Джеймс Дъглас
Заветът Изида (39)

XXXVII

Човекът, който наричаше себе си Макс Дорнбергер, изпита добре познат пристъп на паника. Страхът се надигна от стомаха му и изпълни гърдите като ледена вода, смаза дробовете и затрудни дишането. Проправи си със сила път в гърлото и се стрелна нагоре по нервите на лицето му, нахлу в мозъка и стисна черепа му в ужасно студено менгеме. Главата му като че ли щеше да се пръсне. Дорнбергер искаше да изкрещи, но знаеше, че никой няма да го чуе в бялата пустиня, в която се бе превърнало неговото съществуване. Той кървеше до смърт. Кървеше време.

Някъде в главата му безмилостно тиктакаше часовник. Откъсваха се страници на календар. Можеше да предскаже всяка от фазите на Луната, сякаш Изида ги нашепваше в ухото му. „Десет дни — казваше богинята. — Имаш десет дни, преди да изискам плащане.“

Цената за това, което му бе дала, наистина беше ужасна. Какво знаеха за болката всички онези, които бе пратил в ада? Усещаше, че те се събират на прага на отвъдното и го чакат, за да получат възмездие. Припомни си предсмъртните думи на онзи жрец: „Проклет бъди с дара на дългия живот“. Сега разбираше. Ако Окото не се върнеше при Короната на Изида до следващото новолуние, Дорнбергер щеше да я е предал. Щеше да му се наложи да заплати дара, който бе получил, хилядократно — с изтезания и психическо мъчение. Щеше да умре хиляди пъти. И всяка следваща смърт щеше да е по-болезнена от предишната. Дълбоко в разпокъсаното му съзнание детски глас му казваше да бяга, но Дорнбергер знаеше, че няма къде да иде. Окото бе единствената му надежда. Трябваше да се довери на сина, когото бе създал по свой образ и подобие.

И все пак дори мисълта за това го караше да се съмнява. Защото в дълбините на съня си усещаше тъмно присъствие, което събуждаше друг вид страх у него. Затъмнена стая. Плясък на кожен колан върху плът. Остри, изгарящи изблици на болка. И непрекъснато повтаряни думи. Защо не можеше да си ги спомни? Защо спомените будеха само емоции и усещания, и частични образи, които той се бореше да проумее? Медал — лъскав и ярък, окачен на униформа в пруско синьо. Позлатени орли проблясваха между разперени ъгли на малтийски кръст. Човек, чиято кожа бе покрита със старчески петна, драскаше със сбръчкани ръце в опит да достигне нещо. Видя какво е то и объркването му се усили. Всъщност Короната ли го поддържаше жив, или неговата вяра в силата й? Ако беше второто, тогава какво представляваха сънищата, които бяха животът му… животите му? Ако короната беше лъжа, защо виждаше нещата, които виждаше; защо изпитваше нещата, които изпитваше? И ако този сън беше истина, какво означаваше това за самия него? Всичко — пропиляно. Всеки дъх — прахосан. Всеки миг от съществуването му — илюзия. И на каква цена? Превърна се отново в дете, което се гърчи в хватката на силни безмилостни ръце. Не бяха ръцете на онзи, който го биеше или който се опита да изтръгне Короната от него. Усети невъобразима болка, когато горещината на пещта овъгли дрехите му и набръчка плътта му. Пламъци навсякъде! Мяташе се неистово и се гърчеше в усилие да избяга от агонията, докато огънят го поглъщаше жив, а очните му ябълки се пръснаха. Пищеше, както никога не бе пищял в живота си.

* * *

Антверпен. Отне им четири дни да стигнат до белгийското пристанище. През първия от тях вървяха по селски пътища, докато стигнат до най-близкия град. Държаха се за ръце като любовници и се вслушваха в звука на сирените в далечината. След известно време ченгетата щяха да започнат да задават въпроси и да издирват раздърпан млад мъж с разчорлена тъмна коса и неговата висока ъгловата спътничка. Навярно щяха да открият, че тайнствената двойка е взела автобуса за Констанц и се е качила на ферибота от Алмансдорф до Мерсбург. Може би щяха да проследят дори следващите няколко заплетени изтощаващи стъпки, които влюбените са предприели с такси и влак.

