Джеймс Дъглас
Заветът Изида (36)

XXXIV

По-късно, след като си легнаха, двамата се опитаха да осмислят деня. Усещането напомняше на Джейми за карането на блъскащи се колички в лунапарка от ученическите му години — непрекъснато въртене и друсане, размазани лица и противен сладникав аромат на захарен памук и карамелизирани ябълки.

— Какво мислиш за стареца? — Дани се обърна с лице към него и малките й гърди надникнаха изпод завивките. — Аз смятам, че Бърни Хартман би накарал Пинокио да се поизпоти на конкурс за по-голяма лъжа. Известно време се чудех защо носът му не пораства. Цялата тази сълзлива история за баща му, дето уж работел с комунистите. Предполагам, че е бил професионален престъпник, който е предал приятелите си, когато са го заловили, и доброволно е приел да направи всичко, за да се измъкне от концентрационния лагер.

— Не можеш да го виниш за това.

— Не, но се чудя доколко можем да му вярваме.

Джейми се замисли отново над изповедта на Хартман.

— Права си, в историята му имаше повече дупки, отколкото в буца швейцарско сирене. Имам чувството, че нашият приятел Бърни защитава представата за себе си, която си е създал след войната. Сигурно през онези три години с Geistjaeger 88 са се случили много лоши неща, но Бърни иска да вярваме, че е бил просто наблюдател, когато се е проливала кръв. Истината е, че ако не е бил готов да нахлузи някому примката или да дръпне спусъка, не би оцелял и пет минути в СС. Странното е, че поне по отношение на важните неща му вярвам.

Тя кимна и малките й гърди потрепнаха подканващо. Джейми посегна разсеяно да погали едната, но Дани го плесна през ръката.

— Не и докато разсъждавам, Шерлок. Всичко започва да придобива смисъл. Короната на Изида е съществувала. Ритер или Дорнбергер…

— Каза ни истината за Ритер, убеден съм в това.

— Добре, Ритер тогава. Короната е у Ритер, а Окото — у Бърни Хартман. Мъртвото дете на Вилхелмщрасе е доказателство, макар и косвено, че един от тях, вероятно Ритер, е повярвал в тези глупости за силата на Короната. Шейсет и няколко години по-късно някой започва да избива хора, които може би знаят, а може би не, местонахождението на Бърни, но първо ги подлага на ужасни мъчения, за да им окаже натиск. Което ми подсказва, че Бодо Ритер… — Дани видя, че Джейми поклаща глава. — Добре де, признавам, че е малко вероятно, но можем ли наистина да изключим възможността, без да сме убедени в противното? Бодо Ритер или някой друг, свързан с него, се опитва да събере Короната на Изида с Окото. Всичко това показва, че пътуването ми дотук си заслужава, и ме кара да изпитвам малко по-голям оптимизъм, че ще вкарам този човек зад решетките за дълго, дълго време.

— Защо сега?

— Защо сега ли?

— Да, защо на човека, у когото е Короната на Изида, са му трябвали над шейсет години да реши, че трябва да я събере с Окото?

— Елементарно, Шерлок. — Дани се сгуши по-близо и постави ръката му върху гърдите си, където се намираше преди малко. — Понеже Бодо Ритер умира и си мисли, че само Короната на Изида може да го спаси.

Навън все още бе тъмно, когато чуха тихо почукване на вратата. Джейми светна нощната лампа и наметна хавлиения халат, който бе намерил в гардероба. Когато отвори вратата, на прага стоеше Бърни Хартман. Беше напълно облечен и се хилеше като злостно духче.

— Не се нуждая от повече от четири часа сън, господин Синклер — старческа привилегия или може би проклятие. Обичам да ставам приблизително по това време и да наблюдавам изгрева над езерото, докато закусвам. Помислих си, че вие двамата може да искате да хапнете с мен и да си довърша разказа. Да кажем, след двайсет минути?

— Надявам се, че харесвате яйца по бенедиктински? Швейцарците смятат, че чай, хляб и масло са достатъчни сутрин. В Щатите се научих да започвам деня си с нещо малко по-засищащо.

Все още не се беше развиделяло, така че първоначално в панорамния прозорец виждаха единствено собствените си отражения, но постепенно Джейми различи матовата оловна сивота отвъд стъклото, която изсветляваше с всяка изминала минута.

Бърни Хартман дояде яйцата и шунката и избърса устните си със салфетка. Матиас — или може би брат му — отнесе чиниите и донесе нова кана кафе.

— Швейцарците може и да не разбират от закуски, но правят чудесно кафе! И така, докъде стигнах с разказа си снощи…?

Дани потисна прозявката си, с което си спечели остър поглед от дребния мъж. Джейми се ухили.

— Бодо Ритер тъкмо ви беше прострелял в задника.

