Джеймс Дъглас
Заветът Изида (13)

XI

Паул Дорнбергер оправи синята си копринена вратовръзка и се приближи до непретенциозната дървена врата в триметровия каменен зид, над който бе опъната електрифицирана бодлива тел. Стигна до нея, натисна звънеца и с усмивка погледна нагоре към немигащото око на охранителната камера. Знаеше, че вътре в къщата Джерард (британец от Бирмингам с предпочитание към едносричните разговори) ще разгледа внимателно лицето му със студени очи, след което ще използва софтуера за лицева идентификация, за да е сигурен, че на мястото на Паул не стои друг човек, подложил се на пластична хирургия. Вратата се отвори с леко щракване и разкри почернялото от слънцето лице на Винс, бивш сержант от „Делта Форс“. За един момент (картината нямаше да е пълна без това) той изглеждаше разочарован, че не може да го застреля, но бързо му мина. Калифорниецът отпусна своя „Хеклер и Кох MP5“ и въведе Паул вътре. В Лондон бе необичайно друг освен въоръжен полицай да носи оръжие. Тази къща обаче била предназначена за клон на посолството на бившата съветска република Молдова и бе дипломатическа територия. Какво влизаше и излизаше от дипломатическата мисия не интересуваше никого освен Олег Самсонов. Съседите биха могли да се разтревожат от количеството оръжия, които често се мяркаха в градината. Само че такива нямаше, тъй като Самсонов бе купил и двата съседни имота.

Винс придружи Паул по целия път нагоре по настланата с чакъл алея, покрай камерите и между датчиците до къщата: огромен модернистичен куб от матирана стомана и армирано огледално стъкло. Основната жилищна част бе на горните етажи, приземните помещения и мазето бяха отделени за кухните, спалните на обслужващия персонал и гаража за автомобилите на собственика — десет еднакви лимузини и спортните му коли. Дорнбергер бе почти сигурен, че притежателят им никога не е карал която и да било от тях. Приближиха се до стъклена врата в ъгъла на приземния етаж и Дорнбергер набра кода на деня. Последва ново изщракване, когато тя се отвори към вътрешно стълбище. Изкачване нагоре по стъпалата — общо двайсет и четири на брой — с ясното съзнание, че Джерард наблюдава всяко негово движение и дори при най-беглото съмнение може да изолира стълбището и да го напълни с обезвреждащ газ. Най-накрая стигна върха и още една клавиатура, след което вратата се отвори и Паул влезе в зоната за сигурност.

Джерард вдигна поглед от мониторите си.

— Закъсня с три минути.

— Добро утро и на теб, Джерард. Ходих на посещение при баща си в болницата.

Джерард кимна и записа информацията в компютъра си, където трябваше да попълва всяко отклонение от рутинната практика.

— Добро утро, Паул! — Усмивката на Кени, бивш командос от Австралийските специални военновъздушни сили, прикриваше факта, че той е най-смъртоносният убиец в къща, пълна със смъртоносни убийци. — Някакво подобрение у стареца?

Дорнбергер сви рамене.

— Правят всичко възможно.

Кени кимна съчувствено и отвори стоманената врата към основните апартаменти.

До остъкления офис на Паул се стигаше по коридор, облицован с руски икони от тринайсети век; до него имаше огромна всекидневна. В центъра на помещението бе разположен голям куб от метал, който приличаше на неръждаема стомана. Паул Дорнбергер знаеше, че конструкцията се издига и образува ядрото на сградата — триетажна паник стая. Комбинацията за ключалката й бе известна само на собственика и на съпругата му. Паник стаята бе проектирана да издържи рухването на сградата и можеше да устои на всичко, освен на ядрена експлозия.

Секретарката бе оставила на бюрото в офиса му списък с конкретните интереси на собственика за деня. Паул прекара един час на компютъра и телефона в събиране на информацията, от която се нуждаеше за брифинга си с четирийсет и първия по богатство в света. Точно в десет сутринта се изправи и почука на вратата на кабинета на Олег Самсонов, който имаше изглед към парка.

— Влез.

— Добро утро, сър.

По настояване на милиардера говореха на английски, но Паул Дорнбергер би се справил напълно свободно и с руски, както и с още няколко европейски езика. Езиковите умения бяха само едно от предимствата му, взети предвид при кандидатстването за личен асистент на Самсонов.

— Какво е първото за днес, Паул?

— Обичайният преглед на световната икономика, сър. В Гърция има ситуация, която може да ви заинтересува.

