Джеймс Дъглас
Заветът Изида (8)

VI

Сън или спомен? Макс Дорнбергер беше толкова замаян, че едва ли осъзнаваше значимостта на въпроса. Знаеше само, че какъвто и да бе отговорът, образите, създадени от бълнуващото му съзнание, бяха изумително ясни и наситени.

Всичко започна с кризата. Империята бе в опасност. Трябваше да се набавят средства и от най-необичайни източници.

— Възлагам ти да намериш съкровището на царица Дидона! — Гласът беше писклив, по-скоро момчешки, отколкото мъжки, но никой нормален човек не би се подиграл на неговия собственик, император Нерон Клавдий Цезар Германик, който държеше в ръцете си живота и смъртта на четирийсет милиона души. — Ще ми го донесеш и аз ще те възнаградя с несметни богатства и почетно място до мен. Ето ти печата ми, обета ми и заповедите ти. Те дават на Марк Домиций, верен стотник от Първа преторианска кохорта, правото да изисква каквато помощ му е нужна от всеки поданик на империята. Успееш ли, ще имаш вечната благодарност на императора. Провалиш ли се, не се връщай.

Звукът от слабия глас на баща му разбуди Паул Дорнбергер и той се размърда на тесния стол, на който беше задрямал, до стареца. Езикът отново беше латински, но този път долови нещо по-различно. Сякаш в стаята имаше още някой. Затърси нервно диктофона си и го постави пред напуканите устни на баща си.

Никой никога не е имал по-лош водач от моя — Цецилий Бас. Африкански мистик с нисък морал и без принципи. Бас заслепи господаря ми със своите безумства и фокуси и с едничкия златен слитък, който уж доказваше историята му. Всички знаеха за царица Дидона, някогашната владетелка на презрения Картаген, защото животът и смъртта й бяха възпети от благородния Публий Вергилий Марон в неговата прекрасна история за Еней. Разказ за алчност, сребролюбие и убийства, какъвто, предполагам, е и този.

В продължение на векове хората размишлявали над тайната за несметното съкровище на Дидона, откраднато от брат й, тиранина Пигмалион, и скрито, за да не изкуши ничий поглед повече със своя блясък. Но ето че Бас, този така неправдоподобен герой, твърдеше, че в съня си е бил отведен до съкровището — а нима не разполагаше и със слитъка, за да го докаже? Разказваше за купчини злато, по-високи от човек и по-широки от колесница с четири колела; за монети, кюлчета и огромни скъпоценни камъни. Но това не било всичко. Имало и драгоценни, майсторски изковани предмети, заредени с магия — съкровището на вековете. Бас твърдеше, че може да надушва златото, и след като акостирахме в Картаген и взехме с нас ескорт легионери от Втората кохорта на Трети Августов легион, той ни поведе на юг. На юг и на запад, към подножието на Атласките планини, където крачехме и спирахме на стан, и копаехме, крачехме и спирахме на стан и копаехме, защото носът на Бас надушваше злато във всяко дере и на всеки склон, във всяка пещера и във всеки ручей. Ако Цецилий Бас наистина умееше да надушва злато, тогава явно цялата планина Атлас бе направена от благородния метал. Само че така и не открихме никакво злато. От планините към пустинята. От жега и назъбени камънаци към жега и задушаващ прахоляк. Марширувай и копай. Марширувай и копай. Малко вода и оскъдни дажби. На петдесет и седмия ден робите, които мъкнеха багажа, се разбунтуваха за първи път. Моите легионери биха ги изклали до последния човек, защото никой свободен не би преглътнал лесно обида от страна на роб. Но аз показах милосърдие — наредих да заровят жив само един от всеки десет, а останалите накарах да работят, оковани във вериги. Така те умираха бавно, но продуктивно. А пък Бас с радост бих убил сто пъти, но без него и златото на императора никога нямаше да мога да се завърна в Рим. Така че марширувахме. И копаехме. Когато африканското лято премина в африканска зима, Бас ни прати за зелен хайвер, като ни поведе обратно към планините. Към високите върхове, където бе толкова студено, че пръстите на ръцете и краката на мъжете почерняха и изпопадаха, а ние се гушехме като зверове един в друг около огньовете, за да се стоплим. Сняг бе засипал дълбоките дерета и земята бе вкочанена от мраз, но сега Бас долавяше силно миризмата на злато, така че ние се изкачихме още по-навътре в планината. Където, за всеобщо удивление, той го откри.

