Джеймс Дъглас
Заветът Изида (23)

XXI

Вратата на микробуса се блъсна назад с ехо, което подсказа на Джейми, че са в някакъв хамбар или склад. Информацията не беше много, но стигаше, за да му вдъхне известна надежда. По-добре да се намират в склад, отколкото насред поле. Във втория случай имаше голяма вероятност последното, което види през живота си, да е вътрешността на чувал. Стегна се, когато двама мъже го изкараха грубо навън и го задържаха, докато си възвърне равновесието.

— Махни си ръцете от мен, шибан перверзник! — разнесе се пронизителен вик.

В гласа на Дани Фишер не се долавяше страх и независимо от тежкото им положение Джейми усети прилив на гордост. Каквото и да им се случеше от тук нататък, двамата все още бяха заедно, което увеличаваше значително шансовете им при евентуален сблъсък. Фредерик бе допуснал тактическа грешка — изглежда, не беше чак такъв умник, за какъвто Джейми го смяташе. Разсъждаваше над това, докато похитителите го водеха, както му се стори, първо до другия край на помещение с бетонен под, а после нагоре по две дървени стълбища. Чу, че се отваря врата, и нечии груби ръце го тласнаха през прага.

Вътре някой го бутна и за момент Джейми изпита страх, докато падаше назад, само че се озова седнал в нещо като стол. После чу вик — явно Дани все още беше с него. Последва звук от тътрене на крака и Джейми пресметна, че в стаята има поне шест или седем души.

— Затворете вратата. Добре, свалете качулките!

Светлината го блъсна като влак, който излизаше от тунел. Минаха няколко секунди, преди да възприеме обстановката. Оказа се прав за бройката. Бяха седмина заедно с Фредерик. Веднага разпозна типажа. Уставно тъмно облекло — нещо като униформа, ако знаеш какво да търсиш. Или кожено яке и джинси, или скъп костюм, макар че един грозен тип носеше тясна черна тениска, с която разкриваше рамене на мастодонт. Къси подстрижки, с изключение на един, който бе вързал дългата си коса на опашка. Доколкото успя да види, всички имаха оръжие, предимно пистолети, а Хълк Тениската — в раменен кобур, който подозрително приличаше на модел за специалните части. И сякаш това не бе достатъчен преразход на бойна мощ за двама вързани пленници, Опашката мъкнеше и автомат, за бога! Ясно бе, че Фредерик е държал да се подсигури този път, за да не се повтори предишното чудотворно бягство на Джейми.

Дани бе вляво от него, по-близо до вратата, нея също бяха принудили да седне на евтин офис стол. Беше вдигнала брадичка и гледаше опасно. Джейми се опита да я успокои с поглед. Не бе изпитвал кой знае какви съмнения накъде отиват нещата, но найлонът на пода и облицованите с гума стени бързо ги разсеяха. Такива стаи се използваха за шумни мръсни спортове като борба в кал, например. Или пък за убийство на хора, които досаждат. Макар и съвсем слабо, стаята донякъде го успокояваше, защото ако Фредерик искаше да ги убие веднага, вече щяха да са в някой плитък гроб. От друга страна, това означаваше, че той или иска да узнае нещо и се кани да се позабавлява, докато го научи, или просто се кани да се позабавлява без причина. В такъв случай хубавото беше, че разполагат с повече време, а лошото, че вероятно ще заплатят болезнена цена за него.

Странно, но Джейми не изпитваше страх, само вътрешно спокойствие и чиста, нарастваща, но сдържана ярост — познат предвестник на ужасяващо насилие.

— Нямате представа каква наслада бе за мен да видя как се разхождате из Берлин с курвата си, господин Синклер. Имах чувството, че, както казват англичаните, Коледа е дошла по-рано!

Фредерик говореше с отличителен берлински акцент, който Джейми добре помнеше — но защо си го спомни чак сега? — и шегичката предизвика усмивки сред хората му. Дани не разпознаваше по-голямата част от немските думи, но достатъчно добре разбра тази за „курва“. Изплю се към похитителите като притисната в ъгъла дива котка, но Фредерик само се усмихна. Забавляваше се.

