Джеймс Дъглас
Заветът Изида (25)

XXIII

— Ей! — Дани Фишер побутна ръката на Джейми. — Момичетата обичат да им се обръща внимание.

— Всъщност тъкмо се чудех какви точно са момичетата от Берлинския дамски клуб по стрелба с картечница.

— Ченгета — категорично заяви Дани. — От берлинските спецчасти може би, или от някое от елитните антитерористични звена, които изникнаха като гъби след 11 септември. Логично е Сестринството да внедри свои хора в подобна организация.

Джейми кимна.

— Атина ги нарече „ордена“, което звучи доста военно. Като някакъв женски вариант на рицарите тамплиери. Те са били…

— Четох „Шифърът на Леонардо“ по пътя насам, Джейми!

— Във всеки случай си права. Ако Сестринството е оцеляло след две хиляди години гонения, криене и почитане на Изида в сенките, членовете му знаят как да се грижат за себе си. Дори името Атина е показателно. В гръцката митология тя е богиня на мъдростта, смелостта и справедливата борба. Спътница на героите. — Джейми хвърли поглед през рамо. — Подозирам, че може още да са наоколо.

Седяха в малко кафене, сгушено встрани от главния терминал на „Тегел“. Атина ги бе посъветвала да не пътуват обратно с предвидения полет от „Шьонефелд“, в случай че хората на Фредерик са наясно с плановете им. Вместо това щяха да излетят от най-голямото летище в Берлин, а местата им бяха резервирани в последния момент.

— И така, Хартман или Дорнбергер? Коя диря да следваме? Няма как Короната на Изида да е била и у двамата.

— Не знам — призна Джейми. — Но първото нещо, което трябва да направим, е да говорим със сър Уилям Мелроуз. Щом като източникът му е имал такова добро описание на Короната, с каква ли друга информация разполага той? И защо не я е използвал в книгата си?

— Добре — съгласи се Дани. — Ще приема това засега, но не забравяш ли нещо?

— Че когато отворя вратата на апартамента си, вътре може да ме чака наемен убиец ли? Да, мислил съм си го.

— И какво смяташ да направиш по въпроса?

Джейми се усмихна широко.

— Помислих си, че с теб може да поживеем заедно няколко дни.

* * *

Паул Дорнбергер не можеше да повярва, че е изпуснал Синклер. През годините, откакто работеше за Самсонов, старателно бе изградил организация в организацията — малка група от следователи и висококвалифицирани частни лица, които вярваха, че работят за олигарха, но всъщност изпълняваха заповедите на Дорнбергер. До този момент Синклер се беше докоснал само до периферията на разследването „Хартман“, което бе отнело огромна част от живота на Дорнбергер. С това артдилърът се бе превърнал в обект на интерес за Паул, но на съвсем слаб интерес. Опитът за убийство бе повишил степента му на важност. Известно време Дорнбергер се притесняваше, че някаква нова и непозната сила може да се е появила незабелязано, но проучването, което направи, като че ли отхвърли тази възможност. Частният детектив, натоварен с дискретното наблюдение на Синклер, бе докладвал за минимална или никаква активност в дните след излизането му от болницата. Търговецът на произведения на изкуството бе имал само едно посещение от още неидентифицираната жена, която по-късно бе завел на вечеря. След това беше изчезнал.

За тяхно разочарование секретарката на Синклер пресече всичките им опити да съберат допълнителна информация за него, било то по телефона или чрез посещения от потенциални „клиенти“. Наложи им се да се откажат от тази тактика, когато стана ясно, че жената става подозрителна. Претърсването на апартамента и офиса на Синклер също не доведе до разкрития, но поне им позволи да поставят подслушвателни устройства в телефоните му. Изглежда, единственият вариант бе да изчакат плячката им да се появи отново.

