Джеймс Дъглас
Заветът Изида (5)

III

— Тук няма боклуци за теб, Синклер.

Думите бяха изречени с такава специфична смесица от насмешка, снизхождение и фамилиарност, че и на най-големия сноб би му отнело цял живот да я усъвършенства. Изминала бе седмица от опита за покушение и Джейми Синклер се обърна, изкушен да го подреди като Майрън Делойт. Вместо това се насили да го поздрави с усмивка:

— Здравей, Перегрин. — Кимна, докато разсъждаваше със съжаление над това колко по-добре би изглеждало моравото лице на този пияница със счупен нос.

Сър Перегрин Дейкър наскоро бе назначен за съветник на пазителя на кралската колекция и имаше значително влияние, удивително добре замаскирано от лъщящия му костюм, миризливите подмишници и вечно блуждаещото изражение. Пери беше жесток клюкар с отровен език и му се носеше славата, че има навика да опипва младите стажантки. Заради нестабилното си финансово състояние в момента Джейми с неохота бе решил да му върви по гайдата.

Двамата се обърнаха да разгледат двуметровата картина, окачена на стената на Лондонската галерия. Дейкър с неудоволствие бе приел да я включи в изложба, посветена на италианското бароково изкуство.

— Първият Чарлс е имал набито око за дамите — разсъждаваше на глас по-възрастният мъж.

Джейми реши, че Дейкър има предвид крал Чарлс I, монарха, за когото се смяташе, че е добавил тази картина към колекцията. Общуването с кралски особи, изглежда, ти даваше осведоменост, отказана на нисшите простосмъртни. Но си беше вярно. Момичето наистина бе изключително. Тъмни очи и бледа кожа. Стиснати устни, извити като лъка на Купидон. Девойката гледаше нагоре към пълничкия ангел, появил се като по чудо от тавана, сякаш се чудеше дали да го цапне, или да го изяде. Художникът я бе изрисувал с дреха, направена сякаш от нечии излишни завеси, но все пак бе успял да улови рядката й красота, привлякла най-достойните мъже на Рим и довела в крайна сметка до смъртта й. За Света Агнеса се твърдеше, че е марширувала бодро към мъченичеството си, и Джейми се надяваше, че ако някога стигне дотам, ще може да последва примера й.

Възможността дойде много по-скоро, отколкото бе очаквал.

— Една от най-добрите на Доменикино, бих казал. — Носовият магарешки рев на Дейкър привлече внимание от всички страни, каквато беше и целта му.

Всъщност Джейми бе на същото мнение. Творбата наистина беше една от най-добрите на Доменико Дзампиери^[1] и почти идеален пример за болонски класицизъм с цялата тази непосредствена яснота, чистотата на линиите и изтънчената хармония на цветовете. Все пак единственият му отговор бе едно леко озадачено: „Хмм“.

— Не си ли съгласен? — Свинските очички на Пери се присвиха подозрително.

— О, да, Перегрин. Но просто…

— Просто какво?

Джейми снижи гласа си до шепот:

— Просто онзи ден бях във Ватиканския музей. Естествено, познаваш Дженаро?

— Разбира се.

— Ами, говорих с един от асистентите му за Сибилите. — Дзампиери бе нарисувал две почти еднакви платна със Сибила от Куме; едното висеше в пинакотеката^[2] във Ватикана, а другото в галерия „Боргезе“^[3]. — Изглежда, е плъзнал слух за повторното класифициране на една от тях, което може да постави под въпрос и някои от другите му творби. Сигурен съм, че чух да се споменава бедната Агнеса. — Джейми изчака лицето на Перегрин Дейкър да избледнее от винен до приятно бледорозов цвят. — Саманта, здравей! Наистина трябва да тръгвам, Пери. Беше ми приятно да си поговорим.

Лепна се за една висока руса асистентка от галерията, която мина покрай него с плато хапки. Жената се втренчи в него.

