Джеймс Дъглас
Заветът Изида (21)

XIX

Прибрах Короната в раницата си и напразно се опитах да следвам дирята на Хартман. Всеки път или алея, които пробвах, бяха блокирани или от руски патрул, или от отбранителната линия на Вермахта. Артилерийският огън сега бе почти непрестанен, високоскоростните съветски танкови оръдия се чуваха много по-близо отпреди, а руските бомбардировачи летяха ниско над града, напълно необезпокоявани. Експлозии разтърсваха земята и дим изпълваше всяка улица. Докато тичах между избухващите снаряди, беснеех заради предателството на Хартман. Короната на Изида беше моя свещена отговорност. Дали щеше да запази своята сила без Окото? Постепенно бях принуден да се върна обратно към бункера и се озовах на Вилхелмщрасе. Възползвах се от последния шанс отново да претърся стаите на апартамента ни с минималната надежда, че Хартман е скрил камъка там, преди да избяга. Само че не намерих нищо. Почти изпаднал в отчаяние, събрах каквито продоволствия успях и се подготвих да се върна в Райхсканцеларията. И точно когато си тръгвах, се натъкнах на момчето.

Уплашено красиво русо дете на не повече от осем години. Беше се свило в един вход и по лицето му се стичаха сълзи. Не вдигна поглед, когато клекнах до него.

— Къде са родителите ти?

Хлапето поклати глава.

— Има ли къде да отидеш?

Отново поклащане на глава. Разрових се в раницата, открих малко американски шоколад — военна плячка. Разкъсах опаковката и я махнах.

— Ето, опитай това.

Ококори се широко, когато ароматът на сладко какао стигна до ноздрите му. Грабна шоколада и го натъпка в устата си, сякаш смяташе, че никога повече няма да види храна. Постепенно на лицето му разцъфна усмивка.

— Как се казваш?

— Курт.

Протегнах ръка към него.

— Е, Курт, ела с мен. Знам едно място, където ще бъдеш в безопасност от всичко това.

Ръката му бе мека и топла в моята, докато го водех обратно в апартамента.

Когато всичко свърши, не почувствах нищо. Подозрението ми се потвърди. Без Окото Короната на Изида беше просто златно украшение. Хартман ме бе унищожил и аз се заклех, че ще го преследвам и открия, дори да го търся до края на дните си.

Нямаше начин да се измъкна сам от града. Единствените хора, които биха могли да избягат от врящия казан, в който Берлин се бе превърнал, бяха мъжете в бункера. С натежало сърце се повлякох обратно през развалините, за да се присъединя към Адолф Хитлер.

Никой не зададе въпроси за отсъствието ми — само луд или пък истински вярващ би потърсил убежище при портите на ада. Обитателите на бункера бяха обзети от летаргия, която липсваше преди няколко часа. Явно тогава все още бе съществувала някаква възможност, макар и малка, да бъдат спасени от Дванайсетата армия на Венк. Сега и тази надежда бе изчезнала. Хитлер вече бе проводил пратеници с копия от завещанието си. Ратенхубер, който беше почти любезен с мен, ми разкри, че „златните фазани на партията“ планират бягството си, макар че увещават мъжете от отбраната на Берлин да се бият до последен дъх.

— Трябва да отидете с тях, Дорнбергер — каза ми. — Да се измъкнете и да се свържете с Шьорнер.

Говорих с полковник Вайс, помощник на генерал Бургдорф, и той каза, че ще се радва да ме вземе. Но когато чух, че планира да намери тиха електрическа лодка и да отплава към свободата надолу по Шпрее, разбрах, че говоря с лунатик. Реших да си остана където бях, за да изчакам по-добра възможност.

Събудих се посред нощ под една маса, когато в частните покои на Хитлер въведоха нервен дребен мъж в кафява униформа и лента на фолксщурм.

— Какво става? — попитах човека до мен, есесовски лекар на име Щумпфегер.

— Шефът ще се жени. — Мъжът се ухили и стъкленият блясък в очите му ми подсказа, че или е пиян, или е приел твърде много от собствените си лекарства. — Мислиш ли, че ще ни вземе на медения си месец?

Няколко минути по-късно булката и младоженецът се появиха в залата, за да приемат поздравления от Борман и генералите. Тогава видях Ева Браун за първи път. Въпреки обстоятелствата сияеше в черна копринена рокля. Беше весела и оживена и намираше по някоя дума за всеки. Фюрерът, чието лице бе пепелявосиво, приличаше повече на изтормозен баща, отколкото на неин съпруг. В часовете след сватбата напрежението в бункера се засили. Офицери от СС и Вермахта повръщаха, както си лежаха, и смрадта от тоалетните помещения бе нетърпима. Всички знаеха, че руснаците са само на няколко пресечки. Следващото действие в трагедията щеше да започне скоро. Дотогава можехме само да чакаме.