Щом стигнаха до Мюнхен, Джейми прецени, че сигурно вече са в безопасност. След това се наложи да си попълнят гардероба, тъй като бяха оставили багажа си в Цюрих (Джейми се обади на управителя на хотела, използва като претекст тежка семейна загуба и се примоли да изпратят куфарите им в апартамента му в Лондон), както и да купят сакове за новите си дрехи и да платят баснословна цена за самолетни билети от Мюнхен до Антверпен.

Обадиха се предварително, за да си уговорят среща с човека, чийто съвет търсеха. За щастие, разстоянието от хотела до офиса на Самюел Майер не бе голямо. Докато вървяха натам, Джейми отново се опита да обясни логиката, която ги бе довела тук:

— Мъжът, отнел диаманта от Бърни Хартман през 1945 година, е бил съветски войник, който най-вероятно е влязъл в Берлин с Третата гвардейска танкова армия на Жуков.

— Откъде знаеш? — попита Дани със съмнение.

— Проверих. Когато руснаците нахлули в Третия райх, приближили Берлин от изток, север и юг, но докато си пробивали път към центъра на града, имало опасност да попаднат под собствения си кръстосан артилерийски огън. Решението на Сталин било да се създаде разделителна линия през центъра на града с Първи Украински фронт на маршал Конев на юг и Първи белоруски фронт на Жуков на север. Тази линия повече или по-малко следвала течението на река Шпрее. Бърни Хартман спомена, че е заловен близо до гара „Потсдамер“. Освен това офицерът, заловил Бърни, е носел сини пагони, следователно е бил от НКВД. Следиш ли ми мисълта?

Дани сви рамене, сякаш мислеше за други неща, но Джейми взе жеста й за потвърждение.

— Ако е оцелял след войната, нашият човек е бил член на тайната полиция на Сталин, който се завърнал в Русия като герой и с диамант на стойност бог знае колко милиона в раницата си. Какво е направил с него?

— Продал го е?

Джейми поклати глава:

— С това би си навлякъл смъртна присъда, освен ако не е имал сериозни контакти. Не, бил е умен и търпелив. Знаел е, че не може да го докосне. Вместо това го е прибрал на сигурно място и се е пазил от проблеми със закона. Бил е член на партията след успешна война. Бил е наясно, че с малко късмет и ако се подчинява на заповедите, ще получи повишение. И Хрушчов, и Брежнев са били военни герои и са се издигнали до върха. Нашият човек може и да не се е издигнал чак толкова, но след известно време навярно е стигнал до пост, който дава известна свобода на движение.

— И след това го е продал?

— Може би да, а може би не. Но определено е поискал да разбере колко струва.

— И смяташ, че е дошъл тук.

— Ако улиците на Лондон са застлани със злато, то улиците на Антверпен са настлани с диаманти. Всяка година около половината шлифовани диаманти в света се продават на няма и пресечка оттук. Има поне хиляда и петстотин търговци…

— Добре, добре, достатъчно с урока по история! Само ми кажи как ще намерим този човек, щом противникът ни, който явно разполага със значителни ресурси, не е успял?

Джейми спря до вратата, която търсеше, и посочи малката златиста табелка. Дани прочете надписа на глас:

— „Майер и синове“?

— Когато Белгия се предала на нацистите на двайсет и осми май 1940 година, еврейските лидери на диамантената индустрия в Антверпен не били твърде разтревожени за бъдещето си. Все пак диамантените компании в града правели огромни суми, били управлявани от евреи и работели ефективно. А нима германците не ценели ефективността повече от всичко друго? Евреите в Антверпен можели и да загубят общественото си положение, но щели да го преживеят — поне така си мислели. За съжаление, подценили патологичната омраза на Хитлер към расата им, както и безпощадността на главорезите му от СС и Гестапо и странната им нужда да разтребят и последния мръсен дразнител и да го отметнат от списъка със задачи. Освен това надценили лоялността на белгийските си подчинени, които не били евреи и скоро щели да заемат лъскавите им кожени кресла в заседателните зали. От тринайсетте хиляди евреи, които останали в града в началото на 40-те години, през 1945 година били оцелели само осемстотин. Благодарение на помощта на семейство благочестиви католици и чорап, пълен със стока, бащата на Сам Майер бил от малкото щастливци. Той оцелял, за да съживи индустрия, която вече има оборот от почти четирийсет милиона долара и дава работа на трийсет хиляди души.