— Какво си намислил, Джейми Синклер? Още не съм сигурна дали си говорим. — После погледна назад, където Дейкър зяпаше с изцъклени очи картината на Доменикино. — Все пак, изглежда, си стъжнил деня на Розовия Бабун, така че може и да ти простя.

Саманта се спря рязко и се обърна да го огледа внимателно. Джейми знаеше, че тя вижда в него нещо повече от тъмната му коса, увиснала в безпорядък над напрегнати зелени очи, и устата с тънки решителни устни. Виждаше онзи последен път, когато двамата се бяха срещнали. Саманта беше прекрасна и дългокрака — те май всички бяха прекрасни и дългокраки — и отговаряше напълно на породата си. Имаше диплома с отлични оценки по две специалности от някоя елитна катедрала на знанието, прекарваше зимите си на ски в Клостърс, а летата си на нечия яхта в Средиземно море и всеки втори вторник отскачаше до офиса, за да поздрави колегите си. Някога Джейми смяташе, че да бъде с нея ще е като да си легне с парче фин порцелан, но тя го дари с четирите най-развратни часа в живота му и добави, че изживяването можело да е по-добро само ако някой си Чарли се бил присъединил към тях. Споменът го накара да изстене мислено и пред очите му изникна лицето на Сара Грант. Решението да се върне обратно в Щатите беше нейно, но от това той не се чувстваше по-малко гузен.

— Добре ли си, скъпи?

Джейми се намръщи и махна към хапките.

— Лошо храносмилане.

От другия край на стаята лъчезарно му се усмихна човек със сбръчкано и донякъде познато лице, но Саманта го насочи в противоположната посока.

— Ще ми благодариш по-късно — прошепна му. — Това ужасно малко човече ме държа половин час да ми разправя за някакви мърляви парчета от разкъсан ръкопис, дето някакъв друг ужасен малък човек бил намерил в Париж. Умрях от скука!

Доколкото той знаеше, въпросното „ужасно малко човече“ беше един от най-видните учени във Великобритания, посветили се на Римската епоха, но Джейми още не можеше да изкара Сара Грант и Рафаело от главата си. През онези твърде кратки шест месеца, които прекараха заедно, Сара обогати живота му. А платното на Рафаело, което откриха заедно в изгубен нацистки бункер насред планината Харц, изглежда, щеше да го направи богат. В крайна сметка обаче родената в Америка служителка на Мосад бе осъзнала, че онзи Джейми Синклер, който я бе придружавал из половин Европа и бе избягвал бомби и куршуми по пътя, не беше същият човек, който така бързо се завърна към рутината на стария си лондонски живот. След като обляна в сълзи се сбогува с него, тя замина за Бостън, за да премисли нещата. Дълбоко в себе си Джейми знаеше, че Сара няма да се върне. Колкото до картината на Рафаело — тя се клатушкаше на ръба на онова неизменно чистилище, запазено за нещата, които светът на изкуството не разбира, така че всички плащания бяха замразени.

Затова и Джейми се намираше в почти същото положение, както и преди аферата „Страшният съд“. Не съвсем без пукната пара. Не съвсем безработен. Новоизлюпен търговец на произведения на изкуството, чиято кариера бе завила в погрешна посока, когато бе проследил картина на Рафаело, открадната от германците от семейството на парижки евреи. Унищожил бе репутацията на свой колега и си бе навлякъл доживотното презрение на уважавани фигури в своята сфера като Перегрин Дейкър. Единствено благодарение на стари приятели като Дженаро ди Стефано в Рим, който признаваше вродения му талант да забелязва неочаквани недостатъци в произведения с иначе безупречен произход и документация, и хора като Саманта, които по незнайни причини го харесваха, той бе в състояние да се навърта в периферията на стария си свят и да прибира достатъчно „боклуци“, за да остане в бизнеса.

Докато оглеждаше тълпата, Саманта без усилие го преведе през препълнената зала.