— Точно така, приземих се на онази купчина пясък и тъкмо се насочвах към хълмовете, когато усетих, че по лявата буза на дупето ме жилва нещо. Все още имам белег, ако проявявате интерес…

Дани си представи нещо бледо, мършаво и набръчкано и се зарадва, че е приключила със закуската си.

— Не, благодаря — учтиво отказа.

— Вие губите.

С шеговита искрица в погледа Бърни поднови разказа си, като го прекъсваше от време на време с неприятни изблици на смях.

— За щастие, куршумът само ме беше одраскал, но пък може би ми спаси живота. Руснаците решиха, че е безумно смешно. И така, ето ме мен, по-богат, отколкото някога съм бил, и с дупка на задника. Вървя си из улиците на Берлин в есесовска униформа и се опитвам да избегна сто хиляди червеноармейски фронтоваци, които с радост биха пробили още една дупка в мен, само че този път в главата. Имах пистолет, но не и пушка, а и каква ли работа щеше да ми свърши тя? Танков огън раздираше въздуха, минохвъргачки обстрелваха улиците, далекобойна артилерия със снаряди с размерите на лека кола сриваше със земята цели сгради… Ивановците си пробиваха с бой път към центъра улица по улица, къща по къща, стая по стая, а нашите момчета защитаваха всяка изба и всеки таван с картечници, пушки, противотанково оръжие „Панцерфауст“ — дяволска симфония на внезапната смърт. И Бърни Хартман беше приклещен между всичко това. Къде да отида? Единствената ми мисъл беше: „На запад“. Ако имаше изход от Берлин, той беше на запад. Първото, което направих, бе да се отърва от есесовското сиво. Стигнах до един ъгъл, където някакво хлапе стоеше като истукано и се взираше в мен. Чак когато го погледнах отново, видях дупката под дясното му око. Би трябвало да е на училище, каква работа имаше да наднича иззад ъгли в разгара на битката?! По онова време идиотите, които командваха, набираха дванайсет-тринайсетгодишни за войници. Е, това момче беше мъртво и вече не се нуждаеше от своята зелена униформа на гражданската милиция. На децата даваха униформи с нормални размери и те просто навиваха ръкавите и крачолите — един размер бе подходящ за всички. И така, Бърни Хартман беше само на крачка от това да стане отново цивилен… Опитвах се да се добера до Зоологическата градина, защото смятах, че мога да се скрия там, докато падне мрак. Така щях да имам по-голям шанс да се измъкна към Цосен. Напоследък бях чул, че все още успяват да удържат отбранителната кула. Колкото по̀ на запад отивах обаче, толкова повече руснаци засичах. Лайняно кафяви униформи и изстрели ме приветстваха на всеки ъгъл. Както и да го погледне човек, Бърни беше в беда. Мисля, че се разплаках. Наистина се разревах, по дяволите! Когато падна нощ, открих дупка от снаряд в двора на жилищен блок. Късметът ми свършваше и нямах много възможности. Единственият шанс да се измъкна жив беше да рискувам и да се предам. — Хартман замълча и избърса очите си с кърпичка. — Е, Бърни бе попадал в много лоши ситуации, но никога преди не се беше оказвал толкова близо до отчаянието. Онзи диамант струваше толкова мангизи, че щяха да ми стигнат за десет живота, но ако не се предадях, нямаше да имам право и на един живот. Ако пък се предадях с него, някое друго копеле щеше да ми го вземе. Единственото, което можех да направя, беше да го скрия някъде и да се надявам, че ще получа възможност да се върна за него. Може би щяха да ме пуснат — все пак бях само хлапе, нали? Но дълбоко в себе си знаех, че няма да стане. Чувал бях всичко за лагерите и солните мини. Сибир, ето ме, идвам! Само дето няма да се върна.

В това време тъмнината отвън бе избледняла до калаеното сиво на стара пепел. Бърни се надигна от стола си и приглуши осветлението.

— Това ще ви хареса! — обеща им.

— Значи сте заровили Окото на Изида в Берлин и никога не сте се върнали да го вземете? — Разочарованието в гласа на Дани бе очевидно. — Все още лежи там, погребано под някоя административна сграда от времето на ГДР или под нечия веранда, така ли?

Бърни не обърна внимание на неизказания укор и се върна на мястото си с гръб към вратата и лице към прозореца.

— Човек не знаеше какво ще се случи, когато се предаде. Понякога направо те застрелваха, защото нямаха представа какво да правят с теб. Друг път ти задаваха въпроси и те гръмваха, след като си изпееш всичко. Ако нямаш късмет, можеше да те ритат до смърт или да ти разбият главата с приклад на пушка. Руснаците бяха много непредсказуеми. Можеше първо да ти дадат водка и да се хилят с теб, а след това да те застрелят, защото им е доскучало. А не беше добра идея да се предадеш на жена войник, ако разбирате какво искам да кажа…

Джейми май го разбираше, но не искаше да мисли много-много по въпроса, така че просто кимна.

