Джеймс Дъглас
Заветът Изида (46)

XLIV

Внимателно обърнаха Ирина Самсонова. С един поглед разбраха, че са намерили твърде късно жената на милиардера. Кръв се процеждаше от раната на лявата й гърда, а пребледнялото й лице можеше да значи само едно. Но несломимата руска душа на Ирина се бореше да я запази жива още няколко мига. Жената раздвижи устни и Джейми трябваше да се наведе ниско над нея, за да долови думите й.

— Синът ми — прошепна Ирина. — Той взе Дими.

— Кой го е взел, госпожо Самсонова?

— Паул… Паул Дорнбергер. — Една сълза се търкулна по бузата й. — Ние му се доверихме. Съпругът ми плати сметките от болницата на баща му. — С последния си дъх тя прошепна името на частната болница.

— Колко е далеч? — попита Дани.

— Не сме сигурни, че е отишъл там.

— Паул Дорнбергер има Окото, Короната и момчето, Джейми! Сега вече всичко е ясно. Къде другаде ще ходи освен при баща си?

Джейми се опита да се сети къде е болницата. Когато успя, осъзна, че още има надежда. Тръгна по стълбите и извика:

— Не е далеч! От другата страна на парка. Хайде!

— Не можем просто да извикаме такси.

Дани го последва надолу по стълбите и по коридора до стаите на пазачите, където Джейми си спомни, че е видял табло с автомобилни ключове. Макар да се изкуши, подмина един с буйния кон на „Ферари“ и избра ключ на „Мерцедес“. После постави оръжието си върху плота, смени го с пистолета на най-близкия пазач и взе допълнителен пълнител за всеки случай. Логиката сочеше, че охранителите трябва да имат директен достъп до гаражите и скоро откриха задните стълби зад друга врата в кухнята. Когато стигнаха до подземния гараж, се изправиха пред десетки луксозни автомобили: всичките паркирани в редици и най-малко половината от тях — с марка „Мерцедес“.

Дани се втренчи в него.

— И коя е нашата, Шерлок?

Вместо отговор Джейми натисна един бутон на главния ключ, при което черна лимузина от първия ред издаде звук и присветна.

— Изглежда е тази.

В колата Джейми прокара ръце по уредите на таблото. Познанията му за автоматиците бяха оскъдни, но беше чувал, че са по-лесни от колите с ръчно управление. Какво би могло да се обърка? Разбра отговора, когато включи колата на режим „Шофиране“ и кракът му инстинктивно потърси съединителя. Той обаче се оказа спирачката. Чу как Дани Фишер изстена от възмущение, след като отскочиха напред, придържани от предпазните си колани.

— Май е по-добре аз да карам — обади се Дани.

Джейми й напомни какво се беше случило последния път, когато тя беше зад волана, и подкара мерцедеса към вратата на гаража.

— Ъ-ъ… не трябва ли първо да я отворим?

— Ние сме милиардери! Не отваряме врати. Те се отварят за нас.

Вратата ги пропусна и се затвори автоматично след тях, същото стана и при главните порти, които се отместиха безшумно с наближаването на големия мерцедес. Излязоха на околовръстния път и Джейми се поколеба.

— Какъв е проблемът сега?

— Надясно или наляво? По който и път да тръгнем, ще попаднем в ужасен трафик по това време.

— Давай наляво. Ще се тревожим за това по-късно.

Джейми се подчини и потегли. Когато колата се хвърли напред, той се опита да обясни:

— Не разбираш, това може да ни отнеме трийсет-четирийсет минути, а Дорнбергер вече има поне половин час преднина! Каквото и да е намислил да прави, може вече да е приключил, докато стигнем там.

— Закарай ни достатъчно близо тогава, после ще слезем от колата и ще тичаме.

— Твърде далеч е. Трябва ни пряк път.

Стигнаха до кръстовище и Джейми направи опасен десен завой.

— За бога, Синклер, ще убиеш някого! — изпищя Дани, докато се носеха по широките открити пространства на парка.

— В такова време паркът едва ли гъмжи от хора, а и с малко късмет ще си помислят, че принц Андрю е излязъл на разходка с лъскавата си лимузина.

Джейми зави рязко, за да не блъсне шокиран човек, който разхождаше кучета, и колата поднесе. За късмет, колата разполагаше със система за контрол на стабилността, така че лесно се върнаха на асфалта. Със закъснение Джейми включи аварийните светлини и подхвърли:

— По-добре да се подсигурим.

