Джеймс Дъглас
Заветът Изида (45)

XLIII

Докато стигнат до къщата на Самсонов, стана почти пладне. Джейми плати на таксиметровия шофьор, а Дани проучи предната част на комплекса, огледа стената и портите.

— Може би трябва да почукаме — предложи тя, когато Джейми се приближи към нея.

Синклер огледа бодливата тел над стената и охранителните камери, които покриваха всеки ъгъл.

— Според знака могат да влизат само автомобили — отбеляза Джейми. — Изглежда, не окуражават посетителите без колела. Нищо чудно, ако отидем до онази врата пеш, да ни подхвърлят руска мина вместо приветствие.

— Поне ще им привлечем вниманието.

— Да, но само колкото да сметат останките ни в пластмасова торба.

— Имаш ли по-добра идея?

— Още не.

Джейми я хвана за ръка и я поведе към портата. По правило до вратата трябваше да има високоговорител, за да могат посетителите да говорят с онзи, който контролира влизането. Но явно Олег Самсонов — или охраната му — говореше само при необходимост. Единственият признак на живот беше мигащата червена светлинка под охранителната камера, която наблюдаваше входа. Джейми се приближи колебливо до вратата и почука. После повтори, този път по-силно, усмихна се на камерата и посочи към вратата.

— Да, това би трябвало да свърши работа — подхвърли Дани иронично.

Двамата отстъпиха назад и зачакаха реакция, но вратите останаха здраво затворени.

— Май днес не им е до посетители.

— Трябва да има и друг вход.

Тръгнаха успоредно на стените от другата страна на пътя.

— Не мислиш ли, че е доста странно? Трябваше поне да излязат да ни отпъдят.

— Може да имат много посетители, които искат дарения за църквата — подхвърли шеговито Джейми и преправи гласа си: — Уважаеми господин Самсонов, с викария се чудехме дали бихте дарили два милиона на фонда за възстановяване на църковната кула. Вероятно накрая са решили, че е най-добре изобщо да не отварят вратата. При мен това върши работа с мормоните и Свидетелите на Йехова.

— Ако с това се опитваш да ме успокоиш, Синклер, май предпочитам да съм нервна.

Джейми разбра намека и си затвори устата. Свърнаха зад ъгъла и попаднаха на друг дълъг участък от стената. Издигаше се отстрани на пътя, който минаваше покрай парка.

— И ти ли виждаш същото като мен?

— Камерата?

— Има една в този край и една в другия. Онази в средата може да покрива само някоя врата.

— Мислиш ли, че този път ще получим по-топло посрещане?

— Ако не стане, май ще се наложи да прескачам с овчарски скок тая стена.

— Ама, разбира се! — Дани се ухили, загледана в електрифицираната бодлива тел, която опасваше отгоре цялата стена. — Бих искала да видя това.

Останаха от другата страна на пътя и Дани забеляза вратата първа. Беше нещо като съвременен вариант на странична порта, а в далечния й край личеше тясна линия от мрак.

— Защо ще я оставят отворена?

Джейми се вледени.

— Не биха. — Погледна към камерите в двата края на стената. — Просто продължавай да вървиш.

Направиха го, докато не стигнаха почти успоредно на вратата.

— Може да има верига.

— Може. — Джейми си пое дълбоко въздух. — Има само един начин да разберем.

Обърна се рязко и тръгна право към вратата. Беше открехната само няколко сантиметра, така че Дани можеше да е права за веригата, но той забеляза нещо в долната част, което в първия момент не разпозна. Подметка на обувка. Погледна от обувката към окото на охранителната камера. Ако някой го гледаше в този момент, Джейми нищо не би могъл да направи. Но пък ако имаше такъв човек, защо не бе успял да реагира на това, което вече ставаше толкова очевидно?

Усети дъха на Дани на тила си и момента, в който тя замръзна, забелязала крака, който блокира вратата.

— Искам да останеш тук.

— Няма да стане, Синклер!

Джейми бутна леко вратата и видяха отпуснатото тяло на мъж. Беше свален от куршум, който бе пробил кратер в главата му и го бе отхвърлил към стената. Малко извън обсега му лежеше модерна картечница — от онези, които въоръжените полицаи и специалните части предпочитаха. Дани Фишер порови в чантата си и Джейми не повярва на очите си, когато извади оттам автоматично оръжие със заглушител. Пистолетът пробуди у него неясен спомен.

— Откъде го взе, за бога?!

— От онзи тип, който се опита да те убие. — Дани сви рамене. — Реших, че може да ни потрябва. Явно съм била права.

Джейми можеше да каже няколко неща по този въпрос, като никое от тях не беше особено ласкателно, но сега май не беше подходящото време да ги споменава. Вместо това се замисли за вратата и какво би могло да се крие зад нея.

— Какво би направило едно нюйоркско ченге в ситуация като тази?

— Би изпратило партньора си да провери дали лошият е все още наоколо.

— И ако е?

— Ами, ако извадим късмет, аз ще го застрелям, преди той да е застрелял теб.