Финалните думи бяха последвани от пауза, която изглеждаше безкрайна, и за миг Паул Дорнбергер се зачуди дали баща му е умрял. Установи, че почти не си е поемал дъх, откакто старецът бе започнал да говори. Сега болезнено объркан очакваше кокалестите гърди да се повдигнат отново. Сякаш измина цяла вечност, преди инстинктът за оцеляване да надделее. Макс изпусна дълга, подобна на стон въздишка и поднови разказа си с отчаян глас, говорът му се ускоряваше с всяко ново откровение.

Бяхме изровили достатъчно пръст, за да запълним дузина арени. Сега в тесен каньон в най-високия проход Цецилий Бас посочи гърлото на една пещера. Никой легионер не обича тъмното, още по-малко страховитата сянка, която може да е вход към Подземния свят на мъртвите. Само че трябваше да влезем. Избрах сто от най-смелите и поставих Бас най-отпред, където можех да го достигна с върха на меча си. За да не останем без връзка с външния свят, навързахме всички въжета и сбруи и взехме всички факли и кремъци, които носехме. Онези, които останаха навън, зарязахме да оцеляват на студа както могат. Подадох единия край на въжето на Катон, старши декурион^[1] на кохортата и мъж, на когото имах доверие. Той го закрепи за недорасъл храст, а аз, стиснал другия край в ръка, поведох мъжете към недрата на земята. Пещерите като че ли нямаха край и животът ни се свеждаше до мъждукащите факли и коварните хлъзгави скали под краката ни. Ако отвън студът беше изпитание и те пронизваше като с назъбени остриета, в пещерите той те разяждаше отвътре, процеждаше се в костите и вцепеняваше мозъка ти. Мъжете от Втора кохорта бяха понесли всички лишения с чувство за хумор и другарско отношение, които са отличителен белег на легионера, но в студа и мрака духът им се срина като кална дига при зимен порой. Поводът, който държах, свърши някъде по свечеряване. Оръфаният край на изопнатото въже, което бе единствената ни връзка със света отвън, бе свидетелство за моя провал. Обаче Бас бе като обладан от зли духове. Щеше да продължи, дори да се наложи да върви сам. Може би беше на следващия ъгъл или на по-следващия, но беше тук. Отпочинахме два часа, ако това би могло да се нарече почивка. Петима мъже отказаха да продължат, но аз не ги наказах. Вместо това им наредих да останат при въжето, докато дажбите им свършат или докато ние се върнем.

Пещерите се гънеха и извиваха, изкачваха и спускаха, осеяни със загадъчни странични коридори. Дори и да достигнехме целта си, без сигурността на въжето и един-единствен грешен завой би ни осъдил да се скитаме вечно в мрака. Реших да заменим въжето с верига от мъже. Всеки бе разположен на такова разстояние, че като извика, следващият да го чуе. Така бяха в състояние да поддържат контакт помежду си, за да не полудеят от самота в това адско място. Затова изминавахме по малко повече от километър и половина за времето, за което при нормални условия здрав човек би извървял десет. Два дни крачихме в мрака на Отвъдното, преди да стигнем съкровищницата на царица Дидона. Понякога се страхувах, че ще се изгубим в пещерите за вечни времена.

Паул изчака следващата част от историята на баща си, но за негов яд тя не продължи; старецът лежеше в леглото мълчалив и изтощен. С всяко следващо изречение младият мъж се убеждаваше все повече, че става свидетел на реална връзка между минало и настояще. Не можеше да разбере как, но това не бе от значение. Съзнанието му бе обучено да игнорира разсейването и да се съсредоточава само върху целта напред. Паул беше като ловно куче, приковало всичките си сетива върху следата. Не беше само историята, разказана в такива задълбочени детайли. Живата плът пред него също бе доказателство. Паул със сигурност знаеше, че Макс Дорнбергер е роден във ферма близо до Линц, Австрия, през декември 1910 година. И все пак мъжът в леглото, дори и болен, не изглеждаше на повече от шейсет години. При това си беше все същият, откакто Паул се помнеше. Какво друго обяснение можеше да има освен манията, която властваше над живота му и бе формирала този на сина му?

Детството на Паул бе необичайно, но той не си спомняше за него със съжаление. За образованието му се грижеха частни учители и той нямаше контакт с други деца. Извънкласните занимания с баща му имаха за цел да разработят и подсилят определени таланти и склонности, които според стареца бяха в кръвта му. А дори да не му бяха изначално присъщи, Паул ги бе придобил чрез постоянни упражнения.

