Джеймс Дъглас
Заветът Изида (7)

V

— Разбира се, че ще ви наглеждаме, сър, но се опасявам, че няма начин да получите денонощна полицейска закрила или нещо подобно. Не и при това състояние на бюджета ни.

— Предполагам, че всичките ви служители са заети да обикалят клубовете с ятото на Фърги^[1]?

Опитът на Джейми да се пошегува не се прие особено добре от детектив сержант Шрийвс — личния му съветник по сигурността, който бе пристигнал в малкия му офис на улица „Бонд“ седмица след като докладът на Лоте Мюлер се бе приземил на бюрото на някой нещастен нищо неподозиращ полицай от Скотланд Ярд.

— Може би трябва да приемете това малко по-сериозно, господин Синклер.

Джейми вдигна листчето, което току-що бе получил.

— Ако наистина е толкова сериозно, защо не ми се предлага нещо по-съществено от тези очевидно дразнещи съвети? Опитайте се да не излизате сам. Стойте далеч от потенциално опасни места. Бъдете внимателен, когато отваряте вратата. За бога, та този ще бъде истински наемен убиец, мафиот! Няма да почука на вратата ми и да пита за Джейми Синклер, арт дилъра на тази енория. Ще ме причака извън офиса с букет цветя и усмивка и преди да се усетя, ще ме е перфорирал с деветмилиметров пищов, маскиран като скапан нарцис!

— Струва ми се, че сте гледали твърде много пъти „Кръстникът“, сър. — Облеченият в цивилни дрехи служител на столичната полиция се усмихна едва доловимо.

— Трябва да има и друг вариант. Програма за защита на свидетелите, например…

— Ако искате да се казвате Невил, да живеете до края на живота си в жилищен комплекс в Хъл и никога повече да не видите най-близките си хора, сигурен съм, че може да се уреди. Чувал съм, че пакетирането на риба е много удовлетворяваща професия.

Джейми се сви при тази мисъл. Е, поне си нямаше „най-близки хора“. Дядо му, последният му жив роднина, бе убит преди година, по-малко от дванайсет месеца след смъртта на майка му. Никога не бе познавал баща си. Всъщност дори не знаеше името му. За първи път му просветна, че ако — за бога, нека да е само „ако“! — загинеше в близко бъдеще, можеха да проведат церемонията по възпоменанието му в телефонната кабина отсреща. Истинските му приятели се брояха на пръстите на едната му ръка. Докато Сара научеше, щеше да е твърде късно да се връща от Бостън за погребението, дори да искаше. Гейл, неговата секретарка на непълен работен ден (която бе изпратил да оглежда витрините на магазините, за да му осигури малко уединение в „шкафа“, служещ за представителен офис на „Изящни изкуства Синклер“), придоби съвсем ново значение. Тя поне щеше да го оплаче както си му е редът. Саманта щеше да дойде от любопитство, за да види другите жени, с които се е чукал — надяваше се да не я разочарова — и общо взето, това бяха. Адвокатът му, няколко души, които не бе виждал, откакто завърши „Кеймбридж“… И Пери Дейкър и неговата пасмина, които щяха да пролеят по няколко крокодилски сълзи…

Вдигна поглед и установи, че другият мъж го наблюдава с нещо като съчувствие.

— Може би е добра идея да си вземете почивка, сър. Казаха ми, че в Австралия е много хубаво по това време на годината.

Джейми отвори уста да каже нещо също толкова остроумно, но после схвана, че Шрийвс говори сериозно.

— От друга страна, ако решите да останете, има голяма вероятност това да е само димна завеса, хвърлена от неизвестни лица. Честно казано, десет бона в долари не е достатъчно сериозен стимул за квалифициран наемен убиец да прекоси Атлантика, за да ви очисти. — Подаде му визитната си картичка. — А ако все пак видите нещо подозрително, знаете къде съм… — Изкашля се смутено. — В случай на наистина критична ситуация може би ще е най-добре да се обадите в полицията.

Шрийвс се изправи да си ходи и Джейми го последва. Стиснаха си ръцете с мъжествен дружески маниер, който накара по-младия мъж да си представи как през Първата световна война полковници са изпращали подчинените си на щурм от окопите. Не беше най-успокояващата представа.