— Както и да е, ето ме и мен, малко оставаше да се насера от страх, докато вървях към онзи пункт с вдигнати ръце. Видях офицер със сини пагони и неколцина мъже — дрипави и мръсни, с уморени безжизнени очи. Насочиха към мен поне дузина пушки. Изправиха ме до стената, претърсиха ме и ме цапардосаха на няколко пъти само за забавлението. Накрая офицерът ги отпрати и взе да ме разпитва на доста добър немски предвид обстоятелствата: „Къде твое подразделение? Наоколо има танкове? Колко далеч Голямата къща?“. Голямата къща наричаха Райхстага. Казах му всичко, което знаех. През цялото време, докато ме разпитваше, офицерът се усмихваше, но после ми отправи почти съжалителен поглед, а ръката му беше на сантиметри от големия пистолет на колана му. „Бърни — казах си, — ако не направиш бързо нещо, си мъртвец.“ По време на разпита бях забелязал нещо, но не осъзнавах какво. После ми просветна — беше нещо като… как му викате? Прозрение. Другарят може и да изглеждаше корав, но всъщност си беше мошеник. И също като Бърни просто се опитваше да преживее войната без твърде много неудобства. Крадец на дребно с чувство за хумор. Много внимателно смъкнах ръката си надолу между нас и потрих палеца и показалеца си ей така. — Хартман демонстрира международния знак за пари. — Не знаех дали руснаците ползват жеста, но този схвана какво имах предвид. Изгледа ме особено с продължителен поглед, който сякаш казваше: „Ако се ебаваш с мен, ще накарам момчетата си да ти отрежат топките“. После подхвърли: „Колко?“. „Диаманти — отвърнах. — Бижута, скъпоценни камъни. Милион.“ Нямах идея колко от думите ми бе разбрал, но очите му се разшириха, когато произнесох „милион“, и той стрелна хората си с поглед, който разпознах. Виждал бях Бодо Ритер да гледа нашите момчета по същия начин, когато се канеше да ги изиграе. „Не е далеч — казах. — Ще ви покажа.“ Извади големия токарев от колана си и го насочи между очите ми. „Бум!“ — добави, в случай че не съм схванал посланието. Сетне кимна и потеглихме обратно по пътя, по който бях дошъл. Изкрещя на хората си нещо — навярно, че всичко е наред и че ще ме застреля на тихо място, което впрочем се оказа същинско пророчество. Бутна ме пред себе си и приклекна предпазливо, за да не го улучи снайперист. След пет минути стигнахме до улицата, където се бях крил, и се провряхме през бомбардирана къща, за да се доберем до двора. Всичко беше в развалини, наоколо се въргаляха купища отломки и ми беше трудно да се ориентирам. Това ли беше правилното място? В крайна сметка осъзнах, че сме влезли от противоположния край на двора. Видях храста и го посочих, при което направих жест, все едно копая. Едва тогава видях, че и той е толкова нервен, колкото бях аз. Едри капки пот се стичаха по лицето и големия му нос. Защо не се опитах да го поваля или поне да избягам? Изобщо не си го и помислих. Беше едър мъж с голям пистолет и знаеше какво прави. Щях да съм мъртъв, преди да помръдна. Махна към храста с пистолета и аз отидох натам. Направих две крачки вдясно и посочих към земята. На него му хареса. Не храста, а това, че е на известно разстояние от него. „Ти копае“ — каза ми. Предния път бях изкопал дупка с щика си, но сега ми беше лесно да го направя и с голи ръце във вече рохката земя. Отне ми около деветдесет секунди да открия старата консервена кутия, в която бях сложил диаманта, увит в парцал за почистване на пушка. Когато я извадих, руснакът ми махна с ръка да я сложа на земята и да се отдръпна. След като се отдалечих достатъчно, той тръгна напред. Още насочил пистолета си към мен, вдигна кутията и изсипа съдържанието й на земята. Изгледа ме диво, но след като махна парцала и видя какво има в него, погледът му се промени. Чух приглушено проклятие на руски, онзи трепереше, когато се пресегна да вземе камъка. Започнах да се отдръпвам. Руснакът вдигна оръжието, но се усмихна, сякаш бях най-добрият му приятел, и махна да си вървя. Обърнах се и тръгнах обратно в посоката, от която бяхме дошли. Мисля, че стигнах до върха на купчината развалини, преди онзи да стреля.

Кафето беше вече изстинало, но Бърни Хартман, изглежда, не забеляза и отпи голяма глътка от чашата си. Зад прозореца се бе появил портокалов отблясък, но старецът не забеляза и него.

