Джеймс Дъглас
Заветът Изида (11)

IX

Изминаха три дълги дни от последния монолог на стареца. Три дни на разочарование и съмнения. Паул Дорнбергер едва се осмеляваше да напусне болничната стая на баща си, да не би да пропусне нещо жизненоважно. Беше се обадил на работодателя си и помоли за няколко дни отпуск с оправданието, че старецът навярно умира. На моменти това изглеждаше самата истина. Макс се луташе между полусъзнание и кома и през изминалите седемдесет и два часа не бе изрекъл почти нищо. Паул бе прекарал първите няколко часа в трескаво очакване. Какво се е случило след това? Какво са открили, когато в крайна сметка са избягали от вечния мрак? Но по-късно дребният червей на съмнението бе започнал да дълбае мозъка му. Дали полудяваше? Наистина, само луд би повярвал, че Макс Дорнбергер е преживял тази приказка отпреди две хилядолетия. Имаше десетина причини, поради които историята можеше да е в главата на баща му. Възможно бе да я е прочел в някоя книга или да е сцена от сюрреалистичен филм от трийсетте години. Умът на стареца се разпадаше. Спокойно можеше да я е измислил. Във всеки случай Паул си губеше времето тук. Имаше обаче и друга възможност, заради която си струваше да продължи. Ако отхвърлеше откачената вероятност, че Макс Дорнбергер разказва събитие, което е преживял лично, все пак оставаше вариантът старецът да пази в паметта си история, предавана от баща на син през вековете. Разказ като онези, нашепвани край лагерни огньове и на смъртни легла както някога. Забравено семейно наследство, погребано дълбоко в подсъзнанието.

На леглото до него Макс Дорнбергер най-сетне се размърда и възобнови разказа, а Паул посегна към диктофона си.

Петдесетината мъже от Втора кохорта зажумяха и с препъване преминаха от мрака в светлината.

Озовахме се в тясна долина със стръмни склонове в сърцето на планината, достъпна само през тунелите, които току-що бяхме преодолели. Насреща, издълбана в самата скала, се виждаше чудна гледка. Високи колони от червен пясъчник ограждаха от две страни входа на голям храм.

Долината бе широка малко над километър и половина; беше мрачна, осеяна с грамадни канари и изглеждаше като изсечена с гигантска брадва. Не се мяркаше нищо живо — ни човек, ни животно — и аз наредих на легионерите си да поемат към храма, извадили мечове и подредени в редица. Въпрос на минути бе да изминем сто и петдесетте крачки, които деляха гърлото на пещерата от сградата, и скоро стояхме в сянката й върху застлан с плочи двор. Със своя мащаб и великолепие храмът бе едно от чудесата на света. Изглеждаше толкова не на място в тази безплодна пустош, колкото и гладиатор в храма на весталките. Сложни барелефи на богове и царе покриваха стените, в които бяха издълбани ниши за статуите на владетелката, поръчала изграждането на зданието. Сред тях имаше и скулптури на странни същества — полухора, полуживотни: мъже с глави на кучета, крокодили, змии и ястреби. А в центъра на трегера — едно-единствено широко отворено око. Изглежда, окото бе символ на Дидона или пък на бога, чиято воля господстваше тук, защото украсяваше големия олтар, издялан от единичен каменен блок, който стоеше пред стъпалата на храма. Гладката повърхност бе оцветена от кръвта на последната жертва, но предстоеше нещо още по-лошо.

— Марс да ни е на помощ! — чух шепота на войник от дясната ми страна и го видях да прави знак срещу злото.

Не се сдържах и сторих същото, след като осъзнах какво виждам. В плитка купа, издълбана в горната част на олтара, лежеше тяло на дете. Коремът му беше разпорен, все едно бе пиле, по чиито вътрешности авгур вещае бъдещето. В същия миг замръзнахме, защото в горната част на стълбите се появи висока фигура в зелена роба, която със силен акцент закрещя на несигурен латински:

— Никой, влязъл в свещената долина, не може повече да я напусне! Проклятие за червената напаст, осквернила това място! — От устните на мъжа се разхвърча слюнка, когато вдигна треперещ пръст и го насочи към лицето ми. — Проклятие за търсещия! Проклятие за предателя! — Пръстът се насочи към Бас, който се дръпна назад, сякаш очакваше да го порази мълния. — Призовавам Всевиждащото око да унищожи узурпаторите!

Последните думи се извисиха в писък, но той приключи, след като зад нас се разнесе грохот. Звукът недвусмислено подсказа, че по някакъв начин входът на тунела бе блокиран. Усетих, че мъжете зад гърба ми се размърдаха неспокойно, и видях задоволството в очите на жреца.

— Спокойно! — заповядах. — Вие сте войници на Рим, а не някаква паплач без водач. Не се хващайте на триковете на този шарлатанин. Стореното може да се промени. Тези хора все отнякъде получават продоволствия. Не могат да ни хванат в капан, без сами да паднат в него.

Докато говорех, тръгнах към мястото, където жрецът чакаше с озадачена свирепост. Изтрих я от лицето му с дръжката на меча си и кръв опръска камъните; предните му зъби изхвърчаха, счупени от корените. Мъжът се свлече с вой, но аз го изправих на крака, допрял върха на меча си в ребрата му. Принудих го да поеме пред мен навътре в сянката на големия вход между колоните.

