Джеймс Дъглас
Заветът Изида (30)

XXVIII

Горе на стълбите ги посрещна тийнейджър с обръсната глава, облечен с тъмно яке и черни дънки.

— Приятели — увери го Теди.

— Разбира се — изсумтя момчето. — Но и приятелите трябва да се претърсват. Заповеди.

Теди сви рамене и побутна Джейми напред. Хлапето прокара ръце по тялото на британеца изненадващо внимателно, но без да пропуска нищо. Който и да го беше обучавал, си разбираше от работата.

— Кажи му, че ако пробва същото с мен, ще му откъсна скапаната глава! — Дани стоеше със скръстени ръце.

Джейми преведе думите й. Момчето сви рамене и отговори с най-добрия си гимназиален английски:

— Ако не те претърсим, не влизаш. Както решиш.

— Можеш да изчакаш отвън — предложи Джейми.

— Ама естествено, когато адът замръзне! Само да пипнеш на грешното място, господинчо, и приятелката ти ще има да реве! — Дани се подложи на претърсването с поглед, който значително би понижил температурата дори в ада. После я въведоха с Джейми през дървена врата, обкована с метални гвоздеи.

Влязоха вътре. В единия ъгъл на помещението имаше къс бар, покрай стените бяха наредени пейки с износена кожена тапицерия, а пред тях — няколко маси. На една от тях трима старци играеха карти и мърмореха, а четвърти ги наблюдаваше. Мятаха бързо картите един след друг, след което победителят избухваше в доволен кикот и прибираше печелившата ръка.

Теди кимна към вратата в задната част на клуба. Дани и Джейми се спогледаха. Вече бяха решили, че той ще говори и че нямат друг избор, освен да се доверят на своите домакини. Джейми последва Теди, а Дани седна в ъгъла, близо до картоиграчите.

Зад вратата — офис. Голи, оцветени от никотина стени с олющена боя; три маслиненозелени шкафа с папки; голям, богато украсен сейф, сякаш отмъкнат от някоя унгарска банка, и широко бюро, чийто плот бе покрит с надраскана червена кожа. Единствената светлина в стаята идваше от настолната лампа върху бюрото. В пепелника до нея пушеше пура, а димът й се издигаше спираловидно, осветен от крушката. На бюрото седеше аристократ с посивели коси (Джейми си помисли, че при други обстоятелства би могъл да мине за граф или принц) — едър и солиден човек въпреки очевидно напредналата си възраст. Имаше усмихнатите очи и черти на популярен актьор, които още напомняха за някога привлекателната му външност. Вероятно момичетата са го преследвали на тълпи, когато е бил в сивата си униформа със сребърни гръмотевици на яката. Мъжът вдигна поглед и изпрати някакво съобщение с очи на Теди. Младежът се обърна, канеше се да си върви.

— Момент! — каза Джейми. — Едно момиче беше убито по пътя насам. Наръгано. Той имаше нож.

Отново едва забележим знак с очи и Теди застана до стареца. Прошепна му нещо на ухо, след което застана зад Джейми. Държанието му не беше точно заплашително, но…

— Той казва, че не знае нищо за момичето. Следили са ви. Двама мъже. Може да са били там, за да ви защитят… От нас ли?

Джейми поклати глава.

— Не. Казахте да дойдем сами. Така и направихме.

В същото време се сети за Дейвид. Кой знае как работеха израелците. Но пък ако ставаше дума за Мосад, и печеният Теди не би ги забелязал…

— Когато сте минали през бара, преследвачите са ви изгубили, но той се върнал, за да провери. Намерил само единия. Тогава дошъл при вас. Момичето вече било мъртво. После ви довел тук. Това достатъчно ли ви е?

Изглежда, нямаше особено значение дали му е достатъчно, или не. Джейми знаеше, че няма да получи повече. Затова кимна. Чу се леко изщракване, когато Теди затвори вратата зад себе си. След като останаха сами, другият мъж остави мълчанието да се проточи. Джейми усети как старецът претърсва душата му с ледените си сини очи.

— Къде смяташ, че се намираш? — Въпросът беше странен, но очевидно изискваше отговор.

— В клуб за джентълмени в Хамбург, където се сервира алкохол.

Мъжът бавно поклати лъвската си глава.

— Не, явно не схващаш ситуацията. — Старецът взе пурата и я насочи към вратата. — Ти и твоята приятелка сте на крачка от гроба. Мислиш си, че можеш просто така да влезеш в нашия свят и отново да излезеш? Не става така. Ако повярвам на онова, което ми кажеш, може и да си тръгнете. Ако ли не, скоро край доковете ще плават две тела. Това ще нанесе удар по туристическия бизнес в Хамбург, но какво пък, има още много туристи.

Мъжът се ухили с усмивка на гробар.

— Кой уби Мики Джанелис?

В стаята сякаш стана с двайсет градуса по-студено и Джейми се изненада, че гласът му не потрепери, когато каза:

— Мики се самоуби.

— А ти откъде би могъл да знаеш?

— Защото бях там, когато го направи.

— Мики беше безгрижен и весел човек. Всички го харесваха. Защо би направил такова нещо?

Джейми се поколеба. Пред този човек лъжата и отклонението на вниманието нямаше да минат.

— Може би си е помислил, че някой ще разкаже на света истината за миналото му.

— Ти ли?

Синклер кимна.

— Би сторил това на Мики?

— Не. — Джейми поклати глава. — Мики ми беше приятел.

— Може би е трябвало да си подбира по-внимателно приятелите.

— Може би. — Джейми събра цялото си хладнокръвие, за да издържи погледа на стареца. — Но понякога идва момент, когато се налага да жертваш дори приятелите си. Човек, който е вършил онова, което сте правили вие, би трябвало да го знае.

