Джеймс Дъглас
Заветът Изида (44)

XLII

След разговора със сър Уилям Мелроуз Джейми остави телефонната слушалка.

— Младши лейтенант Дмитрий Самсонов спечелил званието „Герой на Съветския съюз“ на седемнайсети април 1945 година за проявена самоубийствена смелост при атаката на укрепена позиция на възвишенията край Берлин. Повел хората си през открит терен, за да заловят шест картечници и една противотанкова батарея. Само той оцелял след нападението. Десет дни по-късно бил награден с орден „Ленин“, след като направил нещо подобно при преминаването на канала Ландвер.

— Явно сме открили нашия човек. Олег Самсонов има син на име Дмитрий — каза Дани, тонът й бе странно потиснат. — Предполагам, че тук нещата се усложняват.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, май имаме две възможности. Или ще наблюдаваме къщата и ще чакаме убиецът да се появи в търсене на кръв и Окото на Изида…

— Което може да отнеме цяла вечност и да изложи на риск невинно семейство — вметна Джейми.

Дани кимна и продължи:

— Или ще предупредим Олег Самсонов, че го преследва хладнокръвен убиец, който би поел всякакъв риск, за да се докопа до диаманта на баща му. После се оттегляме и оставяме лондонските ченгета да действат нататък.

Последва дълго мълчание, докато двамата обмислят вариантите, макар че изборът беше ясен. Дани се наведе през леглото и целуна Джейми по устните.

— Беше ми хубаво с теб, Синклер.

Джейми поклати глава.

— Имаме още време. Няколко дни. Дали не можем просто да му звъннем по телефона и да му кажем, а?

— Не. Дори да успеем да се свържем с него, което е съмнително, ще ни помисли за откачалки. Трябва да се срещнем лично със Самсонов.

Саманта, познатата на Джейми, им бе дала адреса на Самсонов, както и подробности за мястото:

— Къщата е огромен модернистичен куб и се намира близо до Риджънтс парк. Ужасна е, няма как да я пропуснете.

После беше добавила, че шансовете им да се промъкнат вътре са „твърде крехки“, което не бе никак обнадеждаващо. Решиха, че най-бързият начин да стигнат дотам е с метро и такси. Преди да тръгнат, половин час обсъждаха как могат да преодолеят охраната на Олег Самсонов.

По пътя към Ланкастър Гейт Джейми реши, че вече е безопасно да включи мобилния си. Няколко секунди по-късно телефонът му взе да бръмчи като разгневен стършел. Връхлетя го ужасно предчувствие, докато получаваше пропуснато повикване след пропуснато повикване — всичките от един и същ номер. Дани го видя да пребледнява и попита притеснено:

— Какво има, Джейми?

Той не й отговори, бореше се с копчетата на телефона, за да влезе в гласовата си поща. Докато слушаше съобщенията, пребледня още повече.

— Трябва да отида до офиса.

 

 

Съдебният екип си беше свършил работата, а тялото бе преместено. Фин сребрист прах покриваше всяка повърхност в офиса, включително телефоните и бюрото.

— Защо? Тя никога никому не е навредила!

Въпросът на Джейми бе адресиран до Дани, но му отговори цивилният инспектор, който водеше разследването на убийството:

— Била е на грешното място в грешното време, сър. Случаен инцидент. Никой не би могъл да го предотврати. Казахте, че често е работела до късно, нали?

Джейми кимна, без да се замисля. Усети погледа на Дани върху себе си.

— Сигурно са я наблюдавали и са видели, че е сама в сградата. Нищо друго ли не липсва?

— Само дребните. Няколко паунда. Тук не държим никакви картини или ценности.

Детективът промърмори нещо съчувствено, но това, което прикова вниманието на Джейми, бе звукът на телефонния секретар. Друг полицай прослушваше съобщението, което Джейми бе изпратил.

— Това вие ли сте, сър?

Мъжът прие последвалата тишина за потвърждение и изключи машината. Но думите все още отекваха в главата на Джейми. Богат руснак. Олег Самсонов… Срещна погледа на Дани и разбра, че и тя си мисли същото. Те знаеха.

 

 

Паул Дорнбергер погледна надолу към тялото на баща си и се заслуша в измъченото му дишане. Всяко поемане на въздух траеше сякаш цяла вечност, всяка проточена пауза между вдишванията заплашваше да е последна. Като че ли през изминалата седмица тялото на стареца се саморазрушаваше. Поддържаха го жив само пластмасовите тръби, през които му вливаха венозно хранителни вещества и които отвеждаха изпражненията вън от тялото му. Цялото му съществуване бе сведено до болката, всяко негово нервно окончание бе оголено като прогнил зъб. И въпреки опиатите, които лекарите предписваха, за да облекчат края му, за него всеки миг бе мъчение. Болката го караше да се върти, преобръща и стене, което още повече изчерпваше намаляващия му резерв от енергия.

