Джеймс Дъглас
Заветът Изида (33)

XXXI

Джейми и Дани лежаха на пода в сейфа и поемаха задъхано последния кислород, когато вратата се отвори и вътре нахлу поток хладен въздух, който им подейства ободрително като шампанско. Вдигнаха глави и видяха трима млади мъже, облечени в ежедневни дрехи и въоръжени с автоматични пистолети. Двама от тях имаха тъмни коси и бледа кожа и явно бяха близнаци, третият беше висок, слаб, със златист тен и бледи сини очи. Последният хвърли чифт кожени качулки към затворниците.

— Сложете си ги.

Джейми вдигна едната, но Дани се обади:

— Последния път, когато ме накараха да нося такова нещо, попаднах в големи неприятности. Гарантирате ли, че няма да се случи отново?

Мъжът сви рамене.

— Слагаш си я на главата и идваш с нас или не я слагаш, а ние затваряме отново вратата.

— Е, след като поставяте така въпроса…

Още един микробус и още едно мистериозно пътуване в пълен мрак. Возиха се в продължение на четирийсет минути, след което автомобилът спря. Този път пътуването съвсем не бе така плашещо като онова с Фредерик, а при слизането дори им помогнаха внимателно да се измъкнат от местата си и да прекосят настлана с чакъл алея и да влязат в непозната сграда.

Когато им свалиха маските, Дани и Джейми се озоваха в светла стая с изглед към зеленчукова градина. Но там нямаше нищо, което да им подскаже къде се намират. Бяха им взели паспортите и портфейлите по време на пътуването. Сега им ги върнаха, което беше обнадеждаващо. Огледаха се наоколо озадачени. На задната стена, долепена до близкия хълм, имаше стоманена врата на грамаден сейф, който бе достатъчно голям, за да влезе човек в него. Гледката накара Джейми да потръпне.

Без да кажат и дума, близнаците излязоха от стаята, а третият мъж зае позиция до вратата. След малко при тях дойде дребен като гном възрастен мъж с ужасно усукан врат. Имаше весели проблясващи очи, а на лицето му бе изписано вечно недоумение, сякаш въпреки напредналата възраст всеки следващ ден го объркваше повече и от предишния.

— Благодаря ти, Ролф. Прати близнаците да донесат кафе, става ли? — Старецът махна на Джейми и Дани да седнат на двойка бели кожени кресла и се настани срещу тях на трети такъв диван. Взираха се един в друг доста време, след което Дани наруши мълчанието:

— Бернт Хартман, предполагам?

Старецът се засмя.

— Това ми харесва! Стенли и доктор Ливингстън^[1], нали? Не съм чувал името от много, много отдавна, но, да, разбира се, наричайте ме Хартман. Само нека да е Бърни. Днес е ден за спомени. Бърни Хартман. Окото на Изида. И Макс Дорнбергер.

— Търсим ви от доста време, господин… Бърни. Не очаквах да заваря съгражданин нюйоркчанин.

— Ню Йорк, Бостън. — Старецът сви рамене. — Петнайсет години в Щатите оставят отпечатък у човек…

Пристигането на близнаците го прекъсна. Единият носеше поднос със сребърно джезве, а другият сервираше. В бледите, лишени от усмивки лица и тъмната им коса имаше нещо изнервящо познато. Бърни Хартман забеляза погледа на Джейми.

— Гледали ли сте някога „Момчетата от Бразилия“, господин Синклер? Жесток филм!

Джейми си припомни Грегъри Пек в ролята на доктор Йозеф Менгеле и стреснато огледа по-близкия близнак. Старецът се засмя.

— Просто шега, господин Синклер! Но пък вие, англичаните, никога не сте проявявали кой знае какво чувство за хумор. Твърде много самоконтрол, а?

— Зависи от нещата, над които се очаква да се смеем, Бърни. Мога да се закълна, че само преди час бяхте твърдо решени да ни убиете. Или може би съм объркал онази стоманена гробница със сауна?

Бърни Хартман сви рамене и отпи от кафето си.

— То си беше за тогава. В момента се интересувам как точно ви хрумна името Макс Дорнбергер. Той беше добър приятел на Бърни Хартман, но е мъртъв от дълго време.

Джейми забави отговора си — опитваше се да прикрие объркването си от чутото.

— Съвсем просто е, Бърни, старче. Според една книга, която прочетох, Бърни Хартман и Макс Дорнбергер били в бункера на Хитлер почти до самия край. Пишеше, че вие двамата сте екзекутирали Херман Фегелайн.