Вляво от тях, на ниска могила, имаше странна сграда с форма на летяща чиния, заобиколена от игрища за крикет. Джейми продължи да кара, като натискаше клаксона срещу всеки, който се изпречи на пътя им. Дани махваше извинително на стреснатите пешеходци, забравила факта, че е невидима зад бронираните прозорци със затъмнени стъкла. Беше въпрос на време някой полицай или може би охраната на парка да ги забележи, но скоро се озоваха на по-широка пешеходна пътека, която водеше право към дясната лента на авеню, обточено с тънки голи дървета. Джейми зави и влезе в пътното платно, като се вмъкна в малка пролука между две коли.

— Не е зле, Синклер — каза одобрително Дани. — А сега накъде?

— Знам само, че болницата е до Кралския хирургически колеж, който трябва да е наблизо. Виж дали можеш да включиш навигационната система.

Дани си поигра с екрана на таблото.

— Пише, че Кралският хирургически колеж е на километри оттук.

— Смени „хирургически“ с „медицински“ тогава.

— Така е по-добре. Малко вдясно от нас е, на улица „Олбани“.

— Добре, сега въведи името на болницата. Ще паркираме при колежа и ще минем пеша останалата част от пътя.

Болницата бе разположена в жилищен район. Пътем минаха през магазин за плодове и зеленчуци и Джейми купи кошница с плодове, вързани с розова панделка.

— А ако не е време за посещения?

— Това е частна болница — напомни той.

— Много удобно. Значи винаги е време за посещения.

Минаха през входната врата и отидоха до рецепцията с оживения вид на редовни посетители.

— Стаята на Макс Дорнбергер, моля!

Сестрата зад рецепцията се усмихна.

— Почакайте малко, ако ви е удобно, тъкмо застъпва следващата смяна. — Няколко секунди по-късно изготви графика и прокара пръст през списък с имена. — Трети етаж, стая осем. Кои казахте, че сте?

— Не сме казвали. Това е племенницата на господин Дорнбергер от Ню Йорк, а аз съм приятелят й.

Преди сестрата да успее да каже друго, вратата на асансьора се отвори и те бързо влязоха вътре. Дани извади пистолета от чантата си и го напъха сред ябълките и бананите, така че да се вижда само дръжката. Натисна бутона за третия етаж и си пое дълбоко въздух.

— Една ябълка на ден държи доктора далеч от мен, а? Е, това не важи за Паул Дорнбергер!

Джейми стисна пистолета, който бе взел от мъртвия пазач, и скръсти ръце зад гърба си.

— Няма да поемаме рискове, освен ако не заплашва момчето.

Дани се втренчи в него.

— Знаеш, че ще го убие, нали?

— Няма да съм виновен за смъртта на това дете, Дани!

Прозвуча звън и разбраха, че са стигнали.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Поеха по коридор и скоро застанаха един до друг пред вратата на осма стая. Дани стисна пистолета и постави пред себе си кошницата като щит. От стаята се носеха слаби гласове.

Джейми посегна към дръжката на вратата.

— Няма лесен начин да го направим — прошепна. — Ако момчето е встрани от убиеца и Дорнбергер направи дори едно движение, застреляй го.

Дани кимна. Джейми забеляза, че е затаила дъх.

— Три, две, едно…

Връхлетяха в стаята рамо до рамо и Джейми тръгна да измъква пистолета. Пръстът на Дани беше на спусъка. Хората вътре се бяха скупчили около леглото и се разбягаха при неочакваното нахлуване, а израженията по лицата им бяха смесица от изненада и шок. Дани напразно търсеше детето с очи. Знаеше, че то трябва да е тук, готова бе да стреля, но в последния момент осъзна, че мъжът до леглото носи син гащеризон, а човекът в леглото е жена.

— Какво, по дяволите, става?!

Джейми скри ръка зад гърба си с надеждата, че санитарят не е видял пистолета, който едва не му пръсна главата.

— Ъ-ъ… — Гласът му сякаш идваше от много далеч. — Търсехме стаята на Дорнбергер.

Мъжът се намръщи.

— Тази стая вече е на госпожа Гибсън. Макс Дорнбергер беше изписан тази сутрин от сина си. Не ви ли информираха за това на рецепцията?

— Съжаляваме! — извини се Дани, останала без дъх. — Искахме да го изненадаме.

— Изненада ли? Не знам за госпожа Гибсън, но аз едва не получих сърдечен удар!

