Джеймс Дъглас
Заветът Изида (15)

XIII

Миризма на кръв изпълни ноздрите на Паул Дорнбергер, докато изучаваше банковите извлечения, свалени от компютъра на английското семейство Хартман. Спомни си отчаяния танц на стареца, докато се бореше със стоманената примка, която Паул бавно стягаше около врата му, преди да пререже гърлото му. Жалко, че жената вече бе мъртва и не беше в състояние да оцени смъртта на съпруга си. Това бе тъжното — винаги някой трябваше да умре пръв. Паул се намръщи при спомена за опръсканите с кръв стени. Необходимо ли бе толкова насилие? Възможно ли бе да полудява? Осъзна, че за втори път тази седмица си задава въпроса, и започна да се бори с непознато чувство на гадене. Постепенно се съвзе и се насили да се съсредоточи върху настоящата си работа.

Документите показваха месечни плащания от малко над хиляда паунда от компания с адрес в Сейнт Хелиър, Ню Джърси. Преведените суми бяха достатъчно големи, за да имат значение за пенсионирана двойка, която живее в Лондон, но не толкова големи, че да привлекат вниманието на данъчните на Нейно Величество. Може би бяха суми, каквито човек със значително богатство би могъл да изплаща на свои далечни роднини, които никога не е срещал. Разбира се, възможно беше и да са пенсионни възнаграждения за работа, за която Дорнбергер не знаеше. Семейство Хартман обаче поддържаше много педантично финансовите си документи, а той не видя това да се споменава на друго място. Джърси беше ключът. Нормандските острови не само предоставяха удобен данъчен рай за хора с големи ликвидни средства, които държаха да си останат заможни. Те приютяваха и малки дискретни адвокатски кантори, които срещу заплащане предоставяха адреси за седалищата на сенчести компании, създадени, за да прикрият истинската цел на собствениците им.

Паул се изправи и отиде до прозореца с изглед към парка. Вече бе тъмно, но знаеше, че там има човек, който наблюдава сградата. А Кени или някой от колегите му бе в обсерваторията на покрива на комплекса и оглеждаше района с очила за нощно виждане — допълнение към високотехнологичните инфрачервени и топлинно насочвани камери, които автоматично изследваха околността. За миг усети как напрежението се натрупва в главата му. Времето изтичаше като пясък между пръстите му, но той никога не се бе приближавал толкова до Бернт Хартман. Двайсет години от живота си бе прекарал в издирване на най-дребните следи, оставени от него. Търсил го бе в Германия и Испания, в Съединените щати и Южна Америка, но неизбежно следата — просто слаба призрачна аура — изчезваше. Стотици пъти бе крещял мислено на баща си да се откаже от търсенето, но старецът всеки път го караше да продължи. Едва през последната година, когато тялото и умът на Макс Дорнбергер започнаха да го предават, бълнуването му най-сетне разкри причината за манията му.

Паул вдигна телефона и набра познатия номер.

— Имам работа за теб. — Прочете адреса в Джърси и продължи: — Искам да знам всичко за компанията. Кой стои зад нея, кой стои и зад него, откъде идват парите. Всичко. Да, знам, че ще е скъпо. Цената да е била проблем някога?

Затвори телефона и взе да обмисля какво друго би могъл да направи.

Тази цел бе моделирала целия му живот. Всеки урок в мазето, всеки побой, всеки латински глагол и гръцко подчинително наклонение — езиците, които така удобно се бяха настанили в главата му. Безинтересните дисциплинирани години в университета, когато толкова много изкушения го дразнеха и измъчваха. Хартман и Короната, винаги Хартман и Короната. Навярно бяха изминали към четиринайсет години, откакто баща му забеляза, че има и друга сила, която преследва същата следа. Първоначално бяха съвсем незначителни намеци: неизвестен древен текст бе прегледан два пъти в рамките на една година; имаше влизане с взлом в музей, който бе от интерес за двамата Дорнбергер. Макар и бавно стана ясно, че целта е Короната на Изида. Тогава започна ловът, чиято цел бе да разкрие кой проявява такъв интерес и защо. „Кой“ в крайна сметка се изясни. Но след всичките тези години все още не се знаеше „защо“. Защо руският милиардер Олег Самсонов харчеше цяло състояние за издирването на митичен артефакт, в чието съществуване дори не бе сигурен? За да научи отговора, баща му бе измислил плана за дългото търпеливо проникване на Паул Дорнбергер в организацията на Самсонов. Първо черната работа в компания, която бе на две крачки разстояние от руснака — там беше само момче за всичко, но притежаваше талант и енергия, които скоро го откроиха. Когато някой колега бе затрупан от работа, какво по-естествено от това Паул, веселият работохолик, да предложи своята помощ? А ако той поеме сметката на Максуел? Това му донесе нови контакти, които забелязаха, че добрият стар Паул винаги е готов да направи повече, отколкото са го помолили. „Ей, знаете ли, че добрият стар Паул може да говори руски? А пък ние вършим все повече и повече работа за руснаците. Той е млад, ентусиазиран и талантлив. Трябва да вземем този младеж!“ Търпение и пак търпение. Най-после — леко докосване до външните пръстени на планетата Самсонов. Срещата. Навременната намеса. Спестени няколкостотин хиляди, демонстрация на перфектния му руски. За милиардер това бяха джобни пари, но именно такива неща забелязваха хората на Самсонов. Паул засече финото им присъствие в живота си благодарение на някои дребни улики. Като странните погледи от съседите на апартамента, който бе наел. „Какво има ли? Вашият господин Дорнбергер ще получи награда, госпожо Б., не мога да ви кажа каква е, но преди Нейно Величество да му я връчи, трябва да узнаем дали в живота му има някакви малки странности. Разбира се, ще ви помолим да подпишете това. Не сте виждали Закона за държавната тайна преди, така ли?“ И онези дребни признаци на работа, които показваха, че Паул Дорнбергер е поел нагоре. Кимване от шефа, който никога преди не е забелязвал съществуването му. Неочаквана усмивка от онази вещица, секретарката на изпълнителния директор. След като най-сетне проникна в централата на империята Самсонов, нещата се получиха изключително лесно. Олег Самсонов беше човек, който проявява интерес към персонала си, и скоро забеляза приятния млад мъж с любознателен ум и талант за преценка — комбинация, която според неговия опит бе необичайна. После бе нужно само още търпение.