— Никога няма да ти простя в какво ме превърна — каза тихо Паул. — Но все пак ти си ми баща. Няма да те подведа.

Отиде до монтирания в пода сейф и набра кода. Кадифеният калъф си стоеше там, както го бе оставил. Взе го и го занесе до леглото. Извади Короната и я задържа за миг. Напрегна се, когато усети стаената й сила. Можеше ли такъв предмет да чувства? Да изисква? Разбира се, че не! И все пак един глас в главата му мощно настояваше Паул да направи онова, което трябва. Стори му се, че гласът и Короната са едно и също. „Скоро — помисли си. — Скоро ще се събереш с това, което ти принадлежи по право.“

Отнесе Короната до леглото и нагласи ръцете на баща си върху метала. Ефектът беше незабавен. Дишането му на мига се облекчи, а стенанията спряха. Паул се наведе и целуна дълбоко набразденото чело на Макс Дорнбергер, след което се обади на рецепцията и даде инструкции.

Обикновено вземаше такси до работа, но днес караше колата си — черно беемве X-5 със затъмнени задни стъкла, което паркира толкова близо, колкото се осмели. Подмина главния вход — висока дървена порта с шипове на върха, през която влизаха автомобилите. Продължи по пътя край безличната стена с бодлива тел отгоре и зави зад ъгъла при входа за персонала. Усмивка в камерата за Джерард. След една по-дълга от необходимото пауза, чието предназначение бе да подразни Паул, вратата щракна и се отвори. Зад нея се показа Винс с подигравателния си незаинтересован поглед и цевта на MP-5, небрежно насочена в неговата посока.

— Добро утро, Винс.

— Някой каза, че си болен. — В устата на американеца това прозвуча като обвинение.

Дорнбергер сви рамене.

— Знаеш как е. Чудодейно оздравяване. Шефът няма да ми благодари, че съм си взел ненужно почивен ден точно сега.

— Разбира се. — Винс го поведе към блиндираната врата в долната част на стълбището.

Паул бе в обичайната си бизнес униформа — костюм и тъмно кашмирено палто — и носеше куфарче в лявата ръка. В затвореното стълбище използва куфарчето да закрие дясната си ръка и бръкна в изработения по поръчка вътрешен джоб на дългото си палто. Нямаше за къде да бърза. Просто остави нещата да се развиват. Баща му все правеше планове за премахването на Самсонов, в случай че някога се наложеше да ликвидират руснака. Паул бе проигравал тази сцена хиляди пъти в съзнанието си. Беше я практикувал много пъти в мазето на голямата асиметрична къща. Вратата в горния край на стълбището щракна и се отвори. Кени беше на обичайното си място вляво от входа, а недалеч от него Джерард наблюдаваше охранителните екрани, така че едва вдигна поглед, когато Дорнбергер мина между тях. Кени се усмихна и понечи да каже нещо. Паул спокойно вдигна пистолета със заглушител иззад куфарчето и простреля австралиеца през окото. Докато Джерард реагира на звука, Дорнбергер се обърна и със същото движение го застреля в главата. Кръв, кости и мозък опръскаха стената и Джерард се отпусна върху клавиатурата. През това време тялото на Кени бе паднало със звучно тупване.

Дорнбергер изчака до вратата, която свързваше центъра за сигурност с жилищните помещения на охраната, но реакция не последва. Отвори вратата доволен и огледа коридора. Празен беше. Бързо приближи входа на жилищните помещения, пое си дълбоко въздух и влезе вътре. Както обикновено там имаше трима мъже. Толкова бяха свикнали Паул да минава напред-назад за сутрешното си кафе, че изобщо не се усъмниха в него. Един беше на леглото, двама — на масата за карти. Тези на масичката носеха пистолетите си в кобури, а оръжието на мъжа в леглото висеше на пирон на стената над него. Дорнбергер тръгна към кухнята. Готов беше за дузина различни сценарии, но те го улесниха. Когато се изравни с най-близкия картоиграч, Паул вдигна пистолета и го простреля между очите, после веднага откри огън срещу по-близкостоящия от другите двама. Докато се обръщаше, чу как онзи на леглото драпа за оръжието си, но когато ръката на охранителя достигна пистолета, Дорнбергер вече бе пуснал два куршума в гръбнака му. После пристъпи напред и пусна още един в мозъка му. Изкушаваше се да се забави и да се повъзхищава на работата си, но си наложи да се съсредоточи върху следващия си ход. „Бързо. Мъртви са. Не губи време да проверяваш.“ Графикът бе съставен, за да се сведат до минимум непредвидимите обстоятелства. Ако се придържаше към него, имаше по-малка вероятност нещо да се обърка.