Не можеше да си спомни кога осъзна, че баща му е зъл. Знаеше само, че по онова време това вече нямаше значение. Десетгодишно момче, изолирано в разнебитена къща в провинцията. Там никога не би могъл да избяга от онова, в което трябваше да се превърне. Преди старецът да му разреши да причинява болка, Паул трябваше да разбере агонията. А за да я разбере, трябваше да я изживее. Завързан за стол. Бичуван. Изгарян. Измъчван с ток. Съществуваха толкова много нива на болката. Толкова много последици. Беше започнал да й се наслаждава донякъде, дори да става едно цяло с нея. А след като я разбра, започнаха да прииждат. Първо животните, за да опознае Паул усещането за нож в плътта. Да заучи точното място на жизненоважните органи и най-ефикасния начин да ги достигне. Да види как свиващите се мускули хващат като в капан острието, ако го натисне твърде навътре. Да долови стърженето по костите, когато върхът пропусне пролуката между ребрата. Да усеща чрез ножа ритъма на сърцето чак до последния спазъм на умиращия орган. Да види как едно живо същество рита и подскача, когато осъзнае, че се опитваш да го убиеш, макар и да не схваща какво точно става. Всичко това се повтаряше отново и отново в студеното тъмно мазе, докато Паул станеше целият в кръв.

— Не! Използвай китката си, за да завъртиш ножа, така че самото острие да разкъса клопката. Още веднъж! Още веднъж!

А след животните дойде ред и на хората.

Откъде ги намираше старецът?

Малкият Паули никога не разбра, но по-възрастното му аз се досещаше. Баща му вероятно бе събирал изгубените и самотните от баровете или от други места, където незабелязано можеше да се приложи упойващо вещество — това беше в дните преди всевиждащото видеонаблюдение. Предложение към някой олюляващ се пияница да го откара до дома; чаша кафе, подадена на бездомен скитник… Нищожества.

Онова, което помнеше, бяха очите им. Те имаха собствен речник. Страх, молба, безнадеждност, предизвикателство, омраза. Агония, страдание, гаснене. Умиране.

Разбира се, не беше достатъчно да ги убие. Първо трябваше да проведе фалшив разпит. Да им дари надежда. Именно тогава Паул проумя една нова истина: че човек, който е в състояние да издържи огромно количество болка, може да се пречупи от ужас. Изтръгни дясното око на някого и той би направил или казал всичко, за да спаси лявото. Отрежи едната му ръка и мисълта за живот без другата ще доведе обекта до ръба на лудостта. Вземи му един пръст, уведоми го, че наред е мъжествеността му, и той ще ти каже всичко, което искаш да знаеш.

Накрая всички проговаряха.

Паул се научи как да оставя човек на един дъх разстояние от смъртта. Как да измерва точно ефективността на болката, която причинява, за да сведе до минимум времето, необходимо да пречупи обекта. Стана истински експерт. А ако някога се издадеше, че се наслаждава на това, което прави, малкият Паули се озоваваше отново на стола, а обучението му започваше отначало.

Накрая идваше момент, когато пречупеното същество на стола трябваше да бъде ликвидирано. Първоначално не бе достатъчно силен, за да убива с ръцете си, макар да бе обучен на самия метод. Понякога ползваше нож. Понякога пистолет. Отрова, прилагана по различни начини. Веднъж дори опита с газ, но никога не повтори, защото беше необходимо твърде много време, за да се изчисти стаята. Но баща му предпочиташе жицата. Спомни си тихия, почти съблазнителен глас на стареца в ухото си, когато хвана дървените щифтчета, свързани помежду си със стоманена струна за пиано.

Wenn Sie die Schleife platzieren, müssen Sie die Hände kreuzen, rechts über links. Sehen Sie, wie es Ihnen die beste Position ermglicht, um den gröβten Druck ausüben? Nun, ganz langsam, in die entgegengesetzten Richtungen ziehen. „Когато поставяш примката, трябва да кръстосаш ръцете — дясната върху лявата. Виждаш ли как това ти дава най-добрата позиция, за да приложиш най-голям натиск? Сега бавно издърпай в противоположни посоки. Нека разбере, че умира.“

Едва след като Паул овладя гаротата, баща му гордо му показа снимките на мъже в сиво с подобни на мълнии руни по яките и хората в униформи на райета с безнадеждно мъртви очи. После му даде катарамата с орела за колан и го накара да изрецитира клетвата.

При мисълта за клетвата усети пристъп на вина. Доставило му бе удоволствие да осакати жената в Ню Йорк и да причини на децата онази болка, която бе изстрадал самият той като дете. Наслаждението не беше част от мисията му. Затова по-късно трябваше да иде да се пречисти.

И все пак смъртта им бе постигнала необходимото. Още един от пътищата, които водеха към човека, когото търсеше, бе затворен за съпротивата.

А компютърът, който беше взел от апартамента на британското семейство Хартман, му бе предоставил нова следа за проследяване.