Видя как очите на хищника светват. Олег Самсонов умееше да надушва слабостта както големите котки долавят аромата на кръв, а реакцията му бе също толкова смъртоносна. Син на високопоставен чиновник от КГБ, преди перестройката Самсонов отговарял за вноса на компютри за нуждите на Комунистическия младежки съюз. Там, където другите виждали края на системата, която ги е изхранвала цял живот, Олег видял възможност. Имал чуждестранни доставчици и мрежа от търговски обекти, необходими му били единствено разрешително за внос и пари, за да задейства плана си. Използвал комбинация от усилена работа, пълна безпощадност и контактите на баща си и така за две години създал бизнес империя, а в края на третата имал банка. Само че банковото дело в постсъветска Русия било опасен бизнес. Съперниците и бизнес партньорите на Олег се оказали изключително предразположени към инциденти и той разбрал, че е само въпрос на време, преди да му се случи същото. Големият му шанс дошъл през 1995 година, когато използвал банката си като обезпечение, за да вложи капитали в петрол, газ и стомана на голямата разпродажба на държавните предприятия на Русия. По време на последвалия неизбежен икономически колапс банката, принудена да просрочва кредитите си, вече висяла като воденичен камък на врата на някой друг. Успехът не прави човек популярен, особено ако е постигнат с цената на препитанието на толкова много хора. Когато новото хилядолетие настъпило, с благословията на приятеля си Владимир Путин Олег се преместил в Лондон, сърцето на световния финансов капитал. Тук той водеше относително скромно съществуване като за член на най-елитния икономически клуб на планетата. Докато другите милиардери се занимаваха с футболните си клубове и свръхлуксозните си яхти, Олег Самсонов просто търсеше следващия си милиард и изкачваше стъпало след стъпало в класацията на световните богаташи. В Лондон Олег се чувстваше в безопасност от недоволните казахи, които негодуваха, че печалбите от мините и нефтените им находища отиват в офшорни банки, вместо да се реинвестират в обеднелите им градове, както и от бившите си приятели в руската мафия, които все още не разбираха, че да ги зареже с безполезна банка е просто добър бизнес ход. Естествено, той знаеше, че най-голямата опасност идва от тези, които са най-близо до него. Познаваше хора, убити от свои приятели от детинство. Олег Самсонов признаваше единствено лоялността, която може да се купи на цена, непосилна за никой друг. Ето защо безопасността му бе поверена на бивш капитан от специалните части, понастоящем съветник по сигурността. Избрал бе хората си предимно измежду ветераните от стария си полк освен няколко доверени външни лица като Винс, с когото бе работил в Ирак и Афганистан. Бяха общо двайсет и работеха денонощно на смени от шест човека.

Олег и Паул продължиха да работят, докато Самсонов обяви почивка и отиде да обядва със семейството си в частните им покои на горния етаж. Дорнбергер щеше да се върне на бюрото си за кафе и сладкиш — още едно от нещата, с които бе спечелил симпатиите на работодателя си. Подобно на охраната, Паул не беше женен и живееше като монах. Това му позволяваше да посвети цялата си енергия на човека, който му плащаше заплатата.

Милиардерът се обърна на прага.

— А, Паул, за малко да забравя. Как е баща ти?

— Все още се бори, сър.

— Хората от болницата вършат ли си работата?

— Разбира се, сър. — Самсонов не се интересуваше от здравето на възрастния мъж, а само дали си струваше парите. В края на краищата, той плащаше за лечението. — И ви благодаря, сър.

Руснакът кимна.

След минути едно малко момче се втурна в кабинета няколко крачки преди изтормозената си английска бавачка. Детето се хвърли в скута на Дорнбергер, а Паул се усмихна и разроши тъмната му коса. Добро момче беше, с пъргавия ум на баща си и елегантните черти на майка си, но като всички хлапета на неговата възраст и то бе събрало твърде много енергия в малкото си тяло.

— Ей, Дмитрий, не виждаш ли, че съм зает? А и ще те чакат за обяд.

Предаде детето обратно на бавачката, която го отведе въпреки шумните му протести.

Когато двамата изчезнаха нагоре по витата стълба, усмивката на Паул се стопи. За миг внимателно поддържаната му маска се пропука и разкри съвсем различен човек. Телефонът иззвъня.

— Дорнбергер.

Слуша няколко минути, преди да върне слушалката на мястото й.

Още една крачка напред.