Джеймс Дъглас
Заветът Изида (48)

Епилог

Джейми Синклер лежеше на тропически плаж до красивата и грациозна Дани Фишер, която се печеше, за да постигне перфектен тен, когато бръмченето на мобилния телефон го пробуди от хубавия сън. Джейми се озова на тясната седалка на влака от Падингтън за Оксфорд. Дани се беше възстановила бързо от раната си и преди три седмици отлетя обратно за Ню Йорк, но той все още се изненадваше колко голяма празнота е оставила в живота му.

Погледна екрана — надяваше се, че може да е получил съобщение от нея, но на дисплея пишеше „Дет. Шрийвс“. Отне му известно време да се сети, че става въпрос за служителя от лондонската полиция, който му беше дал назаем бронежилетката, спасила живота му. Посланието беше също толкова загадъчно: „Дейли мейл, с. 17“.

Единствените вестници във влака бяха безплатните таблоиди, които покриваха седалките и рафтовете за багажа, така че Джейми трябваше да изчака, докато стигне гарата, за да си купи „Дейли мейл“ от будката за вестници. Отвори на указаната страница и тъкмо се чудеше защо Шрийвс ще иска от него да чете статия за британската култура на пиене, когато забеляза заглавието ниско долу: „Магнат на електрониката е открит застрелян“. В статията се казваше, че тялото на Хауард Вандербилт е открито в апартамента му на десетия етаж с пистолет в ръка и рана от куршум в главата. Освен това според източници, близки до разследването, преди смъртта си господин Вандербилт бил разследван по обвинения за укриване на данъци, както и за предполагаеми връзки с неонацистки групи и организираната престъпност.

За миг Джейми си спомни едра фигура с вързана на опашка коса и деветмилиметров картечен пистолет, насочен към сърцето му, но не беше сигурен как би трябвало да се чувства по този повод. Предположи обаче, че навярно може да спре да се оглежда през рамо. Никой нямаше да се напъва да прибере парична награда, обявена от мъртвец.

Хвърли вестника в най-близкото кошче и отиде при стоянката за таксита. Някъде по страниците му трябваше да има друга история, посветена на разследването в къщата на Дорнбергер, но Джейми нямаше нужда да я чете, за да узнае подробностите. Откриването на подземния храм и ужасите, които са ставали там, се бяха превърнали в сензация. Всеки ден имаше ново развитие покрай издирването на тела в района. ДНК тестовете вече бяха разкрили, че жертвите на Паул и Макс Дорнбергер са най-малко дванайсет, въпреки че самоличността им оставаше загадка. Момчето, което трябваше да е последната им жертва, все още бе под лекарски грижи. За една нощ Дмитрий Самсонов бе станал най-богатото дете на планетата, а сега го дърпаха от три страни: родителите на Ирина, далечен братовчед на Самсонов, който по случайност се оказа и виден член на руската мафия, и Владимир Путин, който щедро бе предложил да осинови сина на стария си приятел Олег.

Таксито остави Джейми в музея „Ашмолиан“. Вътре Атина го чакаше точно там, където бе казала — сред артефактите на Египетския отдел. Усмихна се мрачно, когато го видя.

— Благодаря ви, че се съгласихте да дойдете в Оксфорд, за да се срещнете с мен, господин Синклер. Извинете, но ми е неудобно да пътувам до Лондон.

— Бях малко изненадан — призна той, — докато не се сетих, че Оксфорд има стара връзка с Изида.

Атина се засмя:

— Имате предвид отбора по гребане, разбира се. Изида е древното име на река Темза, господин Синклер. Уви, Оксфорд няма нищо общо с Богинята, независимо колко ми се иска да е иначе. Аз съм свързана с този град, защото от много години съм гостуващ лектор във Факултета по ориенталистика, а „Ашмолиан“ е ценен изследователски център.

За да прикрие смущението си, Джейми свали от раменете си раницата, която бе донесъл от Лондон, и извади черен кадифен калъф от нея. Жената рязко си пое въздух, когато той го постави в ръцете й.

— Това ли е…?

Синклер кимна и видя блясък в очите й. Атина се наведе с рязко движение като птица, която кълве зърно, и го целуна по бузата.

— Сестрите на Изида ще ви бъдат вечно задължени!

— Не е необходимо. Просто се радвам, че е там, където й е мястото… Съжалявам, че не успях да сторя същото с Окото.

Тъжна усмивка докосна устните й:

— Вярвам, че вие и вашата приятелка сте вършили работата на Владетелката, когато сте го унищожили. Точно както дъщеря ми Клара, която загина, докато се опитваше да ви защити. Богинята не би искала да бъде свързвана с нещо толкова осквернено. Ще има нов камък, чист и неопетнен, недокоснат от поквара.

Джейми прикри изненадата си с усмивка. Окото на Изида беше безценно. Замяната му с камък с подобно качество бе немислима, а и на свободния пазар навярно никога нямаше да се появи такъв диамант.

— Мога да ви свържа с един търговец на диаманти в Антверпен.

Предложи го почти на шега и разсмя Атина:

— О, съмнявам се, че ще го купуваме, господин Синклер. Има и други начини да се придобият такива неща.

Докато се ръкуваше с нея, Джейми успя да потисне спомена за друго заглавие от вестник: „Мистериозно нападение над кралските бижута“.

— Довиждане, благодаря ви отново, господин Синклер. Трябва да намеря сигурно място за това. И ако някога пак имате нужда от съдействието на Сестрите на Изида…

— Не смятам да попадам в ситуации, при които ще имам нужда от помощта ви — увери я Джейми. Бъдещите му планове включваха дълга почивка без стрес и слънчев плаж. На място като Флорида например, за да убеди една конкретна нюйоркска полицайка да дойде при него.

Джейми хвърли последен поглед към Атина, докато тя се отдалечаваше към служебна врата, след което се отправи към изхода. Едва когато бе навън, го осъзна. От двете страни на вратата имаше две египетски стели от черен гранит с фризове, а на всяка от тях бе изписан познат символ.

Окото на Изида.