Джеймс Дъглас
Заветът Изида (31)

XXIX

Завихрени от вятъра танцуващи снежинки се носеха през дима и искрите и се стопяваха в пламъците, обхванали горящата сграда.

— Сигурен ли си, че е тук?

Джейми не можеше да откъсне очи от бившата пиянска бърлога на СС.

— Да, сигурен съм.

Стояха зад голямата тълпа, която се бе натъпкала в уличката, за да наблюдава пожара иззад полицейската бариера. Пожарникарите се появиха твърде късно. Пламъците вече бяха захапали здраво покривните подпори и фуги на сградата. Прегрелите плочи избухваха и се стоварваха на парчета на улицата. Минути по-късно покривът се срина със звучно „туп!“ и отново запрати пламъци и искри високо в небето над Хамбург.

— Какво ще правим сега?

Същия въпрос си задаваше и Джейми, но — за щастие или нещастие — бързо получи отговор. Поне ако съдеше от дулото, болезнено забучено в подмишницата му.

— Елате с мен! — Джейми хвърли поглед през рамо, но момчето, което ги бе претърсило по-рано, натисна по-силно пистолета. — Казах да дойдете с мен, което означава само това и нищо друго.

Дани беше достатъчно близо, за да разбере какво става. Джейми я видя как се напряга, но поклати глава. Каквото и да ставаше, можеха да го разберат само ако последват инструкциите на младежа. Той ги отведе в бар, който се помещаваше в тъмно мазе. Есесовският патриарх, с когото преди малко Джейми бе говорил за Мики, седеше на маса с четирима други мъже. Повдигна бялата си грива и фиксира новодошлите със светлите си очи.

— Това ваше дело ли е?

Момчето още беше някъде зад тях, а в сенките, зад завесата от мъниста, която водеше бог знае къде, имаше още един мъж. Този път Джейми разбра със сигурност, че ако каже погрешното нещо, никога няма да си тръгнат живи от бара.

Поклати глава.

— Навярно са били хората, които също търсят Хартман. Те искат да го видят мъртъв. Сигурно са ни проследили до вас.

Старият войник стисна устни и се замисли. Не за първи път решаваше живота и смъртта на друго човешко същество. Джейми се надяваше, че поне малко го е затруднил. Изразът на лицето му не се промени, но старецът явно бе взел решение.

— Разберете кои са тези хора, кажете ни и ние ще се погрижим за тях. — Изрече го като заповед, не като предложение. Миг колебание, след което бутна хартиен плик до другия край на масата.

 

 

— Цюрих?

— Прилича ми на адрес на адвокатска кантора. Форкщрасе.

Джейми разпозна погледа й.

— Просто поредната стъпка. Брънка във веригата. Но ако не отидем, никога няма да разберем.

— Добре, но времето ми изтича, Джейми! Не мога до безкрай да търча напред-назад из Европа в гонене на Михаля.

Джейми се загледа в нея. Не искаше това, но трябваше да й го предложи:

— Може би ще е по-разумно да отида сам.

Дани го обмисли и поклати глава.

— Не. Все още не. Още една стъпка, а след това може би… но още не. Ще резервирам билети за полета.

— Защо не поръчаме на служителите в хотела да ни набавят кола под наем? — предложи Джейми.

— Луд ли си? Сигурно има, колко… към осемстотин километра оттук до Швейцария. Може би са над деветстотин и петдесет. Със самолет са два часа, а с кола — цял ден. Два, ако се изгубим в Алпите.

Джейми отиде до прозореца и огледа улиците и каналите долу.

— Хората, които убиха онова момиче и изгориха клуба, са все още там някъде. Ако летим със самолет, могат да качат някого на същия полет или да изпратят човек да ни чака на летището. Шофирането ще отнеме повече време, но ще имаме близо хиляда километра път, за да им се изплъзнем. Няма да ни се налага да попълваме дестинацията си в документите, достатъчно е да кажем само, че ще обикаляме страната.

Два часа по-късно се отправиха на юг. Зад волана на наетото ауди беше Джейми, който умишлено поддържаше скоростта неравномерна. Първо шофираше толкова бавно, че шофьорите на камионите, които се движеха заедно с тях по бавната лента, надуха заплашително клаксони. След това пък натискаше газта до дупка, така че през прозорците германската провинция се размаза като в мъгла. Дани оглеждаше пътя за автомобили, които се опитват да ги настигнат.

— Има ли нещо?

Тя поклати глава.