Джейми пое дълбоко въздух:

— Надявам се, че си добър стрелец.

— Няма по-добър. — Отмести се назад и вдигна деветмилиметровия пистолет с две ръце, готова да прикрива Джейми. — Не се изправяй, Шерлок, и действай бързо!

Партньорът й обаче вече действаше. Хвърли се през вратата, сниши се край тялото на мъртвия пазач и вдигна картечния му пистолет за ремъка. Претърколи се и се озова до дънера на череша насред поддържана зелена градина. Вдигна вече зареденото оръжие и го опря на рамото си, готов да стреля. Огледа околността. Нищо. От тази страна на къщата приземният етаж нямаше прозорци, но горните етажи сякаш бяха изцяло от стъкло. Пътека водеше от вратата, през която току-що бе дошъл, до друга в стената на сградата.

— Чисто е — подвикна.

Дани го приближи предпазливо с пистолет в готовност. Беше нащрек за всяко движение.

— Добре ли си, Шерлок? — попита, без да поглежда към него.

— Сега вече знам какво е усещането да си патица на панаирджийско стрелбище. Какво смяташ?

Фишер се замисли за момент, като душеше въздуха като индианец следотърсач в каубойски филм.

— Мисля, че нищо не е както трябва. Досега трябваше да са ни заобиколили. Къде са останалите пазачи?

Дани се върна до тялото и провери дали има пулс. След това порови из джоба на мъртвеца и хвърли втори пълнител към Джейми.

— Имаме труп, този тук е мъртъв от поне петнайсет минути. Защо другите охранители не са реагирали, когато е бил улучен? И защо ние с теб не лежим на тревата с опряно в глава дуло?

Обърнаха едновременно очи към вратата в края на пътя. Фишер стигна първа до нея и заразглежда клавиатурата на рамката на вратата.

— Нямаме комбинацията, а тук със сигурност има аларма. Дали да не се върнем и отново да се опитаме отпред?

— Твърде е късно да се тревожим за това — отвърна Джейми. — Отдръпни се.

Дани изпълни нареждането му озадачена… и подскочи при звука от неочакваното стакато на пистолета му. Явно бе решил да използва по-директен подход. Вратата беше тежка, изработена от дърво и метал, но не беше блиндирана. Двайсет тежки куршума се забиха приблизително в областта на ключалката. Джейми свали пръст от спусъка и срита вратата с ботуша си.

Фишер мина покрай него с готов за стрелба пистолет и посочи към горната част на затвореното стълбище пред тях.

— Следващия път, когато пробваш нещо подобно, първо предупреди момичето до теб, за да не му се налага да си сменя бельото.

Първото нещо, което забелязаха, щом влязоха, беше оглушителната музика. Класическа симфония, която бе смътно позната на Джейми, макар да не можеше да се сети за името й. Тръгнаха бързо нагоре по стълбите към втората врата. Синклер смени пълнителя и вдигна ударника на оръжието си, а Дани Фишер бутна вратата с цевта на пистолета си и тя се люшна навътре подканващо. Пред тях се разкри бюро с наредени един върху друг монитори, но стената до него бе оплискана с кръв.

Джейми влезе пръв и огледа тялото, което лежеше в локва кръв вляво от него, после забеляза още едно, чиято разбита глава бе върху клавиатурата. Очевидно и двамата мъже бяха мъртви.

— Не пипай нищо — предупреди ненужно Дани, принудена да надвиква гърмящата музика.

— Чайковски — заяви Джейми.

— Какво?

— Музиката. Звучи „Увертюра 1812“ от Чайковски. Онази с оръдията.

Дани погледна към стената, опръскана с останките от мозъка на Джерард.

— Сякаш това не е достатъчно откачено.

Забелязаха коридор, който явно водеше към главната част на сградата. Само че трябваше да проверят и другите стаи, преди да поемат по него. Когато стигнаха до жилищните помещения на пазачите, Дани се загледа в телата.

— Тези са професионалисти, но убиецът ги е отнесъл, без да му мигне окото. Трябва да е бил вътрешен човек. Това ми се струва единственото логично обяснение. Момчетата на стълбите са убити, преди дори да трепнат. Изглежда, че тези двамата — посочи към мъжете на масата — дори не са имали време да си извадят оръжията. Човекът влиза. Усмихва се и тръгва към кухнята. Стига само дотук. — Дани се обърна и извади пистолета. — Бум, бум. В това време пазачът на леглото вече реагирал, но не е бил достатъчно бърз. Или просто нашият човек е бил по-бърз.

— А пазачът на портата?

Дани мисли доста време и в крайна сметка каза:

— Убил го е на излизане.

— Значи вече е взел това, за което е дошъл.

— Не можем да сме сигурни, преди да проверим, Джейми.

Но увереността им в това предположение нарастваше, докато се придвижваха към офисите. Музиката бе стихнала и дишането и стъпките им някак се забавиха, за да са в такт с нея. На пръв поглед кабинетите бяха празни, но на стената на един от тях личеше издайническа червена следа от изстрела в главата, с който бе убита секретарката. Намериха тялото до бюрото й.