Бърни Хартман продължи да се усмихва, но ги изгледа с твърдо преценяващо изражение.

— Много грешите! — изкряка, след което се наслади на объркването на своите гости. — Вярно е, че бях там и му помогнах да погребе Фегелайн, но не съм стрелял нито веднъж. А и човекът, който застреля Херман Фегелайн, не беше Макс Дорнбергер. — Бърни поклати глава. — Екзекутира го Бодо Ритер.

— Не разбирам. — Сега недоумението на Джейми бе съвсем явно. — Бодо Ритер вече е бил напуснал Берлин, когато е убит Фегелайн.

Хартман се облегна назад и затвори очи. В продължение на няколко минути гостите му се чудиха дали не е заспал.

— Ах, може би е време да разкажа всичко! — Очите на старчето се отвориха, пламъчето в тях се беше завърнало. — Все някой трябва да го узнае, а пък кой би арестувал стария Бърни сега, а? Но ще разкажа историята както аз си знам и от самото начало.

Започна с детството си в Хамбург преди войната. Бил най-малкото от седем деца в семейството — изтърсак и винаги в сянка, защото баща му го обвинявал за смъртта на майка му. Колкото повече говореше, толкова повече се променяше гласът му. Акцентът все още бе на американец от Ню Йорк, но модулацията бе на хлапе от Алтона.

— Старецът работеше по десет часа на ден в кариерата, взривяваше. Затова ни отгледа леля Герда. Не че някой й благодари за това. През повечето време крадяхме край доковете, вместо да ходим на училище, а и двете ми сестри вече бяха в играта по времето, когато навършиха шестнайсет години. — Бърни сви рамене. — Просто такъв беше животът тогава. По някое време, трябва да е било през трийсет и седма година, когато бях на тринайсет, леля Герда се разболя и татко трябваше да ме води със себе си на работа. Обясняваше ми как се разбиват камъни и как капсул-детонатори и динамит работят заедно. Колко да използвам, за да получа определен ефект. Бил съм самороден талант, така ми каза. Имах добри ръце, стабилни и пъргави, и не правех грешки. Разбира се — изкиска се Хартман, — в играта на взривяване имаш право само на една грешка. Е, моят старец беше комунист, всички в мините и по доковете бяха червени. Още от трийсет и първа се биеха периодично с кафявите ризи^[2] по Брайтещрасе и татко се досещаше какво се задава. Затова взе да си носи работа вкъщи, така да се каже: половин пръчка динамит от време на време; два-три детонатора, скрити под шапката… Смяташе, че не знам къде ги държи, но малкият Бърни не беше толкова тъп, колкото изглеждаше. Е, през четирийсета година дойдоха да го приберат. „Отивате в концентрационен лагер, господин Хартман, пет години в затвора. Освен ако не предпочитате да използвате уменията си в сапьорския пехотен батальон.“ Оказа се, че няма разлика. Не би могло и да има, нали? Петдесетгодишен мъж сред бойните инженери. Последното, което чухме за него, беше, че е направил върховната саможертва за фюрера и райха при голяма немска победа някъде край Брянск.

Хартман въздъхна и отново затвори очи, сякаш се опитваше да си спомни нечие лице.

— Трудно бихте нарекли моя старец симпатичен, но аз винаги съм съжалявал, че така и не успяхме да изпием по бира с него… И така, ето го малкия Бърни недохранен и мършав. Даже и да иска, не би могъл да влезе в Хитлерюгенд заради миналото на баща си. Което означава, че няма как да работи. Единственото, от което разбира, са взривните вещества и кражбите. Освен това има дванайсет пръчки динамит и петнайсет капсул-детонатора, заровени долу, край кенефа. Иска да помогне за прехраната на семейството, но не знае как. За щастие, старите му приятели от доковете имат идея: „Защо да не ограбим заедно някой магазин?“. Така и правим. „Алстерхаус“ на улица „Юнгвернстийг“, оказва се фасулска работа. Те ме вкарват вътре, аз оправям сейфа. Всеки получава своя дял, а пострадали няма. Но това е в разгара на операция „Барбароса“. Вермахтът е пред Москва и Сталин започва да си мисли, че може би в Сибир е приятно по това време на годината. Една нощ някой чука на вратата. Може да е Гестапо, но вместо тях пристига Ерих — приятел на баща ми, който моли за услуга. Само дето червените не молят за услуги. Ерих ми казва, че не им достигат средства, а аз не питам за какво. В следващия момент ограбвам банки из целия Трети райх и поемам по-големи рискове, отколкото е здравословно. Нека ви кажа нещо за малкия Бърни. Той не е комунист и съвсем не е герой. Така че решава да направи един последен удар за себе си. Само че този път нещата се объркват. Откаченото в цялата история е, че именно това ми спаси живота. Прибраха ме хамбургските ченгета, а не Гестапо. И когато ми сложиха белезници, аз си признах и за удара в „Алстерхаус“. Ако се бяха разровили достатъчно, щяха да ми лепнат и онова, което бях направил за червените, а това би означавало смърт по бързата процедура. Е, щяха да ме подстрижат преди това. Аз обаче бях седемнайсетгодишно хлапе и не си струвах усилията. Така че никой не се разрови, поне тогава. Две години по-късно. Лежа в „Нойенгаме“ с циганите, евреите и червените и имам почти същите шансове да остана жив. Реших, че е настъпил последният час на Бърни Хартман, когато в бараката влезе Макс Дорнбергер в есесовската си униформа и извика името ми.