Щумпфегер беше приятел на Борман, така че не се отделях от него. Ако някой бе в състояние да се измъкне жив от Берлин, това беше Мартин Лисицата. Но около обяд в деня след сватбата Ратенхубер се приближи към мен и ми възложи нова задача:

— Вземи двама мъже и върви с Кемпка. Направи каквото ти каже и не задавай въпроси.

Ерих Кемпка беше шофьор на Хитлер и голям грубиян.

— Горкият стар Блонди — промърмори Кемпка. — Пое пръв по пътя към шибания Четвърти райх.

В гаража, покрай четири големи лимузини „Мерцедес“, бяха струпани туби с бензин.

— Трябват ни поне двайсет — каза Кемпка. — Пренесете ги до входа.

— За какво са? — попита един от есесовците.

Кемпка го изгледа, все едно беше кръгъл идиот, и поклати глава.

— Без шибани въпроси.

За мен нямаше нищо мистериозно в тези събития. Бензин в отворено пространство означаваше само едно нещо. Спомних си вонята на разлагащи се трупове в едно украинско поле — недовършената работа на някоя небрежна зондеркоманда. Мъже, жени и деца. Евреи. Кожата се свличаше от ръцете и краката им, докато милицията ги носеше до погребалните клади. От експлодиращите им стомаси изригваха газове. Почернели, отдавна мъртви фигури се гърчеха в пламъците, сякаш бяха още живи. А наоколо: всепроникващата миризма на печено месо.

— Добре — заяви шофьорът, щом бяхме готови. — Да се връщаме вътре.

Когато слязохме долу, ни наредиха да напуснем тази част на бункера и да оставим Хитлер и Ева Браун с хората, които бяха с него от самото начало. Борман, Магда и Йозеф Гьобелс и Артур Аксман, едноръкия лидер на Хитлерюгенд, който се бе появил в бункера на Фюрера, както му бе присъщо, точно навреме. Около четирийсет минути по-късно един от есесовските пазачи на вратите се появи в горната част на комплекса и обяви пиянски пред невярващата си публика:

— Вождът гори! Искате ли да дойдете да погледате?

Последните часове на бункера бяха кошмар, по време на който нищо не изглеждаше прекалено сюрреалистично. Смъртта на Хитлер даде нови сили на Борман, който издаваше заповеди на несъществуващи армии и правеше планове да се измъкне, за да се включи в новото нацистко правителство, сформирано от адмирал Дьониц. Обяви бодро, че първото му дело ще е да разпореди екзекуцията на Химлер. В същото време, докато казваше на войниците си да се бият до последния човек, той самият нареди на генерал Кребс да уреди временно примирие. За разлика от Борман, Гьобелс и съпругата му се скитаха из коридорите като призраци, загубили и последната си връзка с реалността. В късния следобед Щумпфегер дойде и седна до мен. Запали цигара, която трепереше между пръстите му.

— Това е. Отидоха си всички — каза. — Не исках да го правя, но те заявиха, че нямам избор.

— Кой си е отишъл?

— Гьобелс и Магда.

Свих рамене. Така и не харесах сакатото малко копеле и оная харпия, съпругата му.

Щумпфегер продължи:

— Децата умряха първи. Едно по едно в леглата си. Отрова. Магда настоя.

Започна да хлипа, което бе странно за човек, чието име се свързва с експериментите, правени в концентрационния лагер „Равенсбург“. Какво значение имаха няколко деца повече или по-малко?

Промърморих няколко неискрени утешителни думи.

— Ти си добър човек, Дорнбергер. — Потупа ме по рамото и снижи гласа си до шепот. — Дръж се за мен. Излизаме тази вечер. Борман, Монке и няколко други. Монке е уредил танкова подкрепа.

Щях да оцелея.

Трябваше да тръгнем в девет, но объркването беше толкова голямо, че едва два часа по-късно успяхме да се съберем при главния вход — Борман, Монке, техните помощници и секретарите. Борман носеше картечния си пистолет, сякаш бе бърсалка за прах, и тлъстото му тяло изглеждаше нелепо в бойна униформа и със стоманена каска. Произнесе кратка реч — трябвало да се държим заедно и всички щели да бъдат възнаградени за своята лоялност, когато сме в безопасност. Никой не му повярва.