— Май губите уменията си. Предпочитах предишната ви приятелка, еврейката, пред това подобно на пръчка насекомо.

Джейми искаше да изтрие усмивката от лицето на другия мъж, но само сви рамене при тези думи.

— Защо не я пуснеш в такъв случай? Тя не значи нищо за мен, така че не представлява нищо и за теб. Каквото и да искаш, аз съм този, който ти трябва, а не тя.

— Ако ще приказваш за мен, Синклер, използвай английски език! — обади се Дани. — Предполагам, че този лешояд го говори.

— О, да, владея го отлично, госпожице… Моля, чантата на дамата!

Един от мъжете му връчи обемистата дамска чанта на Дани. Фредерик порови из нея, докато откри портмонето й, и щом го прегледа, тихо подсвирна.

— Детектив Фишер! — Поклати глава. — Уви, дамата от Ню Йорк ще трябва да остане с нас, господин Синклер. Сигурен съм, че ще й се стори много поучително, дори забавно! Може би ще ви види в нова светлина…

— Това е чиста загуба на време! Какво искаш?

— Какво искам ли? Онова, което ми дължите. А вие ми дължите живот, господин Синклер. Спомняте ли си Ерик от Падерборн, чийто череп разбихте? Аз никога не забравям дълговете, нито пък длъжниците си.

Името не му беше познато, но си спомни висок мъж, който не изглеждаше в особено добра форма, след като Джейми се стовари отгоре му с всичките си осемдесет и шест килограма. Добрата новина, ако изобщо имаше такава, беше, че Фредерик явно не знаеше, че Джейми е виновен и за навременния и определено заслужен край на Густав, галеника на обществото „Врил“, който отговаряше за мъченията.

— Ерик беше само един от редниците ти, Фредерик. Пушечно месо. Колко би могъл да струва животът му?

— Живот за живот, господин Синклер! — Немецът процеди логичните думи като банков мениджър, който отказва заем за трансплантация на бъбрек. — Неговият живот за вашия.

— Би било жалко, защото имам какво друго да предложа. — На лицето на Фредерик се изписа любопитство и Джейми разбра, че е улучил право в десетката. — Как вървят нацистките ви глупости? Спомням си, че заложихте много на Слънчевия камък.

— Слънчевият камък вече не съществува, господин Синклер, и доколкото си спомням, вие го доказахте по най-убедителен начин.

Джейми кимна, защото това бе равносилно на комплимент.

— Но вие, нацистите, сте пропуснали да откриете нещо също толкова важно. А ако мога да ви намеря златния център на Вевелсбургското слънце? Централната част, която ще ви позволи да превеждате всички рунически символи, издълбани в мрамора. До каквото и да ви отведе това, все трябва да си струва два живота…

Очите на Фредерик заблестяха. Черното слънце в замъка „Вевелсбург“ на Химлер бе една от нишките, които отведоха Джейми до скривалището на Слънчевия камък. Златният център, който бе ключът към цялата информация обаче, не беше виждан от последния ден на войната. За момент изглеждаше, че германецът ще налапа стръвта, но после се засмя.

— Как можете да намерите нещо, което вече не съществува?

— Аз именно с това се занимавам, стари приятелю — търпеливо отвърна Джейми. — Намерих Слънчевия камък, нали?

Фредерик бавно поклати глава.

— Невъзможно.

— Валтер Шеленберг. — Шеф на контраразузнаването на Химлер, харизматичният Шеленберг бил неуловим скитник, който се чувствал съвсем като у дома си в онзи свят на сенки. — Ключът е у Валтер Шеленберг. Готов съм да се обзаложа, че той е последният човек, напуснал замъка „Вевелсбург“, преди да поставят експлозивите за разрушаването му.

Фредерик се изкушаваше, Джейми го виждаше в буреносносивите му очи. В крайна сметка обаче немецът отново поклати глава, този път категорично.