Дани и Джейми излязоха, докато още се извиняваха. Жената на леглото се надигна на лакти:

— Защо не оставите плодовете, скъпа? Бих си хапнала малко ананас.

Дани се усмихна насила:

— Не мисля, че този ще ви хареса. Почти се е развалил.

 

 

Дани убеди с ласкателства рецепционистката да им даде адреса, където трябваше да се изпращат лекарствата на Дорнбергер, за да може да посети английския си „чичо“ у дома.

Адресът, който получиха, бе на малко имение след магистрала М-11 в провинциалните райони на Есекс. Дани въведе пощенския код в сателитната навигационна система на колата и неестествено насечен глас ги насочи на североизток, след което свърнаха на изток.

— Не можеш ли да караш по-бързо?

— Разбира се! — отговори Джейми. — Може да се движим с петдесет-седемдесет километра в час над ограничението на скоростта, но после ти ще се обясняваш с пътната полиция, когато ни спре и открие оръжията, за които нямаме разрешително. А също и факта, че този автомобил е откраднат от руски милиардер, който съвсем случайно е убит с още седем души в дома си днес. Сигурен съм, че ще мине добре.

Пресичаха спретнатата хълмиста провинция под заплашително гърмящо небе, когато гласът от навигационната система нареди на Джейми да завие по черния път вдясно, а след това да поеме по тясна алея. Пътуваха още километър и половина, преди алеята да премине в кална пътека. На това място изненадващо модерна порта преграждаше път, който водеше към къща в далечината. Имотът беше ограден с тухлена стена, достатъчно висока, за да покаже на минувачите, че не са добре дошли. Но не толкова висока, че да спре човек, който е решен да мине през нея. Джейми не видя високотехнологична охранителна система, но явно този пропуск се компенсираше от табела на портата с надпис: „Пазете се от кучетата“.

— Мислиш ли, че наистина има кучета?

— Ако къщата е на Дорнбергер, съм убеден в това.

— В такъв случай дали случайно не носиш парче месо с приспивателно в него?

Дани му отправи тънка усмивка и провери пълнителя на пистолета със заглушител.

— Може да се обадим в полицията.

Бяха го обсъждали по-рано. Дани се беше обадила, за да съобщи за убийствата в дома на Самсонов, но беше проявила любопитно нежелание да уведоми британските си колеги за местоположението на къщата в провинцията. И сега поклати глава:

— Първо, не знаем със сигурност, че той е там. — Погледна към мрачните облаци, които се носеха в небето. — Скоро ще се стъмни. Ако си прав за значението на новолунието, се съмнявам, че имаме време. Влизаме, грабваме момчето и излизаме.

— Може да не стане толкова лесно — възрази Джейми.

Дани сви рамене:

— Трябва да започнем все отнякъде, Синклер. Ако решим да чакаме вашите ченгета, Дмитрий ще е мъртъв, докато пристигнат. Аз казвам да влезем, и то веднага.

Нямаше смисъл да спорят. Когато излязоха от колата, дъждът започна да вали косо и далечна светкавица освети западния хоризонт. Джейми придърпа тънкото си яке по-плътно, но Дани отвори багажника на мерцедеса и откри там друго — подплатено, водоустойчиво и от най-високо качество. Без да каже и дума, му го подхвърли и той се ухили признателно.

— Добре, но аз ще вляза пръв. Правил съм го и преди, като бях в Офицерския тренировъчен корпус на Кеймбридж. Не знаем какво има от другата страна на тази стена, така че щом я прехвърлим, трябва да останем заедно и взаимно да си пазим гърбовете. Ще вървим покрай алеята към главната къща. След като стигнем дотам, ще имаме по-добра представа накъде да вървим по-нататък. Как ти звучи дотук?

Вместо отговор Дани вдигна пистолета и се затича към оградата, Джейми я последва. Когато стигнаха, бяха подгизнали. Синклер прокара ръце по протежение на стената, проверяваше за стъкла или бодлива тел отгоре, но нямаше нищо такова. Изтегли се на ръце и щом се качи на върха, легна по корем, като се придържаше възможно най-ниско, после се спусна от другата страна. Дани последва примера му и двамата клекнаха в сянката на стената, за да се огледат. Алеята, която водеше до къщата, се намираше вдясно от тях, вляво имаше открит терен — навярно занемарена градина. Пред тях имаше горичка от стари възлести ябълкови дървета, чиито корени бяха скрити под груба, висока до коленете трева, която покриваше като мокет околността. Най-прекият път до къщата минаваше през нея.

