Джеймс Дъглас
Заветът Изида (12)

X

Измина още седмица, преди Джейми да намери време да посети Египетския отдел на Британския музей. На пръв поглед изглеждаше просто, но колкото повече разучаваше разпечатката на файла, който детектив Дани Фишер му беше изпратила, толкова по-ясно осъзнаваше, че нещо не е наред. Всевиждащото око бе достатъчно обичаен символ в египтологията; срещаше се в амулети, медальони и скулптури, но в това око имаше нещо по-различно. Прекара по-голямата част от сутринта в музея, в голямата читалня с купола, където проучваше прашни трактати и научни произведения. Отдавна бе минало времето за обяд и гладът го гризеше като настървен плъх, когато най-сетне намери онова, което търсеше. Към него бе приложена интригуваща препратка, написана с молив. Само дето Джейми нямаше представа какво означава.

Потърси книгата, посочена в бележката, но тя не беше на рафта, където трябваше да стои. Въпросният том беше толкова неизвестен, че бе малко вероятно някой друг да го е взел за четене, по-скоро беше прибран на грешно място. Все пак си струваше да пробва.

— Търся една книга, „Митове и легенди на Античния свят“. Според базата данни в компютъра би трябвало да е на ей онзи рафт, само че май я няма.

Момичето зад бюрото се намръщи и провери в собствения си компютър, преди да се обърне към старомодна тетрадка за опис. После поклати глава.

— Така си и мислех. Базата данни още не е актуализирана. Това заглавие беше обявено за изчезнало преди три седмици. Откраднато е. Ще се изумите колко често се случва.

Джейми прикри разочарованието си, благодари й и се обърна да си ходи.

— О, почакайте! — повика го момичето. — Да, така си и знаех! Имаме още един екземпляр от книгата, само че е в чуждоезиковия ни отдел. Ще ви свърши ли работа?

Когато се увери, че разполага с търсеното, Джейми върна книгите и прекоси големия двор. Излезе през главния вход с колоните на улица „Грейт Ръсел“. Обикновено би взел метрото, но вместо това реши да се върне пеша в офиса, за да си даде време да обмисли онова, което бе открил. Пресече „Тотънхам Корт“ и след няколко минути стигна улица „Оксфорд“. Най-краткият път беше да мине директно по нея, но мисълта да си пробива път през орди от мокри пазаруващи не му допадна особено, така че пое надолу към Сохо Скуеър и после на запад. Остави краката да го водят. Прекалено късно осъзна, че го следят. Бяха двама. Носеха дънки и онзи тип горнища, на които хлапетата викат „худи“ — дебели суитшърти с големи качулки, скрили напълно лицата им. Онзи отдясно бе в синьо, а другият — в тъмнокафяво. Джейми се прокле, че не е тръгнал по очевидния маршрут, и почувства хлад, който нямаше нищо общо с времето. Идиот! Как можа да свали така гарда си?!

Погледна отново назад и потвърди първото си подозрение. Млади мъже, стройни и здрави, добрата им кондиция личеше от начина, по който се движеха. Ако бяха обикновени обирджии, щяха да демонстрират известна доза агресивно перчене и да се опитат да го разсеят някак. Тези мъже бяха като крилати ракети, вниманието им бе приковано изцяло върху целта. Намираха се на по-малко от двайсет стъпки и поддържаха ритъма с бързи целенасочени крачки. Да се бие или да побегне? Огледа се за път за бягство, но те го бяха сгащили на идеалното място — тясна уличка с барове и нощни клубове със спуснати кепенци, които нямаше да отворят поне още няколко часа. В такъв случай трябваше да бяга. Сигурен беше, че може да запази преднина, докато стигне до относителната безопасност на по-оживена улица. Но още щом взе решението, разбра, че е твърде късно. От другата страна на пътя се появиха още двама, отпуснали свободно ръце встрани от тялото. Вървяха право към него. Джейми пресече улицата, в случай че бъркаше, но те повториха огледално действията му. Знаеше, че преследвачите зад него ще направят същото. Пулсът му се ускори, трудно контролираше дишането си. Не беше изплашен, поне още не, но беше подготвен. Времето внезапно се забави и Джейми знаеше, че ще е така, докато всичко приключи. Плъзна ръка в джоба си и се обърна на сто и осемдесет градуса, така че пое директно към хората, които го следяха. Видя смайването им в сянката на качулките. Фактът, че нападателите са четирима, бе странно успокояващ — не ти трябват четирима, за да застреляш човек в тила. Сега ги разделяха няколко крачки. Хрумна му, че може и да се е объркал, че те ще му позволят да премине. Но мъжът вляво бръкна в джоба си и вече нямаше връщане назад.