За първи път забеляза, че в стаята има часовник — на заден план се чуваше измъчено тиктакане. Другият мъж бръкна под бюрото и отвори чекмедже. Джейми затаи дъх в очакване на онова, което ще измъкне. Оказа се бутилка с бистра течност и две стъклени чаши, които старецът напълни до ръба. Побутна едната към госта си и вдигна другата за наздравица.

— За Мики!

— За Мики. — Джейми изсипа силната течност в гърлото си и започна да примига, когато тя избухна в стомаха му и разпали пожар в него.

Неизвестно откъде на бюрото се появи снимка, а чашите бяха повторно напълнени.

— Аз и Мики в Харков през четирийсет и трета година. Аз бях на осемнайсет, когато си направихме тази снимка, служех в СС Лайбщандарте. — Старецът се ухили. — Телохранителите на Хитлер. Най-добрите. Нека ти разкажа за Мики! Той мразеше червените повече от всеки на тази земя. Разбира се, ние понякога убивахме затворници. И те го правеха. И какво от това? Беше война. Разправят, че на Източния фронт било кошмар. Истински ад. Не е така. На Източния фронт беше рай за войника. Всеки знаеше, че ако го заловят, е мъртъв. Затова се биехме до последния куршум, а когато куршумите ни свършеха, продължавахме със сечива от окопите, после с ножовете си и накрая със зъби и нокти.

Старецът вдигна ръце, така че Джейми да ги огледа. Силни работнически ръце, по които още би трябвало да личат кървавите петна отпреди половин век.

— Ние бяхме ходещи мъртъвци, което ни превръщаше в богове на бойното поле. Мики не бе истински есесовец, във всеки случай не беше от Вафен СС, но аз го харесвах. Проблемът беше, че на него му беше приятно да убива затворници. Веднъж го видях да гръмва двайсет подред. Така и не спря да се усмихва. Може и да бяха комунисти, а може и да не бяха. Двайсет мъже и жени, коленичили пред него. Бум. Бум. Бум. — Насочи пръста си и натисна въображаем спусък, сякаш държеше пистолет.

Джейми се опита да съчетае образа на усмихнатия убиец Мики с онзи на стареца, който твърдеше, че се е покаял и се моли за душите на жертвите си. Не успя.

— Чух, че латвийският легион бил унищожен в Курландия, затова изобщо не очаквах да видя Мики отново. Но той се появи в Хамбург през петдесетте години. Аз извадих късмет — получих шрапнел в крака, докато се биех с Хитлерюгенд в Кан, Нормандия. За щастие, канадците не застрелваха ранените, макар че избиха почти всички останали. Когато Мики почука на вратата ми, ръководех сам бизнеса си и работех с HIAG, помагах на стари другари, които не бяха извадили такъв късмет. Каза ми, че се нуждаел от помощ, защото отново се борел с червените, но този път заедно с ЦРУ. Разсмях се, защото по онова време ЦРУ беше голяма шега, но той беше сериозен. Искали да изпратят агенти в Латвия от Хамбург; Мики ги беше убедил, че може да го организира. Ние имахме хората, имахме и опита — всеки в Хамбург познаваше човек, който разполага с лодка. И така около три години СС работеше с американците срещу Съветския съюз, за което ни плащаха добре. Но през петдесет и четвърта звездата на Мики вече залязваше и янките схванаха, че операцията не върви. Работата се разсъхна, но Мики все още се усмихваше. И една вечер, когато бяхме седнали на по питие във „Фери хаус“, за да приключим операцията, ми каза, че винаги се е интересувал от изкуство. „Мисля да открия художествена галерия. Познаваш ли някого, който има за продажба произведения на изкуството?“ — попита той. Мики знаеше, че по време на войната във Франция, Италия и Холандия всички скатаваха по нещо за бъдещето. Ако си обикновен войник, прибираш някой златен свещник в ботуша си. Ако си генерал, натоварваш цял конвой камиони с всичко, до което успееш да се докопаш: картини, скулптури, златни и сребърни кюлчета. Някои бяха унищожени, други — върнати на собствениците им от Съюзниците, но голяма част все още стояха скрити из тавански помещения и банкови трезори. Никой нямаше представа какво да прави с тях. „Давай ми по малко — каза ми Мики, — само дреболиите, никакви стари майстори. Ще ги продавам вместо теб на най-добрата цена и ще си прибирам комисиона.“ Ето така започна Мики в бизнеса и продължихме да работим заедно досега. Мики ми липсва.

Старецът отново бръкна в чекмеджето и извади пистолет „Валтер P-38“ — смазан, блестящ и опасен. Сложи го на бюрото пред себе си и го завъртя. Когато спря да се върти, дулото му сочеше право към Джейми.

— Защо си дошъл?

Джейми извади лист хартия от джоба си и го сложи на бюрото до пистолета.

— Опитвам се да разбера какво се е случило с този човек. Това би могло да спаси живота му.

Другият мъж го прочете, като поклащаше глава. Накрая сви рамене.

— Може би ще успея да направя нещо, а може би не. Беше преди много време. Доста хора изчезнаха, защото така поискаха, за което си имаха добра причина. — Положи листа обратно до пистолета. — Ела след два дни и ще имам отговор за теб.

После си наля още едно питие и Джейми го остави да се взира в снимката — старец, превърнал се във вечен затворник на младостта си.

Джейми се върна обратно в клуба, където Дани раздаваше карти на старите войници. Един от тях вдигна поглед и се усмихна.

— За бога, приберете си я! Направо ни разсипва.