Джейми пълзеше напред като леопард през мократа зеленина. Сети се за предупредителния знак на портата и се успокои донякъде. Ако Дорнбергер беше заложил на кучета пазачи, значи не разчиташе на нищо друго за защитата си. Освен това беше малко вероятно високата трева да крие капани с огромни железни челюсти, каквито въображението му търсеше под всяко стръкче. Джейми спря и подуши въздуха. Нищо, но и тъкмо това бе очаквал. Дъждовното време също беше на тяхна страна, защото не само щеше да затрудни обонянието на кучетата, а щеше да повлияе и на слуха им. С малко късмет щяха да стигнат незабелязано до къщата.

Разнесе се гръм, а последвалата го светкавица превърна дърветата в армия от огромни скелети на вещици с усукани алчни ръце и дълги пръсти. Джейми потръпна, явно свърза това с някакъв детски спомен. Знаеше, че ще напредва по-бързо, ако се придвижва изправен, а и вероятността да го забележат едва ли щеше да се увеличи. Но Паул Дорнбергер беше някъде наблизо — въоръжен и опасен; човек, който можеше да свали с куршум и бълха от хрътка. Що за мисъл беше това, по дяволите? Опита се да я прогони, но напразно.

Въпреки дъжда на няколко метра напред Джейми забеляза две огромни и набити четирикраки фигури. Замръзна, но те тромаво спряха и приковаха в него червените си очи. Не можеше да е по-зле. Ротвайлери. Дяволски кучета. Черни гиганти с широки рамене, яки вратове и челюсти, които могат да смажат череп на вълк с едно щракване.

Дрезгаво ръмжене потвърди, че ротвайлерите са го видели, но явно бяха обучени да не лаят, защото нападнаха бързо и тихо. Първият почти го беше достигнал, когато нещо профуча покрай ухото на Джейми като механична оса и отметна главата на кучето рязко назад. Животното направи задно салто, сякаш се беше спънало в стоманена жица. Второто куче обаче не спря и преди Синклер да успее да се добере до пистолета си, го захапа за ръката. Ротвайлерът клатеше глава и напрягаше мощните си вратни мускули в опит да откъсне ръката на Джейми от рамото. Спаси го само дебелото яке, което Дани му беше дала. Дори и през него обаче усещаше върховете на жестоките кучешки зъби, които се впиваха в плътта му. Беше като борба с крокодил и както вървеше, възможният победител беше само един. Синклер заби свободния си юмрук в муцуната на звяра в напразен опит да го принуди да се отдръпне, но кучето сякаш ставаше все по-силно. Зрението на Джейми вече се замъгляваше, когато видя — сякаш на забавен каданс — как животното се ококори, а черепът му избухна в експлозия от червено и бяло. Ротвайлерът потръпна конвулсивно и застина, огромната му маса го прикова към земята. Тъмна фигура се появи зад Джейми и заяви:

— Не можеш цял ден да си лежиш тук, Синклер, имаме работа за вършене!

Джейми се изправи, макар краката му още да трепереха. Провери пистолета си, за да се увери, че пълнителят не се е разместил, и познатите действия укротиха сърцето му, което допреди миг заплашваше да избухне. Вече беше почти тъмно и въпреки бурята в небето на изток личеше сребристо сияние. Джейми знаеше, че това са първите лъчи на луната. Времето на Дмитрий Самсонов изтичаше.

Дани с лекота се промъкваше през дърветата и Джейми се завтече да я догони. Проблесна нова светкавица и освети къщата. Навярно от викторианската или от по-ранна епоха, тя беше голяма, грозна и разнебитена, с липсващи плочи и олющена дограма — занемарена като останалата част от имота. Пътят през дърветата ги отведе до нея, но маршрутът им се виждаше от половин дузина затъмнени прозорци и зад всеки от тях можеше да се крие Дорнбергер и да наблюдава придвижването им. Дани коленичи зад последното криво ябълково дърво преди откритата алея и Джейми приклекна до нея. Заедно огледаха долния етаж, за да потърсят най-добрия начин да влязат вътре.

В крайна сметка Джейми допря устни до ухото на Дани:

— Остани тук. Имам идея.

Измъкна се в тъмнината и се появи отново след минута или малко повече с ръждясало парче метал. Беше тясна пръчка, дълга около шейсет сантиметра, от която стърчаха куки — навярно нещо, с което се опъва бодлива тел.