Джейми прозря една от причините за невероятното оцеляване на Хершел Майер в мига, в който видя сина му Сам. Белгиецът беше висок и широкоплещест, с пригладена назад руса коса и интелигентни сини очи. С костюма си „Армани“ за две хиляди евро и грамадния камък, който проблясваше на безименния му пръст той изглеждаше като въплъщение на съвършения арийски бизнесмен. Поздрави ги учтиво, но предпазливо. Клиентът, чиято картина на Рафаело Джейми бе открил и върнал неотдавна, беше братовчед на домакина им. Самият Сам Майер се бе погрижил да придвижи по-гладко нещата с помощта на контактите си в Южна Америка, но това не ги правеше приятели.

— Обаждането ви беше интригуващо, но не съдържаше достатъчно информация, господин Синклер. Как мога да ви помогна?

Бизнесменът слушаше учтиво и без коментар, докато Джейми обясняваше възможността голям неизвестен диамант да е бил предложен за продажба или оценка в града от съветско длъжностно лице по време на Студената война. Когато приключи с разказа си, Майер му се усмихна. Зъбите му искряха почти като диаманта на пръста му.

— Звучи като от филм за Джеймс Бонд. Сериозно ли говорите?

— Знам, че изглежда неправдоподобно, но…

Едрият мъж поклати бавно глава.

— Говорим за седемдесетте или началото на осемдесетте години, нали така? Минало е много време, но ако се беше случило нещо подобно, все щях да съм чул поне нещо по въпроса. — Махна с ръка към прозореца на офиса си. — Живеем в малък свят, господин Синклер. За подобно нещо бих се доверил само на десетина души и седем от тях работят в тази сграда. Диамантът, който описвате — триста карата, бял, навярно безупречен и все още необработен — би се превърнал в легенда. Камъните са в кръвта ни. Ние не говорим за нищо друго. Ако някой от колегите ми беше виждал подобен диамант — камък, който би могъл да съперничи дори на Кохинор, слухът за него щеше да обиколи борсата в рамките на дни.

Дани Фишер се обади за първи път:

— Мъжът, у когото е бил диамантът, може да е купил мълчанието на експерта или с пари в брой, или със заплаха за насилие, а най-вероятно и с двете. И навярно е бил много убедителен.

— Може и така да е — отбеляза Майер, — но оттогава са минали десетилетия. Парите сигурно отдавна са свършили, а всяка заплаха е загубила силата си. — Бизнесменът се усмихна. — Съветският съюз вече не е страшилището, което беше. Ню Йорк все още е най-големият ни пазар, но руснаците са сред най-добрите ни клиенти.

— Следователно не можете да ни помогнете, така ли?

— Разбира се, ще направя каквото мога. Днес следобед ще отида в клуба и ще поразпитам дискретно за камъка. Мога и да проведа няколко телефонни разговора. Дайте ми номера на мобилния си и ще ви се обадя довечера, ако науча нещо.

— Разочарован ли си? — попита Дани, след като излязоха от офиса на Майер.

— Вероятността така или иначе не беше голяма — призна Джейми. — Но още не мисля да отписвам напълно Сам Майер. Струва ми се, че може да помогне. — Вгледа се в нея и изведнъж осъзна колко уморена му изглежда. — Май беше малко разсеяна вътре…

Дани се поколеба, сякаш търсеше точните думи.

— Имам чувството, че времето ни за този случай изтича… както и нашето. Живи сме по чист късмет. Щом видя нечие лице, се чудя дали не е на някого от убийците на Бърни Хартман. Или на Фредерик и неговата весела нацистка дружина, или на някой друг, който се готви да осребри наградата за главата ти. Ти си различен, Джейми. По-твърд. — Дани се пресегна да докосне лицето му. — Нямам нищо лошо предвид. Ти сякаш напредваш без усилие през всичко това. Нищо не те притеснява. След толкова години в отдел „Убийства“ смятах, че съм имунизирана срещу смъртта, но тези истории, свързани с Короната, направо ме побъркват. Колко ли деца са умрели в опит да се сбъдне нечия фантазия? И колко още ще умрат, ако не успеем? Това е проблемът, Джейми. Заради тях не можем да си позволим провал, но сякаш единственото, което правим, е да тършуваме в тъмното.

Стигнали бяха до широк парк с алеи и езера. Джейми я поведе към пейка между две възлести букови дървета.