— Факли!

Десетина мъже ме последваха навътре, а другите останаха навън да защитават храма срещу евентуална външна заплаха. Факлите пламнаха и за един прекрасен миг останахме заслепени от светлината, отразена от милион златни повърхности. Бяхме изпаднали в благоговение пред богатството срещу нас, но нямахме време да се възхищаваме на великолепието. Жрецът извика на някакъв гнусен език и се изплъзна от хватката ми. Нападнаха ни от всички страни. В първия момент се изкуших да наредя на хората си да заемат строй „костенурка“ — непробиваемата черупка от щитове, която е последната защита на легионера. Но разсъдих за миг и осъзнах, че срещу нас са се изправили не воини, а обикновени жреци и роби, старци, жени и деца, въоръжени с ловни копия, ножове и коси. Оттеглихме се до вратата и се строихме в редица. Нападателите ни притискаха силно, замахваха отчаяно към щитове и брони, но само след секунди чух гласа, който чаках. Бас най-сетне реагира на суматохата и доведе останалата част от мъжете на помощ. С върховно усилие се завъртяхме, все едно се отваряше врата, за да позволим на подкреплението да се присъедини към нас, и клането започна.

Пристъпих напред и мечът ми потъна дълбоко в корема на възрастен мъж с подивели очи. Изблъсках го встрани с щита си. След мен в брониран клиновиден строй хората ми газеха през потрепващи тела, докато аз търсех върховния жрец сред паникьосаната тълпа. Мярнах нещо зелено, обърнах се и го видях да се катери нагоре между две огромни статуи в далечната част на храма. Изръмжах и си запробивах път с меча към него, решен да отнема душата му. Преди да стигна до основата на статуите, срещу мен се изправи младеж с дълго копие. В подходящи ръце копието може да бъде опасно дори ако се използва срещу мъж в броня, но младежът държеше оръжието, сякаш то бе мотика. Успях да стигна до него, преди да е решил накъде да го насочи. Вдигнах меча и видях как надеждата в очите на момчето угасва. Падна назад, разбрал, че никога няма да се превърне в мъж.

— Спри!

По време на битка човек убива и продължава да убива, докато не падне мъртъв или вече няма кого да порази с меча, но нещо в този отчаян вик спря ръката ми. Погледнах нагоре и видях върховния жрец, застанал между статуите и вдигнал над главата си някаква блестяща реликва.

— Короната срещу живота му! Короната на Изида срещу живота на момчето!

Думите възпряха ръката ми, а страданието в тях ми подсказа, че това е синът на жреца.

— Достатъчно!

Заповедта ми надделя над звънтенето на мечовете и писъците на умиращите. Шумотевицата намаля, останаха само тежкото дишане на убийците и стенанията на жертвите. Опрях върха на меча си в гърлото на момчето и тъмните му очи се разшириха, когато усети студеното желязо.

— Защо, свещенико? С какво вехторията в ръцете ти е по-добра от всичко наоколо, та да струва колкото човешки живот?

— От всички съкровища на царица Дидона Короната на Изида е най-голямото.

Жрецът напредваше решително надолу по стълбите, като все още държеше Короната. Дъхът ми спря, когато забелязах за първи път огромния камък, разположен между двата рога, който блещукаше като втечнен огън.

— Създадена е от самата Изида от даровете на баща й Геб: златото на Земята и една звезда, свалена от Небето, наречена Окото на Изида, чрез която тя вижда всички неща. Короната се предава през вековете и дарява с безсмъртие всеки, който я носи.

Мъжът коленичи пред мен и сложи короната със златните рога и големия диамант в краката ми. Засмях се, но гърлото ми бе пресъхнало като безкрайните пустини, които бяхме прекосили.

— Ако наистина дарява безсмъртие, защо самата царица Дидона не е тук, за да я положи в ръцете ми?

Жрецът вдигна поглед и схванах, че изпитва презрение към мен заради алчността в гласа ми.

— Само Дидона имаше силата да я остави и да я скрие далеч от хората.

— И все пак хората дойдоха тук, а сега ти ми я предлагаш. Защо?

Очите му се стрелнаха към момчето толкова бързо, че не бях сигурен какво съм видял. Увеличих натиска върху острието и чух удовлетворяващо ужасено давене.

— Защо? — повторих въпроса си.

— Щом сте тук, то е по волята на богинята.

Очите на жреца бяха приковани в моите и в тях съзрях нещо отвъд човешкото разбиране. В същото време гласът му придоби сила. Ще помня думите му до края на дните си:

— Може да имаш петдесет години на всеки сто, без да платиш цената и на един ден, но останеш ли дори миг повече, Изида ще задържи душата ти във вечно мъчение.

— Вън! Всички вън! — Бас ме стрелна подозрително с поглед, докато напускаше храма, и в този момент подписа смъртната си присъда. — Оставете жреца и сина му, но убийте останалите.

Час по-късно, когато писъците бяха заглъхнали, на светло открих, че всички се взират в мен и в товара ми. Избърсах кървавия си меч с парче плат, отрязано от зелената роба на жреца.