Поведе Дани към малък прозорец на приземния етаж. За щастие, собственикът на къщата бе устоял на желанието да я направи по-привлекателна, като сложи двоен стъклопакет. Прозорците бяха старомодни, двукрили и с напукана дограма, боята се лющеше. Джейми пъхна края на желязото в тясното пространство между прозореца и перваза. Наложи му се да използва цялата си сила, за да вдигне прозореца нагоре, и той издаде трясък като от малокалибрена пушка, когато най-сетне се предаде.

Дани Фишер трепна при звука, но бутна Джейми настрана и тихо се промъкна през новосъздадената пролука. Той я последва и няколко минути двамата стояха в мрака, заслушани в звука на собственото си дишане, докато нова светкавица освети заобикалящото ги пространство. За щастие, не се бяха отдалечили от прозореца — оказа се, че отвътре малката стая е осеяна с купища зарязани домакински уреди. Стара дървена дъска за гладене блокираше пътя към вратата, заобиколена от кутии, лампа и многобройни кутии боя. Предпазливо си проправиха път през „минното поле“. Фишер намери пипнешком дръжката на вратата и я открехна.

Къщата тънеше в тъмнина, но в мрака успяха да различат коридор с дървена ламперия и стълби. Тръгнаха по него, Фишер водеше с вдигнат пистолет. Джейми неволно потрепери. Наоколо се усещаше постоянен хлад, сякаш обитателите на дома предпочитат да живеят живота си, без да се възползват от топлината. Дани сигнализира, че ще провери стаята вляво и му махна да продължи. Джейми се движеше бавно, крачка по крачка, като опипваше пътя си напред. Коридорът рязко зави и зад ъгъла от тъмнината изникна гигантска фигура. Синклер вдигна оръжието и постави пръст на спусъка. На косъм бе да стреля, но нападателят от въображението му се превърна в огромна препарирана мечка с жълти зъби и малки обсидианови очи. Свали пистолета, докато още трепереше, и застина за миг. Адреналинът вече се оттичаше от него и тялото му се отпусна като парцал. За секунди Джейми изпита желание да се разкрещи.

Някой друг го изпревари обаче.

В първия миг си помисли, че Дани е попаднала в страховит демоничен капан, но викът беше висок и изпълнен с ужас. Писък на дете. Дмитрий. Някой стисна рамото му и щом се обърна, Джейми се взря в чифт диви, уплашени очи. Дани бе изкривила лице в отчаяна гримаса.

— Остани на място — каза му тихо. — Трябва да разберем откъде идва!

Джейми поклати несигурно глава. После осъзна нещо и посочи към пода. Звукът идваше някъде отдолу. Направи й знак да провери единия край на коридора за вход към мазето, а той пое другия. Не отне много време. Един от панелите встрани от стълбището се оказа врата, която водеше до друго стълбище. Беше усойно и се спускаше спираловидно надолу. Двамата с Дани влязоха в тесния проход, Джейми водеше.

Долу стигнаха до друга врата, през която се процеждаше ярка изкуствена светлина. Джейми посегна към дръжката, а Дани прошепна в ухото му:

— Ще бъда точно зад теб, Шерлок. Разкажи му играта.

Синклер рязко отвори вратата и двамата замръзнаха на прага. Да не би да халюцинираха?

В мазето на разпадащата се селска къща Макс Дорнбергер бе създал копие на египетски храм. Статуи на боговете Анубис^[1] и Хор^[2] ограждаха вратата. Подът беше с плочки от пясъчник, а в далечния край четири стъпала водеха до резбован трон, разположен между два стълба. Всяка от четирите стени бе изписана с разкошни многоцветни фризове, които изобразяваха други богоподобни фигури — на лов или по време на съд. В храма обаче нямаше никого.

В тишината двамата чуваха приглушен монотонен звук, сякаш някой рецитира мантра.

— Трябва да има и друга стая. — Напрегнатият шепот на Дани извади Джейми от унеса му.

Претърсиха стените за втора врата, но не откриха такава.

— Погледни отново. Трябва да е тук — каза Синклер. — Дорнбергер е близо.

Вниманието му привлече плоча с гравирани върху нея две фигури. Жената носеше корона с рога и слънчевия диск и бе коленичила пред фараон, облечен в бяло.

— Изида и Озирис — прошепна Дани.

Окото на жената бе стилизираният символ, който ги бе довел дотук: тъмна зеница на бял фон с отличителната червена сълза в ъгъла. Без да се замисля, Джейми се пресегна и натисна центъра. Целият панел се завъртя навътре.