— Ах, господин Синклер, ако бях само аз… — Отстъпи встрани и зад него се показа едрият мускулест мъж, който сега издърпваше тениската през главата си. — Помните Густав, разбира се. Колко ни липсва Густав на всички! Нека ви представя брат му Юрген. Той е истински разстроен от смъртта на Густав. Ако си спомням правилно, обеща да възмезди убиеца му с всички библейски наказания. И сега — Юрген се ухили зловещо — благодарение на навременната ви поява в този чудесен град той ще получи тази възможност.

Юрген се придвижи към средата на стаята и извади нещо, което приличаше на месарски нож за дране, от колана си. Дани Фишер нададе кратък вик и за първи път Джейми усети, че е време да се уплаши. Да се уплаши силно. Виждаше леко нащърбения синкав блясък на местата, където острието бе заточено като бръснач. Опита се да се отдръпне по-далеч от настъпващия немец, но мъжете зад него се разсмяха и го задържаха на мястото му. Юрген се приведе ниско над него. Очите му светеха, а плоското му кръгло лице бе на сантиметри от това на Джейми, така че той усещаше вонящия като канализационна шахта дъх на едрия мъж. Много бавно ножът се приближи до кръста му и британецът се сви пред ужасно извитото острие. Рязко клъцване и Джейми усети как пластмасовите връзки падат от китките му. Юрген отстъпи назад и се ухили.

Англичанинът изпусна бавно дъх и долови, че нещо в него всеки момент ще избухне.

Фредерик се разсмя.

— Юрген планираше да ви разкъса парче по парче с безкрайно търпение, но той е както боец, така и човек на изкуството. Иска да разбере доколко сте добър в боя.

Фредерик небрежно хвърли нож в краката на Джейми — същия като този в ръката на Юрген. Останалите нацисти оформиха кръг около двамата мъже, които останаха в центъра му.

Разумът на Джейми пищеше, че трябва да има някакъв изход от ситуацията, но воинът в него му каза, че това е просто гласът на страха, така че го игнорира. Проучваше противника си. Щом Фредерик му даваше нож, значи знаеше, че Юрген е по-добър с него. И това не бе всичко. Гол до кръста, немецът показваше внушителни мускули, а височината му даваше по-широк обсег. Нещо подсказваше на Джейми, че въпреки ръста си Юрген е и бърз. Брат му се беше бил в Афганистан и обичаше да причинява болка. Явно това бе семейна черта. Джейми не посегна към хвърления нож, а бавно свали якето, разкопча ризата и я смъкна от раменете си. Сега вече приличаше на по-малкия и по-слаб близнак на Юрген. Махна обувките и чорапите си, с което предизвика презрителната усмивка на другия мъж.

Когато бе готов, постоя на място няколко мига, за да прочисти ума си. Нямаше нужда от гняв или омраза в този момент, а от напълно хладнокръвна преценка. Мъжът, който реши да отвръща на всеки удар на Юрген със свой удар, беше пътник. Но щом не можеше да го надвие, Джейми би могъл поне да се опита да надхитри немеца. В много отношения фактът, че това е битка до смърт, опростяваше нещата. Всичко се обагряше в черно и бяло. Джейми нямаше илюзии какво ще се случи, ако спечели, но беше сигурен в едно: преди той самият да умре, Юрген ще поздрави брат си. Наведе се, за да вдигне ножа, без да откъсва очи от другия мъж.

При боя с ножове номерът е да не позволиш ръцете на противника да те хипнотизират. Той ще направи лъжливо движение с лявата ръка, за да те подмами натам, а в същото време ще те мушне с острието. Ще ти позволи да предвидиш всеки следващ негов ход — освен онзи, който те убива. „Не гледай ръцете, а очите му“ — казваха инструкторите на Джейми по невъоръжена борба в офицерския тренировъчен корпус. Проблемът бе, че Юрген е твърде добър. Джейми го осъзна още щом се изправиха един срещу друг, докато всеки от тях обикаляше, за да прецени обсега на противника си и баланса му. Търсеха слабости. Юрген полюшваше ръката, с която държеше ножа, отклоняваше я рязко и мушваше напред, но очите му не се откъсваха от лицето на Джейми дори за миг, нито пък издаваха неговите бързи и грациозни движения. Усмивката на немеца си беше отишла, заменена от сардоничното хилене на професионалист в действие. Притежаваше и търпение.

