Джеймс Дъглас
Заветът Изида (35)

XXXIII

Паул Дорнбергер скочи от стълбицата на частния самолет, кацнал на летището в Цюрих, и тръгна бързо през площадката към чакащата го кола. След като влезе в лъскавия черен джип с марка „Мерцедес“, мина направо на въпроса:

— Всичко готово ли е, Сергей?

— Още не, сър. — Мъжът до него трепна при дивата ярост в очите на Дорнбергер. — Възникнаха усложнения. Къщата се намира на тясна ивица земя между крайезерния път и Цюрихзее. Откъм сушата постройката е оградена със стени от всички страни и се наблюдава от охранителни камери. Трябва да приемем, че те се следят двайсет и четири часа в денонощието. Като се има предвид областта, в която е експерт мишената, трябва да се подготвим и за допълнителни мерки за сигурност на самия терен. Всичко това не би имало значение, ако наблизо имаше подходящо място, което да използваме като база за изненадваща атака. Само че брегът на езерото е гъсто населен и няма възможност да заемем съседен имот, който да ни свърши работа. Ще ни забележат още преди да се доближим до оградата, да не говорим за къщата.

Дорнбергер слушаше с нарастващ гняв. Подобно на екипа по сигурността на Олег Самсонов, и тези мъже до един бяха бивши войници от специалните части, но приликите свършваха дотук. Дорнбергер работеше с наемници на свободна практика, руснаци и източноевропейци, които наемаше от мисия до мисия. Плащаше за това от специален фонд, който бе създал през годините и до който единствено той имаше достъп. Тези хора бяха професионалисти, трябваше да предоставят решения, а не да хленчат за проблемите си!

— Искам да видя сам.

Пътуваха трийсет минути през града и още двайсет, за да стигнат до имота, който се намираше по средата на дългото трийсет и два километра източно крайбрежие на езерото. Достатъчно бе да минат веднъж покрай него, за да се потвърдят думите на руснака. Нападението трябваше да стане през нощта, а още при първия знак за спиращ автомобил там алармата щеше да се задейства. В радиус от километър и половина нямаше прикрито място за паркиране. Независимо от великолепието и грандиозните размери на къщата и на тези около нея районът бе силно застроен — имаше жилища, магазини и фабрики край пътя, като без съмнение всички те разполагаха със собствени мерки за сигурност и камери за видеонаблюдение.

— Ако можете да ни отпуснете още четирийсет и осем часа, за да проведем както трябва разузнаването…

— Не.

Сергей кимна и гласът му възвърна увереността си.

— В такъв случай единствената ни възможност е да нахлуем откъм езерото. Две щурмови лодки с четирима мъже във всяка — по наша преценка екипът на охраната се състои от не повече от четирима души. Влизаме тихо и акостираме сред дърветата край езерото. Предлагам да е на разсъмване, по това време на годината и денонощието над водата пада гъста мъгла. Приближаваме към къщата крадешком, пътем отстраняваме всеки, който се съпротивлява, а след като стигнем до сградата, нахлуваме мощно, без да спираме за нищо.

— Нали разбрахте, че искам стареца жив?

— Да, сър, всички са наясно. Ами останалите?

— Избийте ги. Не искам свидетели. — Синклер и жената бяха изпълнили ролята си: отведоха Сергей до къщата. Повече не му бяха необходими. Във всеки случай беше само въпрос на време. Вече бе научил самоличността на Хартман от документалната следа, която старият глупак бе оставил при даренията, направени за евреите и за семейството му. — А оттеглянето?

— При изходната фаза на операцията планираме да се отправим към противоположния бряг на езерото. Там има подходяща за кацане площ, която не се наблюдава сериозно. Намира се на място, наречено Фордер Ау, точно срещу къщата на мишената. Ще потопим лодките и ще се върнем поотделно до наетото жилище.

Паул Дорнбергер се усмихна за първи път, откакто кацна в Цюрих. Толкова близо беше след двайсет години търсене. В миналото се притесняваше, че старецът може да е умрял и следата да е изстинала, но сега почти усещаше миризмата на страх, която се носеше от Бернт Хартман. Паричните преводи за семействата от Ню Йорк и Лондон бяха началото на дълга документална диря. Проучването показа отначало десетки, а после стотици редовни плащания към еврейски организации за подпомагане на оцелели от тъй наречения холокост. Не холокост, баща му би го нарекъл „разплата“. Една от вноските бе отвела Паул от корпорация за производство на сейфове в Съединените щати до малко дружество със седалище в Цюрих, Швейцария. След това всичко беше въпрос на пари.

„Хартман е мек — казваше баща му, — той няма нашата силна воля. Ще се разкрие.“

И ето че се случи!

Двайсет години. Паул можеше да почака още дванайсет часа.

— Влизаме в зори.