Все още имаше един нерешен проблем, а Паул Дорнбергер никак не обичаше нерешените проблеми. Не можеше да допусне някакъв си неконтролируем и непредсказуем елемент да се скита слепешката из Лондон, да се пречка на операцията и да заплашва всичко, постигнато дотук. Хотелът, който хората му посочиха, беше в Уест Енд, само на десетина пресечки оттук. Предишната вечер Паул бе отишъл на разузнаване. Но то само потвърди онова, което бяха научили, след като хакнаха компютърната система. Двамата мъже се спотайваха, преживяваха на румсървис, пиячка от минибара и порнофилмите по кабелната. За момента не представляваха заплаха, но самият факт, че все още са в Лондон, говореше за втори опит за покушение над Синклер.

Часът беше девет и половина вечерта. Паул използва подправена карта, за да получи достъп до зоната за гости на хотела. Не беше толкова късно, че онези двамата да се разтревожат от появата му, но пък достатъчно, за да са се отпуснали вече от храната и пиенето. Вероятно тъкмо се канеха да си пуснат „Абитуриентки в банята“ или каквото там бяха предвидили за забавление тази вечер. Паул се преоблече в зеления гащеризон с логото на хотелската верига и извади сандъче с инструменти от раницата си.

В стая 508 Джако Бонети лежеше със затворени очи и слушаше коментарите на Марио за това, което става на екрана. Божичко, тоя човек не можеше ли да си затвори устата поне за една проклета минута?! След пет дни заедно очарованието на ситуацията, в която се намираха, отдавна се бе изпарило. Откъде можеше да знае, че мишената ще носи бронежилетка? Нямаше друго обяснение за оцеляването на Синклер. Прострелял го беше както трябва. Две попадения точно над сърцето. Никой не би преживял такова нещо. Е, следващия път щяха да са два куршума в главата и мозъкът му щеше да се разпилее по тротоара. „Стани после, ако можеш, глупак такъв!“

Тъкмо си представяше убийството, когато чу леко почукване на вратата. Беше поне за десети път, откакто бяха тук. Рутинно незаплашително почукване. Необичайно беше само времето.

— Кой е? — Джако инстинктивно плъзна ръка под възглавницата, където беше скрит резервният картечен пистолет.

— Техническа поддръжка.

Погледна към Марио, който сви рамене.

— Не сме викали никого.

— Знам, сър, но предишните гости в тази стая съобщиха за развален райбер на прозорец. Ще го оправя за минутка.

— Изключи това.

— О, Джако…

— Изключи шибаното нещо!

Джако отиде до вратата и я отвори. На прага бе застанал весел едър човек в познатия зелен гащеризон, който носеха чистачите и техниците на хотела.

— Добре, но нека наистина да е бързо. — Върна се на леглото, а дясната му ръка се задържа над възглавницата.

— Благодаря. — Майсторът отиде направо до прозореца. — Като нищо щеше да ми струва работата, ако го бях отложил още ден. — Поигра си малко с отвертката. — Това трябва да свърши работа.

— Това ли е всичко?

Едрият мъж кимна и се запъти към вратата, когато нещо привлече погледа му. Намръщи се и посочи към телефона до леглото.

— Човек не може да вярва на никого напоследък. — Преди Джако да успее да реагира, мъжът коленичи. — Вижте, оголени жици!

Джако машинално проследи накъде сочи техникът, но видя само малък флакон. Отвори уста, за да изкрещи, но след една концентрирана струя от спрея целият замръзна. Не можеше да се движи. Не можеше да говори. Опита се да накара пръстите си да посегнат към пистолета, който беше само на сантиметри от тях, но те отказаха да се подчинят на скования му от лед мозък.

Дорнбергер затаи дъх, докато се разсее газът, разработен от КГБ като помощно средство при принудително залавяне на дезертьори.

Марио чу мекото свистене на спрея, но съзнанието му вече бе ангажирано — очакваше на 42-инчовия плазмен екран отново да се появят дузина голи, покрити със сапунена пяна женски тела. Обърна се и погледна нагоре към усмихнатото лице на техника.