Като личен асистент на Самсонов Паул имаше цялостен поглед върху дейностите на работодателя си, с какъвто малцина други можеха да се похвалят. Крайъгълният камък бе инвестиционната компания на милиардера, която му даваше контрол над десетки предприятия в цяла Европа и Русия. Бизнесът обаче бе само част от нещата. Като доста от себеподобните си Самсонов знаеше малко за изкуството, но това не му пречеше да притежава значителна колекция от най-великите творби в света, както и много други произведения, които или му бяха допаднали, или бяха достатъчно скъпи, за да заслужат уважението му. Покупките му уреждаха мрежа от дилъри, най-вече почтени, макар и не всички. Вкусът му, ако можеше да се нарече така, бе насочен към простотата и красотата. Олег нямаше доверие на голяма част от модерното изкуство, но макар да не харесваше Пикасо, признаваше инвестиционния му потенциал и бе собственик на няколко от творбите му. Много от картините на Самсонов бяха изложени в жилището му, но Паул подозираше, че най-ценните, а вероятно и редица редки артефакти, придобити по недотам законни пътища, са окачени в паник стаята. Там Олег можеше да им се възхищава, необезпокояван от по-нисшите смъртни.

Изминаха почти две години, докато Паул се почувства достатъчно уверен, за да започне да издирва доказателства, че Самсонов поддържа интерес към митичната Корона на Изида. Имаше такива признаци. Инструкции към търговци да извършват дискретни проучвания в частни колекции от египетски артефакти. Сума, превеждана по сметка в швейцарска банка, която — Паул го знаеше със сигурност — принадлежете на специалист по проникване в музеи от Берлин. Изследователи, наети да проучват архивите на конкретни музеи, много от които Паул разпозна от собствените си търсения. Въпросът бе дали са открили нещо. Отговорът беше в личните файлове на Олег Самсонов, скрити зад защитена система, която Паул Дорнбергер така и не бе опитвал да пробие. За щастие, имаше и друг начин. След като прецени, че има твърде малка вероятност изследователите и дилърите да са наясно със значимостта на своята цел, просто използва властта си като асистент на Самсонов, за да се свърже подред с всеки от тях и да ги попита дали имат напредък. Оказа се, че нямат. Не можеше да е сто процента сигурен, че онзи от Берлин е претърпял неуспех, но фактът, че договореното авансово плащане не е било последвано от премия, го навеждаше на този извод.

Веднъж бе попитал баща си защо влагат толкова усилия, за да вървят по петите на Самсонов, след като вече разполагат с Короната. Въпросът му спечели опасен поглед, който му напомни за часовете в мазето.

— Глупак! Докато търси Короната на Изида, руснакът всъщност се стреми към Окото, защото без него тя е просто една златна дрънкулка. Никой, дори богаташ като Самсонов, не би изразходвал стотици хиляди лири, за да я притежава. По някакъв начин е узнал за истинската сила на Короната. Щом търси короната, неизбежно ще попадне на следите на Хартман. С ресурсите си ще проследи крадеца много по-бързо, отколкото ние бихме могли. А където и да отиде Самсонов, ти ще го последваш.

Паул бе кимнал и се беше наканил да си върви, само че баща му не бе приключил.

— Паул. — Гласът на стареца бе уморен и сега, като си спомняше за онзи ден, Паул разпозна първоначалното изтощение, след което старецът бе започнал да линее. — Има и друга причина. Когато Самсонов открие следите на Хартман, неизбежно ще попадне и на моите. Ако това се случи, може да дойде момент, когато ще трябва да се оправиш с нашия руски приятел. Разбираш ли?