам стореното. Geistjaeger 88 не беше просто организация, чиито членове обикалят насам-натам, настаняват се в къщите на хората и преследват дрънкулки, които могат да заинтересуват лудия Хайнрих. Тя беше част от плана на СС да се превърне в най-богатата и най-мощната организация в Германия. По-мощна даже от самата нацистка партия. От 1942 до 1945 година. Бодо Ритер и Макс Дорнбергер организираха прехвърлянето на златни кюлчета, произведения на изкуството, валута, държавни облигации и бижута на стойност стотици милиони марки в тайни сметки в швейцарски банки в Цюрих. Аз станах част от операцията през 1944 година, когато Химлер бе дал съгласие повечето служещи от Geistjaeger 88 да се прехвърлят на Източния фронт в различни подразделения на СС, и Ритер нямаше друг избор. Обличахме се като цивилни граждани и използвахме дипломатически паспорти, за да преминем в Швейцария. Стигнехме ли до Цюрих, Бодо или Макс трябваше да представят пълномощните си в банката и да направим депозита. Само че ставаше ли въпрос за Geistjaeger 88, нищо не бе толкова просто. Още от самото начало Бодо провеждаше политика, която наричаше „Системата X“: едно за Хайнрих, а останалото — за момчетата. Химлер искаше само най-доброто и реликвите, които задоволяваха фантазиите му, така че какво да правим с останалото? Да го дарим на партията ли? Никакъв шанс! Вземахме каквото ни хареса от някой замък или вила и подпалвахме мястото, за да можем да кажем, че вещите са изгорели с къщата. В началото всичко вървеше добре, но проблемът беше наличието на твърде много плячка. Скоро заприличахме на керван от „Хиляда и една нощ“. Така пътуванията до Цюрих имаха двойна цел: да зареждат сметките на СС и да попълват пенсионния фонд на G88. Естествено, само Бодо или Макс имаха достъп до сметките, но Бърни Хартман неслучайно беше крадец. При едно пътуване проследих Макс, за да разбера коя банка използват. После ми трябваше само начин да се добера до сметката. Сигурността в швейцарските банки не беше толкова затегната, колкото е сега, но бе достатъчно висока. И все пак се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Забелязах, че всеки път, когато с Макс се връщахме от Цюрих, той пуска нещо в дланта на Бодо. Ключ, може би? В крайна сметка разбрах, че е парче хартия. Бодо го пазеше в портфейла си, защото смяташе, че никой не би заподозрял за какво се използва. Но когато изпадна в безсъзнание до бункера, аз му го взех.

Старецът бръкна в джоба си и извади половинка от карта за игра, скъсана по дължина през средата.

— Асо пика. — Хартман се ухили. — Моят паспорт към рая. Наложи се само да отида в банката, да заявя, че съм Бодо Ритер, и да представя своята половина от картата, след което ме въведоха в трезора, без да ми задават въпроси. Натъпках нещата, които ми харесаха, в куфар и го пренесох през улицата до друга швейцарска банка, в която си отворих сметка под ново име. Бодо Ритер плати за това — старецът махна с ръка по посока на панорамния прозорец, — както и за къщата ми в Бостън и вилата в Южна Франция. Плати и за създаването на фирмата ми за консултации по сигурността и компанията ми за производство на сейфове, където работех, преди да се пенсионирам. Изглеждате скептичен, млади човече. Може би си мислите, че старият Бърни е съвсем изперкал?

— Просто ми изглежда твърде лесно.

— О, наистина беше лесно! Швейцарските ни приятели бяха забележително услужливи. В края на краищата това е просто бизнес, а те са толкова добри в бизнеса. Не бих се изненадал, ако сметката на СС все още съществува. Ако мислите, че се шегувам, просто погледнете във вестниците. Преди няма и две години прокурор от Женева работел по случай за пране на пари. Отворил трезор в Цюрхер Кантоналбанк и открил четиринайсет картини на Моне, Реноар и Писаро вътре. Депозитът бил на името на Бруно Лозе, арт дилър, който някога бил част от операцията на Гьоринг. След края на войната от досието му били изчистени всички престъпления и той продължил да работи като търговец. Кой знае колко картини е имало в трезора, когато го е отворил за първи път…

— Значи сте натрупали богатството си от пари и картини, взети от евреите?

— Не пилейте гнева или отвращението си по мен, детектив Фишер. През последните години натрупах отвращение към самия себе си, достатъчно за сто живота. Пък и — старецът се усмихна — тази стара набръчкана плът е твърда като кожата на носорог. Ще ви е нужно нещо много по-силно, за да ме нараните.

— В такъв случай ще проявя същата откровеност, господин Хартман. Не сме дошли тук, за да слушаме житейската ви история, колкото и да е интересна. Дойдохме, за да разберем какво се е случило с Окото на Изида. Може би е време да спрете да отлагате и просто да ни кажете.

Бърни Хартман кимна, явно беше взел решение.

— Разбира се, но аз съм стар човек, а става късно. Моля, останете у дома за през нощта. Имаме достатъчно място и под този покрив ще бъдете в пълна безопасност. След закуска ще ви разкажа всичко. Обещавам. Има само едно нещо, което искам в замяна.

— Какво е то? — предпазливо попита Джейми.

— Ако Бодо Ритер е жив, убийте го. Ако е мъртъв, намерете гроба му и пронижете с кол черното му сърце.