— Самсонов?

— Вероятно работи тук. Стаите, където живее, трябва да са нагоре по тези стълби.

Джейми отиде пръв до широката дървена стълба, а Дани го прикриваше няколко стъпки зад него. С всяка следваща тяхна крачка музиката се усилваше, докато отново стигна до кресчендо. Засили се и лошото предчувствие на Джейми. Ако убиецът бе още тук, щеше да ги удари точно тук, докато бяха на открито. В такъв случай Джейми знаеше, че ще умре. Убиецът явно бе изключителен стрелец и имаше реакциите на нападаща кобра. Със сигурност щеше да улучи. Може би след това Дани щеше да го гръмне, но Джейми се съмняваше. За миг му се прииска бронежилетката, която Шрийвс му изпрати, да не беше останала в апартамента му. Само че би настоял Дани да я облече, дори да я беше донесъл.

Когато Джейми стигна последните няколко стълби, стаята се разкри над него като катедрала. Наведе се, очите му бяха на нивото на пода. Имаше стотици места за криене в това огромно помещение. В него можеше да се играе футболен мач и пак щеше да остане място. Джейми се пресегна към най-горното стъпало, за да запази равновесие, и веднага отдръпна ръка, защото докосна нещо студено и лепкаво. Пръстите му бяха червени. Гледката от дясната му страна бе закрита от богато украсен резбован парапет и едва сега Джейми забеляза куба в центъра на етажа, който съответстваше на онзи на долния етаж. Единствената разлика бе, че този тук се оказа отворен. Инстинктивно се снижи и тръгна към него.

Музиката продължаваше да гърми навсякъде около тях, идваше от дузина високоговорители — вероятно в цялата къща бяха повече от двайсет. Убиецът би могъл да се появи зад тях и да им кресне „Па!“ в ушите, преди да ги застреля, и те изобщо нямаше да чуят.

Джейми се придвижваше така, че да е защитен от отворената врата на паник стаята. Пред него едър мъж, когото разпозна като Олег Самсонов, лежеше по гръб с отворени очи в локва от потъмняла кръв, изтекла от зейналата в гърлото му дупка. До него с глава на гърдите му лежеше тялото на жена — вероятно съпругата му. Джейми усети присъствието на Дани Фишер до себе си. Тя излъчваше същите противоречиви емоции на гняв и тъга, които вилнееха и в него самия, докато наблюдаваше мъжа и жената, свързани завинаги в смъртта. Със закъснение се сети, че двойката има малък син, и трепна при мисълта какво би могъл да открие в паник стаята. Направи знак на Дани да остане зад него и мина през вратата с вдигнато оръжие.

— По дяволите! — Заяви изненадата си с такава сила, че можеше да се конкурира с артилерийския обстрел на Чайковски.

— Какво? — попита Дани.

Но Джейми не бе в състояние да говори и тя отиде при него на вратата.

— В къщата има достатъчно мъртъвци, за да си отворим собствена погребална агенция, а ти се вълнуваш заради букет цветя?

— Не е какъв да е букет! — В гласа му имаше копнеж, сякаш златното сияние от картината на Ван Гог го бе омагьосало. — Ако искаш да влезеш в света на безсрамно богатите, трябва само да вземеш тази картина и да си излезеш оттук. Познавам човек, който би платил половин милиард долара за нея, без да задава въпроси.

— Я се съвземи, Синклер! Ако исках да съм престъпник, да съм станала още преди години. Диамантът не е тук, а?

Джейми бе забелязал металния сейф след статива със слънчогледите, но установи, че му е трудно да откъсне очи от платното. В ума му цареше вихър от противоречиви емоции: униние заради неуспеха им, гняв заради безсмислената смърт на милиардера и охраната му и радост, че поне за малко разполага с произведение на истински гений само за себе си. „Стегни се, Синклер!“ — каза си и поклати глава, за да я прочисти.

— Така изглежда. Защо не провериш дали можеш да изключиш тази шумотевица, за да си чуваме поне мислите? Видях някаква космическа аудиосистема в ъгъла, може би идва от нея.

Дани понечи да спори с него, но видя изражението му и размисли, затова просто мина покрай него. Джейми продължи да се взира в картината и няколко минути по-късно музиката рязко спря.

— Значи всичко приключи. — Гласът й прозвуча силно и рязко в тишината. — Не можем просто да си тръгнем.

— Не. — Джейми си мислеше, че момчето е някъде там заедно с човека, който е виновен за всичко това.

За колко смъртни случая вече бе виновен убиецът? И защо му беше да взема момчето? Разбира се… Отново си припомни думите: „Трябва да пролееш кръвта на първородно дете от добро семейство под първата светлина на лунния сърп. Едва тогава ще се отвори портата към следващия живот“. Погледна през прозореца в сумрака. Кога ли беше новолунието?

— О, боже!

— Какво има?

— Момчето, как…

Продължителен стон дойде откъм жената, паднала върху Олег Самсонов.

— Жива е!