— Казахте, че Макс Дорнбергер ви е бил добър приятел?

Хартман кимна.

— Тогава започна всичко. Там, във вонящата барака в концентрационния лагер. Та, оглежда ме Макс, тогава тежах към четирийсет и пет килограма, и казва: „Значи ти си момчето, което взривява сейфове. Не си кой знае какво“. Разбира се, отвръщам, че съм взривил няколко, няма смисъл да отричам. Той ми се усмихва по един такъв многозначителен начин и в този момент ме полазват студени тръпки. „А-ха, няколко. Не съм дошъл обаче да те водя при бръснаря на Хайни. Имам една работа, подходяща за умно хлапе, стига да проявяваш интерес.“ Така, не ме разбирайте погрешно. Макс, усмихнатият есесовец, хич не успя да ме заблуди. Тия момчета си имаха такъв маниер — будалкат се с теб, точно преди да ти избият зъбите с чук. Но бях прекарал две години в лагера и ми оставаха още пет, знаех, че единственият начин Бърни Хартман да се измъкне от „Нойенгаме“ е в ковчег. Така че реших да се включа в играта му. Шест седмици по-късно вече ми вземат мерки за есесовска униформа и се перча като петел на бунище.

Видя погледа на Дани.

— Питате се как е могъл Бърни Хартман да продаде душата си на СС? Е, ще ви кажа. Той беше на деветнайсет години и беше жив! Висок кинта и петдесет никаквец с досие, дълго колкото ръката ми. И всичките му стари престъпления са простени и забравени, стига да си върши работата. Тъй че това и направих. Geistjaeger 88 ми се стори като рай след лагера. Френско шампанско! А и всички момичета си падаха по униформите, даже да бяха на гърба на грозно малко копеле като мен. Надничал бях в зеещия гроб. Знаех, че животът може да бъде кратък и гаден, така че се стараех да се насладя на всяка минута от него. В продължение на три месеца обхождахме Франция, живеехме си живота там и вземахме каквото ни хареса за чичо Хайни. После всичко се промени. Появи се Бодо Ритер. Въплъщението на дявола. Човек, създаден да носи униформа с черепа на смъртта върху нея.

Дани изгаряше от желание да разпита Бърни Хартман за Берлин и Короната и за странните коментари за Макс Дорнбергер, които не се връзваха особено с онова, което знаеха. Но тя притежаваше усета на добро ченге и премълча. Хартман щеше да стигне дотам, когато сметнеше, че е време.

Докато говореше за Бодо Ритер, в гласа на Хартман се долавяше страх. Старецът току хвърляше тревожни погледи към прозореца, сякаш врагът му бе някъде там, сред дърветата.

Ритер имаше нюх за нещата, които Хайни искаше, и това го правеше важен. Обезглавил бе един от собствените си хора с гарота. Разправил се беше с италианска графиня, която не искала да съдейства. Играл си бе жестоко с италиански партизани и чифт примки… Историята на Ритер бе толкова ужасна, че Хартман не можеше да им я разкаже.

— Семействата, които изгубиха живота си в Ню Йорк и Лондон, са убити с гарота — каза тихо Дани.

— О, господи! — прошепна Бърни. Погледна я, а блещукащите му очи сега бяха мътни и объркани. — Как е възможно? Бодо Ритер е поне десет години по-възрастен от мен. Ако още е жив, трябва да е почти на сто! — После му просветна. — Диамантът! Всичко е заради Короната и Окото.