— Желая ви много късмет, господин Синклер.

„Благодаря ти, стари приятелю. Откъде мога да си намеря пистолет?“ — Мисълта дойде от нищото и за частица от секундата Джейми си помисли, че наистина я е изрекъл на глас, но безстрастното изражение на детектив сержант Шрийвс не се промени, докато го изпращаше на вратата.

„Откъде мога да си намеря пистолет?“ Всъщност Джейми притежаваше оръжие — спортна пушка 22-ри калибър, заключена в един клуб по стрелба в Кройдън. Справяше се нелошо със стрелбата, но се съмняваше, че ще стигне далеч с пушка в метрото. Трябваше му пистолет, за предпочитане автоматичен. А да си потърси оръжие някъде в Ийст Енд или — ако го обхванеше необичайна смелост — в Ламбет, означаваше да наруши закона. И именно в това беше проблемът. Научил се бе да стреля при Армейските кадети^[2] и в Офицерския тренировъчен корпус на „Кеймбридж“^[3]. Беше добър, според някои хора даже много добър. Само че майка му и дядо му го бяха възпитали като примерен англичанин, който спазва закона. Смятаха, че райският им остров все още е населен тъкмо с такива хора. Вярно, Джейми разтягаше леко границите на закона, но не би могъл да ги престъпи току-така. Не можеше да се отметне от разбиранията си само защото някакъв си двойник на Дон Корлеоне от Малката Италия беше — или не беше — поръчал екзекуцията му. Все пак трябваше да го има предвид.

Отдолу се позвъни и Джейми натисна бутона, за да отвори входната врата (единственото подобие на система за сигурност на „Изящни изкуства Синклер“). В същото време си мислеше колко глупаво би се почувствал, ако в този миг влезе мъж с мустаци и пистолет със заглушител.

За щастие, се появи Гейл с огромна картонена чаша в ръка.

— Купих ти кафе — усмихна се секретарката. — Стори ми се, че ще ти е нужно след срещата.

— Диетично лате?

Тя отвърна със сумтене на старата им шега. В близкото кафене надолу по тясната улица правеха само два вида кафе: черно и с мляко.

— Може и да е поизстинало малко, асансьорът пак не работи.

— Да му се не види!

Още една причина да ги подминават покровителите на изкуството. На големите играчи, с които Джейми трябваше да се сближи, не им се нравеше много да катерят пеш четири етажа.

Гейл се разположи в своя край на бойното поле — голямото бюро, което двамата си деляха. Заемаше почти целия офис и бе сцена на постоянна борба между силите на реда и безпорядъка. Джейми отпи от кафето си и се ободри достатъчно, за да започне да търси из онлайн галерии и аукционни сайтове доходоносна творба на някой гений, когото всички останали са пропуснали. Възприемаше това като „ровене из мръсотията“. За тази черна работа големите търговци наемаха десетки млади, дразнещо ентусиазирани и нископлатени стажанти с блеснали очи. Те оглеждаха и пресяваха фалшификатите, талантливите аматьори и студентите, които можеше да се окажат — или пък не (което бе по-вероятно) — бъдещи звезди. Беше нещо средно между гмуркане с шнорхел в блато със завързани очи и играта „Топло и студено“. Не след дълго се почувства, сякаш се дави сред боклуци и раздразнение.

— Слушай, Гейл, възможно е да ми се наложи отново да замина за известно време.

Секретарката му вдигна поглед от компютъра и Джейми видя недоумение в очите й. Миналата година бе прекарал повече от два месеца извън офиса и макар да бе успял да й изплати част от парите, знаеше, че е направил живота й труден. Този път щеше да й плаща без прекъсване. След като дядо му почина, Джейми даде под наем къщата му в Уелуин Гардън Сити. Може би сега щеше да я продаде. Усмихна се успокоително на Гейл, но по лицето й плъзнаха емоции като дъждовни облаци. Жената отвори уста и той разбра, че се кани да му каже нещо важно, което би могло да промени живота му. Само че в този миг телефонът иззвъня.