— Но това не означава, че не са по петите ни. Ако онези са професионалисти, може да ни следват дори четири-пет автомобила, които сменят местата си, за да са сигурни, че няма да ги засечем.

За по-сигурно след Франкфурт слязоха от магистралата и караха двайсет минути по провинциалните пътища, след което намериха къща за гости и спряха за бира и наденички.

— И така, какво ще стане, когато стигнем до Цюрих? — попита Дани, докато ядяха.

— Ще осъществим връзка. Ще разкажем — Джейми вдигна листа, който им бе дал бившият есесовец — на хер Кьолер история. Не истинската история, разбира се, това би било прекалено, а нещо подходящо, което обяснява защо е толкова спешно да намерим Хартман. Може би го търси някой роднина във връзка с наследство, нещо такова…

— Мислиш ли, че един адвокат би се хванал на това? Особено швейцарски адвокат!

Джейми не обърна внимание на недоверчивото сумтене, което придружи думите й.

— Може би ще е достатъчно просто да споменем името на Хартман. Няма смисъл от догадки.

След деветчасово пътуване влязоха в Швейцария северно от Базел и прекосиха Рейн, после свърнаха на изток и продължиха успоредно на швейцарско-германската граница, а след това на юг през гористите хълмове на Ааргау. Прекосяваха малки безупречно поддържани градчета и Джейми взе да се чуди да не би в Швейцария да има закони, които забраняват лющеща се боя и избуяла трева. Колкото повече се приближаваха до Цюрих обаче, толкова по-урбанизиран ставаше пейзажът. Джейми беше уморен, но също така бе спокоен и уверен, че никой не ги следва. Нито той, нито Дани знаеха, че екипът за наблюдение, който ги следеше от Хамбург, се състоеше от четири немски лимузини, водени от джип „Мерцедес“. Бяха прихванали аудито в трафика в центъра на града. Мъжът в мерцедеса реши, че би могъл да извърши удара — да ги убие или залови — на кое да е от общо пет места, само че си имаше заповеди.

— Май трябва да отидем от другата страна — посочи Дани услужливо.

Джейми изпъшка и се опита да се придвижи през поредната дяволски усложнена система от натоварени еднопосочни улици. В крайна сметка намериха начин да пресекат и след двайсетминутно отклонение се върнаха обратно в центъра на града. Откриха хотел в близост до източния бряг на Цюрихското езеро, разположен в квартал с широки улици, паркове и красиви стари къщи. Джейми остана с впечатлението за стар, красив и разпрострян нашироко град, в който хората си гледат своята работа и биха предпочели другите да нямат коли. За съжаление, беше станало твърде късно за излизане и не можаха да проверят дали е прав. Задоволиха се с по бира в бара на хотела, преди да се оттеглят в стаята си. Взеха си душ, правиха любов — бавно и леко разсеяно като хора, които мислят за други неща — след което заспаха. Дани сънуваше колите на преследвачи, които може да бе пропуснала, а сънят на Джейми бе наситен с усещането, че животът му се е объркал някъде и той не знае как да го върне на мястото му. На сутринта се обади по телефона, за да уреди среща с адвоката.

* * *

— Разберете, че нямаме документи за клиент на име Хартман.

Дани и Джейми си размениха разочаровани погледи.

— Ами, в такъв случай явно сме си изгубили времето, както и вашето, хер Кьолер. Извинете за неудобството.

Наканиха се да станат от местата си, но адвокатът, който говореше перфектен, макар и строго официален английски, вдигна ръка.

— Моля ви, не съм приключил. Макар че в архивите си нямаме Хартман, вчера следобед ми се обадиха по телефона и ме предупредиха, че има вероятност някой си хер Синклер да посети офиса ми.

— Може ли да попитаме за източника на това обаждане?

— Не, не може. Целта на разговора обаче беше да се дадат определени инструкции в случай на такова посещение. Те задействаха отдавна установена процедура, която, доколкото ми е известно, никога преди не е била необходима. — Подаде им някакъв бял плик. — Трябва да знаете, че не съм запознат със съдържанието на плика. Нито пък искам да бъда.

— Това не е ли малко странно? — попита Дани.

Швейцарецът се усмихна неискрено.

— Аз съм просто посредник, госпожице Фишер, преносител на информация, незасегнат от онова, което минава през ръцете ми. Мога да ви уверя, че в Швейцария това е напълно нормална ситуация. — Посочи към портрета на излъчващ неодобрение високомерен мъж с висока колосана яка. — Дядо ми, основателят на тази фирма, също би потвърдил, че е така.