Така и не разбрах по какъв маршрут, но някак успяхме да си проправим път по улиците, през шрапнелен апокалипсис и огън от по-леки оръжия. Стигнахме спирка „Фридрихщрасе“. Някъде по пътя бяхме загубили Монке и повечето от секретарите, но никой — най-малкото Борман — не го беше грижа за това. Нощта се късаше на парчета, разсечена от трасиращ огън, и проблясъците от експлозии периодично осветяваха ужасени лица. Беше първи май и Германия умираше.

Слухът за планираното ни измъкване се бе разпространил и стотици войници и цивилни бяха приклекнали на завет край нашата „танкова подкрепа“ — един-единствен „Тигър“ и едно щурмово оръдие „Щурмгешюц 4“, които трябваше да водят атаката на моста „Вайдендамер“ на Шпрее. Де да бях отишъл с Монке.

Без предупреждение танкът изрева от скривалището си и се втурна през моста, като стреляше, без да спира, с 88-милиметровото си оръдие и с картечници. Хвана Ивановците полузаспали и проби първата съветска бариера. Борман и останалата част от бегълците от бункера изчакаха малко и след това се втурнаха като луди по дирите на машината. Прозвуча гръмовен трясък и големият танк първо спря, а после избухна в пламъци, изкормен от бронебоен снаряд. Униформите на оцелелите членове на екипажа тлееха, докато мъжете изскачаха на улицата и се опитваха да избягат. Съживиха се картечници и започнаха да ги покосяват, а после обърнаха дулата си към отчаяните есесовци, обикновените войници, жените и децата, подирили илюзорна защита там. Тела се сриваха като кегли и се разпадаха в бурята от олово и стомана. Хиляда души трябва да са били убити или ранени в тези първи минути. Съборен от взрива, който унищожи танка, аз се строполих заедно с Борман и Щумпфегер, но някак оцеляхме от гибелния пожар. Видях как Аксман пада ранен. Съвзе се бързо и се изправи с клатушкане.

Още три пъти се опитахме да пробием и още три пъти касапницата се повтори, след което щурмовото оръдие също като танка се превърна в нажежена купчина усукано старо желязо. Междувременно есесовците си бяха проправили път по моста, но ние бяхме уловени като в капан. Бях заедно с Борман, Аксман — чиято рана все още кървеше, лекаря Щумпфегер и с тъмнокосата секретарка Елзе Крюгер. По настояване на Борман се отправихме на запад към Лехтерщрасе банхоф. Аксман, който не беше глупак, реши да се оправя сам и тръгна на север. Изкуших се да го придружа, но си внуших, че по-големият брой спътници означава по-голяма сигурност. Отправихме се на североизток по протежение на железопътната линия. Като по чудо открихме безопасен път през сраженията, които бушуваха като пожари около нас. Но илюзията продължи само секунди. Внезапно проблясване в мрака отпред и Щумпфегер падна с ужасен вик, разкъсан също като Борман от картечния огън, минал като коса през групата. Усетих топлината от трасиращите патрони наоколо и когато се хвърлих на земята, чух тракането на метал по релса. Елзе Крюгер лежеше до мен неподвижна като смъртта, но по дишането й разбрах, че е невредима. Бавно и тихо запълзяхме назад. Елзе нададе внезапен вик и си помислих, че сигурно са я улучили. Когато се обърнах обаче, видях, че Короната на Изида е паднала от раницата ми. Жената я държеше и се взираше с почуда в нея.

— Това принадлежи на Богинята!

Думите идваха отпреди много векове и отекнаха гробовно в ушите ми. Невъзможно! Как би могла да знае?! Пресегнах се паникьосан към Короната, но Елзе я дръпна настрани, изпълнена с екстаз.

— Трябва да й я върнем!

Вместо отговор получи тежък ритник в лицето и щом изтръгнах короната от хватката й, измъкнах пистолета от колана си. Елзе видя убиеца в очите ми и осъзна, че трябва да се страхува повече от Макс Дорнбергер, отколкото от руснаците. Когато се изправи на крака, вдигнах валтера и го насочих към главата й, но една ръка отчаяно се вкопчи в крака ми и ме разсея за миг. Погледнах надолу и видях, че Борман, смъртно ранен, ме моли за помощ. Изглеждаше изненадан, когато насочих пистолета си към него и направих дупка в мазното му лице.

Когато погледнах назад, Елзе Крюгер беше изчезнала.