След първоначалния ритуален танц — две кобри, които се полюшваха в смъртоносно ухажване — Джейми очакваше бързо нападение за изпробване на защитата му. Но то така и не дойде. Постепенно осъзна какво става. За да тества теорията си, предложи на Юрген потенциална пролука, но усмивката на германеца се разшири и той продължи да кръжи наоколо. Сега Джейми бе сигурен. Противникът му имаше план. Беше обещал нещо на брат си Густав. В ума на Юрген Джейми вече бе гнусна кървава каша, разчленен парче по парче; германецът трябваше само да изпълни този план. Което даде увереност на Джейми.

Юрген беше добър. Но дали беше чак толкова добър?

Агонизиращата болка, която лумна в него, отговори на въпроса му.

— Мамка му!

Стаята се изпълни с подигравките на приятелчетата на Юрген. Първа кръв. Откъде, по дяволите, идваше? Джейми погледна към рамото си. Два сантиметра от кожата му липсваха и кръвта се стичаше надолу по дясната му ръка червена като вино. Юрген вдигна ръце в победен поздрав. Жестът беше арогантен и надменен и това едва не го уби. Джейми направи лъжливо движение надясно и се хвърли, насочил острието на ножа за дране към изпъкналия пъп на германеца. Ударът бе толкова бърз и точен, че почти почувства как навлиза в плътта на противника му. Юрген го очакваше, но въпреки това се оказа прекалено бавен; подмина контраудара, който бе замислил, и се отдръпна с танцов отскок, но острието близна плътта му като вятър и той осъзна, че е бил на милиметър от смъртта.

Погледът на нациста стана по-решителен и Джейми разбра, че повече поздрави няма да има. Каза си също, че Юрген няма да се откаже толкова лесно от плана си, което бе предимство за него. Немецът беше като гладиатор, който изпълнява театрална пиеса за императора — колкото по-дълго време продължеше представлението, толкова по-изящен щеше да е краят му. От своя страна Джейми желаеше единствено да го убие. Юрген искаше противникът му да атакува, защото така щеше да му е по-лесно. Но това не беше проблем, защото сега Джейми знаеше, че слабостта на немеца е неговата суета, и с удоволствие щеше да му предостави желаното. Германецът имаше нужда от много пролуки, за да проработи планът му. На Джейми му трябваше само един сгоден случай.

Увеличи скоростта на движенията си. Обикаляше и танцуваше, като ту се приближаваше, ту се отдръпваше от противника си, докато ножът му рисуваше проблясващи фигури под изкуствената светлина. Юрген се обръщаше така, че винаги оставаше с лице към него, но Джейми видя лека загриженост в близко разположените му очи. Немецът едва успяваше да смогне на бързината му и го знаеше.

Босите крака на Джейми му позволяваха да танцува по найлона, докато маратонките на Юрген с грапави подметки го спъваха и повличаха. Немецът погледна към краката си и Джейми нападна. Втурна се напред и засили острието в стремителна дъга, която целеше да прекъсне сънната артерия на врага. Юрген — а и всеки друг в стаята — си помисли, че е реагирал твърде късно. Отдръпна се от острието на ножа, но то го преследваше, както ястреб се гмурка да улови врабче. Плисък на яркочервена течност последва попадението и Юрген изкрещя от страх. Джейми чу победоносния вик на Дани и усети вулканичния устрем на победата дълбоко в слабините си. Но това продължи само миг. Мъж с прерязано гърло не продължава да се движи; той се олюлява, кърви, пада и умира. Юрген вдигна ръка към лявото си ухо, срязано по диагонал. Долното парче пляскаше по врата му, придържано само от една тънка ивица кожа. Струйка кръв се появи на мястото, където острието бе бръснало плътта му.