 

 

— Имам уговорена среща със сър Уилям за три часа. — Джейми се усмихна на жената, която отвори голямата дъбова врата. — Казвам се Синклер.

— Разбира се, сър — покани го вътре със старомодна учтивост. — Влезте, моля. Сър Уилям ще дойде при вас след минутка.

Жената взе палтото му и го въведе в широка стая с винен мокет и стени в подходящ тон, по които висяха картини на кораби и морски пейзажи. Джейми тъкмо се възхищаваше на маслено платно с морска битка, когато в стаята влезе висок оплешивяващ мъж, облечен в износени дънки и размъкната синя жилетка.

— Корабът на Нейно Величество „Агамемнон“ е някъде сред дима на заден план. Моят прапра някой си дядо е служил като офицер на него при Трафалгар. Онзи 74-оръдеен кораб в центъра е „Сюперб“.

— Великолепна картина. Покок^[1], предполагам?

Мъжът, чието поведение досега бе доста безцеремонно, го огледа преценяващо.

— Разбира се, вие сте онзи Синклер, който намерил Рафаело. Всъщност затова се и съгласих да се срещнем. Заинтригуван бях. Извинете ме за облеклото, но работя по транскрипциите си.

Сър Уилям Мелроуз говореше с резки, накъсани като картечни изстрели изречения. Джейми свързваше този маниер на говорене с военните, което на свой ред му напомни, че домакинът му бе заобиколил военноморската традиция на семейството си и бе предпочел да командва танкове вместо ескадрени миноносци.

— Секретарката ви ми каза, че сте били в Далечния изток.

— Мхм. Бирма и Япония. — Мелроуз покани с жест Джейми да седне на едно от двете старинни канапета. — Издателите ми не бяха особено доволни. Не е достатъчно комерсиално. Забравената армия си е все така забравена. И все пак, ако ще правиш нещо, направи го както трябва, нали така? Дай и двете гледни точки. Много са стари, разбира се, оцелелите японци. И разкаяни, което ме изненада. Все пак се надявам името ми да продава книгата.

Джейми кимна в съгласие.

— Наскоро четох книгата ви за Берлин… Всъщност току-що се върнах оттам.

Сър Уилям се усмихна.

— Прекрасен град, прекарал съм много щастливи месеци там. Атмосферата не е съвсем каквато беше по време на Студената война, но и швабите не се мотаят излишно. Ако Сталин бе постигнал своето, щеше да пусне булдозери да го изравнят със земята, а после да я посипе със сол. Но не се осмели, след като даде половината град на янките. За нещо от книгата ли искахте да поговорим?

Джейми обясни, че се е натъкнал на откъс, в който се споменава древен артефакт, а срещата му с хер директора потвърдила описанието на египетската корона.

— Чудех се дали имате повече информация за нея? — добави.

Писателят бавно кимна.

— Случай на убийство, казвате? Странно е, че човек от вашата сфера е въвлечен в подобно разследване. А още по-странно е, че търсите доказателства отпреди повече от половин век…

— Мога само да кажа, сър, че помагам на нюйоркската полиция с информация за контекста и миналото.

— Ъ-хм.

— Пък и се чудех защо не сте споменали короната, след като сте имали описанието й?

— Всъщност е съвсем просто. — Сър Уилям се изправи и махна на Джейми да го последва. — Нямаше потвърждение. Нищо не подсказваше откъде може да е дошла. И дали не е просто детска играчка. Твърде необичайно и крещящо е, разбирате ли? Щеше да се възприеме като търсене на евтина сензация. Изкушавах се да я включа, разбира се, но човек трябва да държи на стандартите си. Мери! — извика Мелроуз. — Чай за двама в кабинета, моля! И бисквити. От шоколадовите. А сега ми разкажете всичко за онзи бункер, в който сте намерили картината…

Слязоха в сутерена на сградата по каменно стълбище с парапет от черешово дърво.