Излязоха от офиса на адвоката и се намериха на дълга широка улица, която разделяше Осми район на Цюрих. Джейми потупа дланта си с плика.

— Е — каза Дани, чийто глас отразяваше разочарованието й. — Оказа се прав. Още една брънка във веригата, но тази проклета верига само обикаля ли, обикаля в омагьосан кръг! Аз съм просто посредник, госпожице Фишер — изимитира съвършено скования английски на адвоката тя, — преносител на информация. Боже, прищя ми се да го стисна за мършавия врат и да го разтърся!

— Недей да прибързваш, още не сме видели какво има в писмото — настоя Джейми. — Кьолер говореше за отдавна установена процедура, която никога преди не е била използвана. За колко ли време става въпрос? Адвокатската кантора „Кьолер“ съществува най-малко от шейсет години. Дали пък старият дядо Кьолер не е получил инструкциите лично от Хартман?

— Единственият начин да разберем, е да отворим писмото, така че се заемай с него!

Джейми огледа улицата. Ако някой знаеше, че ще бъдат тук, вероятно ги наблюдаваше. Хвана Дани за ръка и докато тя протестираше, я поведе по странична пресечка, като завиваше напосоки надясно и наляво. Накара я да изчака, докато стигнат до близкия парк, което наистина я вбеси. После разкъса печата и извади от плика един-единствен лист хартия.

— В това няма смисъл.

— В кое?

Подаде й писмото.

— Продължете до „Сейфове и блиндирани каси Фасетка“. Форкщрасе №12, Цюрих. Влезте през задната врата и изчакайте по-нататъшни инструкции.

— Някой подръпва веригата ни. — Дани огледа парка около тях, но видя единствено млада двойка, която си играеше с малко момиче под дърво, докато по-голямо момче се катереше по клоните. — Играят си с нас. Може би просто трябва да си тръгнем.

— Бих се съгласил, ако не бяха тези две неща. Първо, въпросната фирма се намира на по-малко от четиристотин метра оттук. Второто е името на фирмата.

— Какво за него?

— „Фасетка“ има няколко значения. Може да означава отделна характеристика на нещо, но обикновено се свързва с един конкретен предмет.

— И какъв е той?

— Диамант.

На излизане от парка така и не забелязаха мъжа, който се приближи до входната врата на близката къща. Нито факта, че му отне доста време да си намери ключа.

 

 

„Сейфове и блиндирани каси Фасетка“ се намираше в модерен район с магазини и апартаменти. На четирите му витрини бяха изложени множество ултрамодерни сейфове, алармени инсталации и друга охранителна техника. Макар че лампи осветяваха стоката, магазинът явно не работеше.

Дани поклати глава.

— Ще ти кажа нещо, Синклер, ако това тук съществува от Втората световна война, аз съм Абрахам Линкълн. Едно звънче в главата ми звъни и настоява веднага да се махаме оттук, по дяволите! Ако си носиш бронежилетката, сега е моментът да ми я дадеш.

Джейми игнорира оплакванията й и скоро откриха уличка, която водеше до паркинга на триъгълния жилищен блок, където се помещаваше магазинът. Всяка фирма, която имаше офис на приземния етаж, разполагаше с малък двор за склад и доставки, обозначен с табела с името на компанията.

— Ето! — Дани мина през отворените двойни врати, през които се виждаше вътрешният двор.

Насреща имаше широк вход за доставчиците, а отстрани на него — огнеупорна врата. Дани бавно се приближи към нея и я бутна.

— Странен начин да държиш „лошите“ на разстояние. Особено за охранителна фирма — промърмори, когато вратата безшумно се отвори.

Двамата се спогледаха. Дани си пое дълбоко въздух, но когато понечи да прекрачи прага, Джейми сложи ръка на рамото й.

— Мисля, че в този случай ще е най-добре джентълменът да мине пръв.

— Давай, но не се опитвай да се правиш на герой! При първия признак на опасност се омитаме.

— Напълно съм съгласен с вас, детектив Фишер. А дали случайно не носите някой 9-милиметров глок в дамската си чанта?

— В нея май има всичко друго освен пистолет. — В гласа й Джейми долови усмивка. — Не, оставих глока си в Бруклин. Тези дни дори на полицай не може да му се размине пренасянето на оръжие на борда на „Боинг 747“.

— В такъв случай: „Към пробива отново, храбри мои!“^[1].