Юрген бе пострадал, но подобно на голяма котка, която са ранили, това го направи по-предпазлив, а не по-малко опасен. Джейми не си даваше сметка за дивашката радост, изписана на лицето му, и накара врага си да потръпне от безпокойство. Вкусил бе кръв и искаше още. Втурна се напред за втори път, като се надяваше да се възползва от шока на Юрген, но едрият мъж се оттегли в отбрана приведен. Влязоха в ритъм: движение и контрадвижение, удар и контраудар. Минутите течаха и Джейми усети, че ръката му започва да се уморява. Още веднъж намери опасна пролука, но този път Юрген бе готов и когато Джейми сви встрани, ръката му трепна като нападаща пепелянка. Острието засегна лявата скула на британеца и пред очите му лумна огнен водовъртеж. Знаеше, че врагът ще го връхлети, и замахна сляпо с ножа. Но когато зрението му се проясни, видя, че Юрген се е отдръпнал и отново се усмихва. Пресегна се и докосна белега на бузата си.

— Schläger — засмя се немецът.

Джейми знаеше, че schläger е тежък меч, използван в миналото от германските студенти, за да си нанасят белези на честта по време на състезание по фехтовка. Само че те са тествали уменията си, а не са се борели до смърт. Тогава разбра, че това е битка, която никога няма да спечели.

Фредерик излая да продължават и Юрген се приготви да го довърши. Двамата мъже отново започнаха да кръжат един около друг. Джейми се стремеше само да остане жив и да търси пролука (но възможността да му се отвори такава изглеждаше все по-малка). А пък Юрген, който бе възвърнал увереността си, го проучваше и танцуваше около него. Още един удар, който пропусна на косъм целта си, отвори рана на лявата гърда на Джейми, точно над зърното. Това го накара да се впусне в нова атака, но усещаше, че го обзема умора. Трябваше да го довърши сега. Или да умре.

Престори се, че се подхлъзва, и краката му се подгънаха под него. В същото време се молеше Юрген да забележи възможността и да нападне за финалния удар. Поемаше риск, но бе преценил добре опасността. Ако се окажеше достатъчно бърз, начинът, по който бе паднал, щеше да му помогне да се плъзне под ножа и да влезе в смъртоносната зона. Недостатъкът бе, че ако Юрген бе по-бързият, Джейми щеше да е във властта му през онази жизненоважна частица от секундата, когато трябваше да забие острието в тялото на немеца.

Джейми тъкмо се стовари върху найлона, когато вратата на склада се отвори с трясък и един остър глас извика: „Hande hoch!“^[1]. Необяснимо защо Юрген замръзна и отпусна ръката с ножа. Джейми вече се бе претърколил и се изправи с плавно движение, което завърши точно под гръдната кост на Юрген. Усети момента, в който ножът за дране проби кожата и навлезе в плътта, както и мига, в който достигна трескаво биещото сърце. Юрген изкрещя, после още веднъж, но Джейми продължи да натиска острието все по-нагоре и по-нагоре, все по-дълбоко и по-дълбоко. Усети стихийна, дълбока, примитивна радост, навярно споделяна през вековете от хиляди мъже по време на битка. Носител на смъртта. Оцелял. Победител. Чувстваше се по-жив откогато и да било. До следващата война, следващата битка или следващия двубой.

Изцъклил очи, германецът отвори и затвори уста. Кръв пръсна от ноздрите му и топъл потоп заля ръката, с която стискаше ножа. Докато Джейми завърташе острието и го измъкваше, чу рязкото тракане на картечница и тупването на повалено тяло. Юрген се срина с потръпване в разширяващата се локва кръв на пода.

Когато Джейми вдигна поглед, останалите похитители стояха на място с отворени уста и вдигнати ръце. Обърна се, стиснал ножа в мъртва хватка, готов да убива отново и отново. Озадачи го фактът, че публиката се е увеличила с четири фигури в черни гащеризони и със скиорски маски. Бяха се разположили пред вратата на склада и покриваха стаята с готови за стрелба картечни пистолети. До една от стените с широко отворени очи и няколко дупки в гърдите лежеше немецът с опашката и автомата. До него Фредерик бе надянал на лице яростна маска.

Джейми се насочи към паравоенния лидер на „Врил“, но мека ръка докосна рамото му.

— Всичко е наред, Джейми, вече сме в безопасност.