— Не мога да пиша без документите си — обясни сър Уилям. — Това е единственото място в къщата, достатъчно голямо, за да ги побере всичките. Трябваше да намеря друго за виното.

Дървени рафтове, отрупани с папки във всевъзможни цветове, покриваха стените на помещението, в което влязоха. В центъра бе разположено старо бюро с големината на боен кораб, на което имаше антична пишеща машина.

— Не понасям съвременните боклуци. Твърде много отвличат вниманието, нали разбирате. Единственият начин да пиша, е да се изолирам от всичко. Един вид сензорна депривация. Оставям междинните неща на хората, които ми правят проучванията. Сега, къде ли е? А да, ето тук! — Махна лениво с ръка към една от стените. — „Берлин. Последните сто дни“. Сто раздела, по един за всеки ден, естествено. Черни папки за СС и нацистката йерархия. Сиви за Вермахта. Червени за руснаците и другаря Сталин. Зелени за съюзниците и кафяви за гражданската администрация, включително приятелчетата ни от Гестапо. Така, какъв ден, казахте, че е било?

— Двайсет и девети април. Ден преди самоубийството на Хитлер.

— Разбира се. — Писателят се усмихна замислено. Прокара длан по папките и погали гръбчето на всяка, докато стигна до една тънка и кафява. — Тогава вече гражданската администрация е била доста понамаляла, разбира се. Учудващо е, че изобщо са успели да я поддържат. Страх. И дисциплина. Но най-вече страх. Четете ли на немски?

Джейми потвърди и сър Уилям му подаде папката.

— Отделете й колкото време искате. Ако имате нужда от копия на нещо, просто ме уведомете. На горния етаж разполагаме с всякакви технически чудесии.

— А, Мери, благодаря ти, мила! — Домакинът пое подноса от секретарката. — Мляко и захар?

Джейми кимна разсеяно и продължи да разлиства папката, докато намери онова, което търсеше. Единично фотокопие на бланка на тайната полиция с доклад за контакт между инспектор Кребс и информатора Цайглер, бижутер от Вилхелмщрасе. Посоченото време бе 15:47 ч. в неделя, 29 април 1945 г., а указаното място — Вилхелмщрасе №94.

Редовна седмична среща с контакта. (Забележка: информаторът показва нехарактерна нервност, но това може да е резултат от близкия артилерийски огън.)

Информаторът Цайглер ми съобщи, че имал подозрителен клиент сутринта на 29 април. Почукал силно на вратата на магазина на информатора и отказал да си тръгне, преди да му отворят. Заподозреният бил слаб и дребен на ръст мъж, облечен в униформа на сержант от СС — Unterscharführer. Носел кафява торба от зебло, която разтворил, след като влязъл в магазина. Извадил от нея любопитен предмет, за който твърдял, че е корона от египетски произход. Информаторът я описа като корона от злато или подобен материал, украсена с единично стилизирано око и увенчана с животински рога. Според професионалното мнение на информатора от нея вероятно липсва основен детайл. Заподозреният бил видимо развълнуван и бързал. Искал да размени короната за приблизителната й материална стойност в златни монети или малки диаманти. Тъй като смятал, че предметът не е получен по законен път, информаторът прекратил срещата и предложил на мъжа да се върне по-късно, след което установил контакт с мен. Заключение на следователя: почти със сигурност заподозреният е престъпен елемент, който се опитва да продаде плячкосани вещи. Действия: необходимо е по-нататъшно разследване.

Подпис: Валтер Кребс, улица „Принц Албрехт“

29 април 1945 г.

— Удивително е, като се замисли човек, може би Кребс е пишел тази бележка в същия миг, в който руснаците са били на прага на централата на Гестапо…

Гласът на писателя заглъхна и се превърна във фонов шум, когато Джейми обърна разсеяно следващата страница в папката. Там имаше друг доклад от същия агент. Изведнъж установи, че му е трудно да диша.

— Добре ли сте, млади човече?