— Ти си ченгето, Дани. Какво друго можехме да направим? Всяка нишка, която проследихме, ни водеше крачка по-близо до Короната или до Окото. По дяволите, когато започнахме, дори не знаехме дали Короната на Изида съществува! А всяка крачка, която ни приближава до нея, ни доближава и до убийците на онези хора в Ню Йорк и Лондон. Затова сме тук. Не се отказвай точно сега!

Дани се обърна към него, но той не й даде шанс да му отвърне.

— Освен това кариерата ти също е под въпрос.

Детектив Фишер го изгледа гневно, но и двамата знаеха, че е прав. От момента, в който бяха напуснали Лондон, действаха далеч отвъд границите на обичайната полицейска работа. Пристъпили бяха в мътната сива зона, която бе твърде близо до престъпността.

— Пропусна да докладваш няколко смъртни случая, отвличане и нападение, макар да се съмнявам, че Фредерик ще повдигне обвинение. Управлява самолет, без да регистрираш полета; разби го, без да докладваш за катастрофата… Ох! — Джейми потърка рамото си, където Дани го беше ударила. — Както и да е, мисълта ми е, че вече не можем да се върнем назад. Нито ти, нито аз. Можем само да продължим напред, докато открием Короната и Окото.

— И после какво?

— Ще се тревожим за това, когато се случи. Но основното е да пипнеш лошия и да се върнеш у дома, за да получиш цялата слава.

— Добре. — На устните й трепна мрачна усмивка. — Ще го приема… засега. Но имаш една седмица да превърнеш това в реалност, господинчо! След седем дни трябва да съм на полета за Ню Йорк.

Седем дни? Думите й му подействаха като удар с чук. Времето им заедно беше минало толкова бързо и естествено, че не му беше хрумвало, че изтича. За миг си помисли да й предложи нещо: да се откаже от всичко и да остане с него. Но абсурдността на идеята почти го накара да се разсмее. Дани се усмихна, когато видя изражението на лицето му.

— Хайде, Синклер, не ставай глупав ревльо! Да се възползваме максимално от времето, което имаме. Заведи ме обратно в хотела и ми покажи най-добрите си номера.

Предложението й не прозвуча никак лошо.

Мобилният телефон на Джейми иззвъня и наруши благоговейната тишина, на която двамата с Дани се наслаждаваха в леглото. Обаждаше се Сам Майер и съжалението в гласа му каза на Джейми всичко, което трябваше да знае.

— Разпитах в клуба. Основно хора, на които се доверявам, но никой не е чувал за голям камък от Съветска Русия. Всеобщото мнение е, че ако нашият бранш не знае за подобен диамант, тогава той не съществува.

Последва кратко мълчание, докато Джейми преглъщаше лошите новини. Канеше се да благодари на Майер за помощта, но белгиецът продължи:

— Обадих се и на няколко човека, които са работили тук по онова време, но са се пенсионирали. Отговорът беше същият. Аз… тези мъже са старомодни, господин Синклер, някои от тях са връстници на баща ми. Неколцина дори отказаха да отговорят, преди да разберат кой пита. Дадох им името ви. Надявам се, че нямате нищо против.

— Ако вие им се доверявате, съм сигурен, че няма да навреди.

— Е, един от тези господа — Леон Розентал, доста се въодушеви, когато чу името ви. Попита дали сте същият Синклер, който намери бункера в планината Харц. Когато потвърдих, пожела да се запознае с вас.

Джейми още се бореше със смазващата тежест на провала. Искаше само да се върне в Лондон и идеята да продължи да се мотае наоколо, за да се срещне с някакъв стар белгиец, изобщо не го блазнеше.

— Не мисля, че…

— Преди да откажете, ме изслушайте. Първо, бих го приел като лична услуга. Леон Розентал е легенда в Антверпен и в търговията с диаманти. Бил е на осемнайсет, когато германците нахлули в града, но за разлика от много други, включително баща ми, вместо просто да се опита да остане жив, решил да се бори. Сформирал група за съпротива, която подпомагала свалени съюзнически пилоти, извършвала атаки над германците и криела събратя евреи от Гестапо. След войната превърнал семейната си фирма в един от най-големите играчи в търговията със скъпоценни камъни в света. Компанията му има клонове в Ню Йорк и Токио. И това е другата причина, поради която трябва да се видите с него: никой не знае за диамантите повече от Леон Розентал. Ако някой може да ви даде информация за този митичен камък, това е Леон.