— Тук има един човек, с когото мисля, че трябва да се срещнеш. Приказвахме си и споменах името ти. Оказа се, че може и да има комисиона за теб. Къде ли е? А, ето го! Олег, скъпи! — Помаха на някого, който тъкмо излизаше през вратата.

Преди мъжът да изчезне, Джейми мярна къдрава тъмна коса и масивна фигура, заобиколена от група внимателни телохранители.

— Да му се не види! — изсумтя Саманта. — Скапани руски милиардери. Само пари и никакви обноски. Виж какво, това тук е невероятно скучно. Защо не ме вземеш за по едно питие по-късно?

Преди да успее да й отговори, нещо изчурулика в джоба на сакото му и привлече сърдитите погледи на всички, които бяха достатъчно близо, за да го чуят, включително Саманта. Джейми си спомни със закъснение, че е забравил да изключи мобилния си.

— Извинете — каза с неловка усмивка и притисна телефона до ухото си.

Проправи си път до вратата и излезе в коридора, където няколко души чакаха гардеробиерите да им донесат палтата. Първоначално не успя да разпознае гласа, но когато глъчката зад него позатихна, осъзна, че е на адвоката му.

— Джейми? Как си, по дяволите? — Тонът бе подозрително жизнерадостен.

— Добре съм, Рашид. Мислех, че по това време вече пиеш вино в най-близкия долнопробен бар.

— Всъщност е така, но получих обаждане от Берлин и реших, че е добре да знаеш за него.

Пряко волята си Джейми усети прилив на оптимизъм. Това беше, най-сетне!

— Международната комисия, назначена от Държавните музеи в Берлин, се съгласи, че Рафаело е автентичен. Картината наистина е „Портрет на млад мъж“ от музея „Чарториски“ в Краков… — Гласът му заглъхна несигурно и разгорелият се в Джейми вътрешен пламък изтля до пепел. — Проблемът е в двамата експерти, които доведоха, за да подпечатат доклада. Единият казва, че не може да бъде сто процента сигурен и че има статистическа вероятност картината да е на един от чираците на Рафаело. Другият категорично твърди, че става дума за фалшификат.

Рашид се поколеба, явно очакваше отговор, но Джейми откри, че няма какво да му каже. Забеляза, че Перегрин Дейкър го гледа от вратата с ленива полуусмивка на червендалестото лице.

— Слушай, Джейми, това са глупости. Човекът не разполага с доказателства, просто така му подсказвал инстинктът. Само че това хвърля съмнение, а те не могат да си позволят подобно нещо при един Рафаело, особено когато има такава история. Затова нещата се връщат в изходна позиция. Нова комисия…

— Казаха ли кой е експертът?

— Това е най-изненадващото. Англичанин е, има чудесна репутация. Може би го познаваш. Сър Перегрин Дейкър. Има нещо общо с Кралската художествена колекция.

На три метра от него Дейкър се усмихна и вдигна чашата си за наздравица. В ушите на Джейми прозвуча рев, а пред погледа му се спусна червена пелена. Мислено взе разстоянието до вратата с три крачки, стисна Пери Дейкър за мършавия врат и не спря да го извива, преди да чуе удовлетворяващо хрущене. Но когато погледът му се избистри, на вратата нямаше никого. Гласът на Рашид сякаш идваше изпод вода.

— Ще притиснем фондация „Принцеса Чарториски“ за междинно плащане. В техен интерес е да си получат Рафаело обратно и знам, че нямат никакви съмнения за него…

Джейми поклати глава, за да проясни мислите си.

— Слушай, Рашид, това ми дойде малко в повече. Може ли да ти се обадя утре сутрин?

След като затвори, се почувства като боксьор, който току-що е изиграл петнайсет рунда. Зачуди се дали да се върне вътре и да се съгласи на онова питие със Саманта и с всичко, което неминуемо щеше да последва. Не, това значеше да изтърпи самодоволното лице на Дейкър, а и някак не му се занимаваше със Саманта точно сега.