— „Токарев“ е мощен пистолет и когато куршумът ме удари в долната част на гърба, ме отхвърли на около два метра напред. Главата ми сякаш потъна в червена мъгла и изпитах изключително странно усещане, като че ли вратът ми беше избухнал. Нямаше болка, но съзнанието ми казваше, че съм мъртъв, така че това нямаше голямо значение. Мисля, че изпаднах в безсъзнание, преди да се строполя на земята.

Видя, че гостите му се взират в него, и на лицето на Хартман разцъфна усмивка.

— Значи за първи път срещате мъртвец? Честито! Дойдох в съзнание около час по-късно, лицето ми беше залепнало за камъка от засъхналата кръв. Руснакът сигурно е дошъл да ме довърши, просто беше такъв човек, но когато е видял в какво състояние е главата ми, сигурно е решил, че не си струва да хаби куршум. Оказа се обаче, че с мен е станала любопитна балистична неразбория. Носех кожена торбичка за боеприпаси на колан, който минаваше през центъра на гърба, дори не знаех, че има катарама, но именно тя беше отклонила куршума. Той проникнал през кожата ми, но не и в костите; стрелнал се нагоре по гърба ми, като пътем отчупвал късчета от ребрата, преди да избухне в огромна скапана дупка в точката между шията и рамото ми. Дупка, от която изскочило голямо парче кървава плът и се залепило за основата на черепа ми. Руснакът вероятно е решил, че се е прицелил малко по-високо, но така или иначе, резултатът бе налице. Бърни беше обречен. Ръката ми беше безполезна, кръв шуртеше отвсякъде, а аз се скитах като в кошмар през горящия Берлин. По някакво чудо получих помощ точно когато имах най-много нужда от нея, и по някакво още по-голямо чудо оцелях. И така, вече знаете историята за живота и смъртта на Бернт Хартман. Ах, точно навреме!

Старецът се приближи до прозореца, където лъчите на изгряващото слънце тъкмо докосваха върха на ниските планини от другата страна на езерото. Докато той и гостите му наблюдаваха изгрева, земята сякаш ги приветстваше, а склонът се обля в смесица от всевъзможни нюанси на зеленото и кафявото. Но всъщност езерото привлече погледите им.

— Да — подкани ги Бърни Хартман. — Наслаждавайте се!

Наблюдаваха естествен метеорологичен феномен, при който цялата повърхност на водата се покриваше с килим от млечна мъгла, дебел два метра. Докато тримата се взираха в него, слънчевите лъчи го пронизаха и го превърнаха в лента от разтопено злато, подобна на центъра на вулкан или сърцето на бушуващ пъкъл. Цветовете му непрекъснато се променяха по начин, на който никой художник не би могъл да подражава.

Дани ахна и Бърни Хартман й каза:

— Да, един спектакъл, който само бог може да създаде, и то от най-простите елементи: светлина и въздух.

Ниско жужене прекъсна мълчанието. Бърни издаде неодобрителен звук.

— Рибари. Като че ли някой може да лови риба в мъглата!

След това старецът мълча в продължение на доста време. Джейми се опита да скрие разочарованието си, докато се приготвяха да си тръгват, но Бърни Хартман се обърна към него:

— Смъртта ви доведе тук и, изглежда, възможността да умра ви засяга, господин Синклер. Но няма нужда да се страхувате за мен. Изживях цял един живот, който трябваше да приключи преди шейсет години. Всяка секунда, изживяна оттогава, бе открадната от бога, а като крадец аз намирам това за доста удовлетворяващо. От друга страна, вие трябва да знаете с какво си имате работа. Мислите за Бодо Ритер или за онзи, който извършва тези убийства, като за човек, но грешите. Бодо Ритер беше въплъщение на дявола и създанията му едва ли са по-различни. Нека ви разкажа една последна история. Посетихме концентрационен лагер. „Дахау“, струва ми се. Случвало се беше десетки пъти преди. Стотици. — Тонът му беше сух и прозаичен, сякаш само ако се дистанцираше от темата, можеше да я облече в думи. — Разпитвахме еврейско семейство, някакъв колекционер. За реликва или кой знае какво. Друго Копие на съдбата или пък говореща Тора. Каквото и да беше, вече не бе у тях, но Бодо Ритер не повярва в това. Закачаше се с децата. Каза на семейството: „Да отидем на разходка. До пещите“. — Хартман вече едвам успяваше да изрече думите, оковани като в железни окови. — „Къде е?“, попита. „Не знам“, отвърна бащата. Ритър се усмихваше, когато грабна момчето и го хвърли живо в пещта. Просто дете, може би петгодишно. Слушали ли сте как някой изгаря жив? Започваш да мразиш бога, че не те е оглушил. После Ритер хвана момичето… — В очите на стареца се промъкна объркване, когато из къщата зазвуча пронизителна аларма. — Какво…?