Чорапът, пълен с влажен пясък, цял ден лежа неудобно в джоба на Джейми. Сега го измъкна и с чудесен бекхенд го стовари в челюстта на Кафявата качулка. На мъжа му се стори, че се е озовал от погрешната страна на ъперкъта на Майк Тайсън. Отметна глава назад, зъбите му се изпотрошиха с ужасно хрущене, краката му се подкосиха и Кафявата качулка се срина, подбелил очи. Докато човекът падаше, Джейми продължи да размахва „оръжието“ си, предположил, че изненадата е приковала на място Синята качулка. Нямаше време да се тревожи за онези зад гърба си, но чу вик, който му подсказа, че не са далеч. Синята качулка се оказа по-бърз, отколкото изглеждаше. И вече бе твърде близо, за да може Джейми да му приложи импровизирания топуз достатъчно ефективно. Нападателят се беше привел и го приближаваше, стиснал нож в дясната си ръка. Джейми блокира замаха на острието с лявата си китка по начин, който би накарал инструктора му по борба от близко разстояние да се гордее с него. После вдигна десния си крак и стовари обувката си върху вътрешната страна на лявото коляно на нападателя. С удовлетворяващ вик на болка Синята качулка тупна на паважа до приятеля си. Но според таймера в главата на Джейми времето му почти изтичаше. Завъртя се, за да посрещне новата заплаха, и продължи да вършее с чорапа, дори след като някаква пружинна палка го халоса между рамото и врата. И макар че палтото му омекоти удара, вцепенение обхвана цялата му дясна ръка, а чорапът падна от обезсилените му пръсти. Джейми потръпна в агония, в главата му избухна червена светлина. Докато падаше, някой го ритна в крака; изви глава, за да не размаже лицето си в грубия бетон.

— Вижте какво направи това копеле с Джими!

Някой заби обувка в ребрата му, но Джейми едва усети болката — пострадалото му рамо беше още по-зле.

— Шибаняк!

Някой го ритна в стомаха и изкара целия му въздух, но Джейми се опита да се изправи на крака, за да избегне сипещите се ритници. Как можа да забрави за палката? Този път пострада лявата му страна, а той бе в състояние да се защити, колкото и един инвалид. Падна по лице в мръсотията и в ноздрите го блъсна миризма на кучешка пикня.

Не можеше да помръдне и мускул. Още докато си го помисли, един от тях — може би Синята качулка — замахна апатично с крак. Обувката само облиза бузата му, но въпреки това болеше адски.

Някой зарови пръсти в косата му и повдигна главата на Джейми.

— Човекът казва да се оттеглиш — изръмжа в дясното му ухо; звукът сякаш идваше от много далеч. — Разбра ли, шибаняк? Човекът казва да се оттеглиш!

Джейми пробва да отговори, но още се опитваше да схване смисъла на чутото. Да се оттегли? От какво? Кой човек? Без предупреждение лицето му избухна — забили бяха носа му в земята. Джейми усети вкус на желязо в устата си. В очите му имаше сълзи.

— Казах, зацепи ли, шибаняк? Кимни, ако ме разбираш.

Някак успя да кимне.

— Защото, ако не го направиш, следващия път няма да бъдем толкова нежни, мамка му! А междувременно ето ти това заради Джими!