— „Изящни изкуства Синклер“, с какво мога да ви помогна? — Известно време слуша и кима, след което закри с длан слушалката. — Търси те детектив Фишер. От Америка.

Джейми откри телефона си под планина от каталози с произведения на изкуството в своя край на бюрото.

— Джейми Синклер на телефона.

— Господин Синклер, казвам се Дани Фишер, детектив от нюйоркската полиция.

Женският глас го разсея за миг. Беше нисък и дрезгав, с акцент, гъст като тинята на Ийст Ривър. Дани Фишер звучеше така, сякаш току-що е станала от леглото, а може би все още бе в него. Джейми погледна часовника си: единайсет преди обед, следователно в Ню Йорк бе приблизително шест сутринта.

— Господин Синклер?

— Да. Съжалявам. Още съм тук.

Фишер премина направо на въпроса:

— От полицейското управление на Ню Йорк бихме искали помощта ви във връзка с един случай, който разследваме. — Вероятно бе доловила нещо: колебание или скептицизъм. — Ако желаете, мога да ви дам номер за връзка с управлението, за да потвърдят самоличността ми, и да продължим този разговор в по-подходящ за вас момент.

— Не, не е нужно. Просто се изненадах малко. Обикновено не получавам подобни обаждания в понеделник сутрин. Разбира се, ще ви помогна в разследването. Какво искате да знаете за нападението?

Сега беше неин ред да се озадачи:

— Нападение?

— Извинете, помислих, че… Както и да е, какво разследвате вие?

— Убийство, сър. Добри хора, застигнати от лош край. Всъщност почеркът е същият като на двойното убийство, извършено недалеч от вас, в Лондон. Може би сте чели за него, убита е възрастна двойка. Семейство Хартман.

Бегъл спомен проблесна в паметта на Джейми. Да, чул беше за престъплението в един от новите тузарски комплекси в Докландс. Трудно можеше да го пропусне, тъй като кървавите подробности бяха по първите страници на всички жадни за сензации таблоиди. Заглавията намекваха, че някакъв психар вилнее на свобода, че може би дори става дума за ритуално жертвоприношение.

— Това е много интересно, но…

Стори му се, че долавя усмивка в гласа й.

— Чудите се какво общо има всичко това с човек, който купува и продава картини?

— Точно така, детектив Фишер, но имам усещането, че вие ще ме просветлите.

— Всъщност се надявах вие нас да просветлите, господин Синклер. Разбрах, че имате и друга специалност, която би могла да ни бъде от полза в това разследване: издирвате ценни предмети, откраднати от нацистите по време на Втората световна война. Така ли е?

— Правил съм го, да. — Думите му прозвучаха по-предпазливо, отколкото очакваше.

— Е, стреляме на сляпо, но честно казано, не разполагаме с кой знае какви улики. От вас искаме да ни помогнете да определим местонахождението и съдбата на нацист, откраднал такъв предмет.

Джейми въздъхна, нямаше да получи никаква печалба от подобен ангажимент.

— Само че, детективе, аз всъщност съм доста зает в момента. — Гейл повдигна вежди невярващо, но той не обърна внимание на премълчания укор.

— Напълно ви разбирам, господин Синклер, но Ню Йорк ще се радва да ви плати професионалния хонорар, за който се договорим, за времето, което ще прекарате в подпомагане на разследването ни. Разбира се, ще получите също така благодарността на хората от този велик град.

Джейми не можа да сдържи усмивката си. Детектив Дани Фишер наистина преувеличаваше.

— Бих добавила, че може да помогнете за разкриването на жестоко престъпление, извършено срещу двама ваши сънародници. Сигурна съм, че британската полиция ще ви бъде признателна.

Обмисли предложението й в продължение на десет секунди. Тази поръчка щеше да го разсее от обичайната му работа, но възнаграждението променяше нещата. Поне щеше да изкара пари.

— Как бих могъл да откажа при това положение? — отвърна. — И какво по-точно бих могъл да направя за вас и нюйоркската полиция?

— Чували ли сте за човек на име Бернт Хартман? Не? А за откачена нацистка команда като излязла от „Шантави рисунки“, наречена Geistjaeger 88^[4]?