— Може ли палтото ми? — Подаде номерчето си на служителя и зачака. Секунда по-късно телефонът отново иззвъня. „Мамка му. Какво друго би могло да се обърка?“

— Рашид, казах ти, че…

— Хер Синклер? Главен комисар Мюлер иска да говори с вас.

Джейми усети, че космите на тила му настръхват. За последен път видя Лоте Мюлер пред Фрауенкирхе^[4] в Дрезден, след като я въвлече в кулминацията на аферата „Страшният съд“ — вихрушка от политически, дипломатически и правни фъшкии. Жената едва ли се канеше да му изкаже съчувствие за проблемите с Рафаело.

— Хер Синклер?

— Комисар Мюлер, удоволствие е да чуя гласа ви отново!

Последва миг мълчание, докато началникът на германската полиция се опитваше да разбере дали Джейми й се подиграва. Когато проговори отново, в гласа й се долавяше намек за усмивка. Явно беше преценила, че не е така.

— Наистина ми се иска да можех да кажа същото, хер Синклер. Не че не е удоволствие да говоря с вас, разбира се, но ми се ще обстоятелствата да бяха различни.

Познат хлад се настани в стомаха на Джейми. Трябваше да се сети, че без значение колко зле са нещата, винаги могат да се влошат още повече. Подозренията му се потвърдиха, когато Мюлер произнесе следващите си думи с тон, по-подходящ за баварски гробар:

— Информираха ме за скорошното нападение срещу вас в Лондон и ме помолиха да проуча някои неща. Вие може би знаете, а може би не, че вследствие на вашата… връзка… с хер Вандербилт името ви е било поставено в така наречения списък за наблюдение в Съединените щати. Запознат ли сте с тази фраза?

— Да, имам представа какво означава. — Гласът му звучеше странно грубо в слушалката.

Джейми бе сигурен, че Вандербилт е поръчал смъртта на дядо му. Магнатът обаче избегна правосъдието, като прехвърли вината върху един нисш администратор, взривен най-случайно от кола бомба на „Ал Кайда“.

— Заради тези свои проучвания получих учтиво телефонно обаждане от Федералното бюро за разследване.

— ФБР?

— Разбира се, да, от ФБР. Името ви се появило в рутинен доклад за наблюдение, подаден в град Ню Йорк два дни преди Коледа.

— Преди повече от месец.

— Да, преди повече от месец. Оказва се, че дори и Федер… ФБР не е имунизирано срещу инерцията на онова, което вие в Англия наричате празничен сезон…

— И какво се казва в този доклад?

Можеше да си представи как тънките й устни се свиват при намека, че трябва да говори по същество, но Лоте Мюлер не позволяваше да я пришпорват.

— На двайсет и трети декември се е провел разговор между двама заподозрени, за които се знае, че са част от организираната престъпност на САЩ. Не ми съобщиха местоположението или самоличността на заподозрените, но знам, че името Джейми Синклер се споменава във връзка с поръчка на стойност сто хиляди долара, дадена от неизвестно лице или лица… Хер Синклер?

Джейми си пое дълбоко въздух.

— Да, още съм тук.

— Естествено, вие знаете какво се има предвид под „поръчка“? — Последва нова дълга пауза, която Лоте Мюлер прие като потвърждение. — Трябва да разберете, че хората под наблюдение са трети лица — посредници, и няма достатъчно доказателства за арестуването им. При подобни случаи не е необичайна практика задачата да бъде възложена на подизпълнител, евентуално на човек в Обединеното кралство. Въпреки това от ФБР са на мнение, че в резултат на провала на първия опит за покушение в Англия своевременно ще бъде изпратен квалифициран човек с конкретната инструкция да убие британския търговец на произведения на изкуството Джейми Синклер.