Паул излезе в коридора и докато се приближаваше към кабинетите, смени пълнителя. Мери, секретарката на Самсонов, вдигна намръщено поглед при влизането му. Това изражение щеше да остане завинаги на лицето й, защото той насочи пистолета си и я застреля от упор в главата.

Нагоре по стълбите — сега можеше спокойно да разполага с времето си. Последната заплаха беше Винс, който охраняваше портата, но той нямаше да напусне поста си, без да го освободят. Дори ако се опиташе да се свърже с Джерард и не получеше отговор, първото му предположение би било, че има проблем с комуникационните канали.

Ирина се появи в горната част на стълбището:

— Паул!

На лицето й разцъфна усмивка, но тя се превърна в гримаса, когато Ирина си припомни, че той не трябваше да е в къщата. Паул вдигна пистолета и я простреля в лявата гърда. Куршумът я отхвърли назад и Ирина падна, вкопчила пръсти в гърдите си. Без да спира, Дорнбергер насочи дулото между очите й, но му се стори светотатство да разваля такова красиво лице. Необясним импулс го накара да замръзне, преди да натисне спусъка.

Олег Самсонов навярно бе чул нещо, защото излезе от домашната фитнес зала по анцуг, преметнал кърпа около врата си.

— Паул?

Дорнбергер не му обърна внимание. Вместо това обърна пистолета към ококореното създание, което се бе появило от дясната му страна. Дмитрий.

— Ще ти дам един шанс, Олег. Донеси ми диаманта, или ще го застрелям в червата, а после може да го послушаме как крещи.

Самсонов стрелна поглед от момчето към пистолета. Дорнбергер си представи ясно въпросите, които преминават през ума му. „Къде са пазачите? Какво се е случило с Кени и хората му?“ Милиардерът като че ли не можеше да повярва какво става. Негодувание, страх и ярост се бореха за надмощие у него, но в крайна сметка надделя страхът за сигурността на сина му. Инстинктът му на победител — същият, който го бе превърнал в човека, който беше — му казваше да се бие, но Олег знаеше, че няма шанс да стигне до Дорнбергер, преди той да застреля Дмитрий. В очите на стрелеца руснакът бе прочел всичко, което му бе необходимо. Бяха същите като очите на наемните убийци, които никога не изоставят шефовете на чеченската мафия. Виждаше ги всеки ден, докато Кени изнасяше ежедневния си доклад. Човекът пред него нямаше нищо общо с вечно усмихнатия му асистент Паул Дорнбергер, който предугаждаше всяка негова нужда. За миг Олег се зачуди как е разбрал за диаманта, но бързо отхвърли въпроса. Единственото важно нещо сега бе Дими. А при най-малкия признак на заплаха от негова страна Дмитрий щеше да умре.

— Остани на място, Дими. Не се движи — предупреди сина си. Но нямаше нужда да му го казва, Дмитрий и без това беше замръзнал.

— Диамантът, Олег! — Дорнбергер се отмести, така че да може да държи под прицел и бащата, и сина.

Самсонов си проправи път към паник стаята. Измисли половин план — да рискува да грабне Дмитрий и да го придърпа вътре, но Дорнбергер го изпревари. Пристъпи напред и стисна Дими за ръка. Олег стигна до вратата и вдигна трепереща ръка към клавиатурата.

— Внимателно! — Дорнбергер знаеше, че ако бъде въведена грешна комбинация, в местното полицейско управление ще зазвучи аларма.

Олег преглътна и внимателно набра правилните цифри.

— Добре — успокоително произнесе Дорнбергер. — Сега камъка.

Милиардерът мина край картината на Ван Гог, която преди беше негова гордост, а сега сякаш му се присмиваше. Тя наполовина го прикриваше от пистолета на Дорнбергер и Самсонов знаеше, че навярно би могъл да стигне до вратата и да потърси убежище на последния етаж или на онзи под него. Дорнбергер едва ли би убил момчето, докато Олег е свободен. Но не можеше да поеме този риск. Нямаше да остави сина си сам с психопат.

Руснакът натисна бутон на стената, който повдигна сейфа на нивото на гърдите му. В същото време отстрани, на блестяща метална колона, се появи клавиатура. След като набра кода, сейфът се отвори плавно, за да разкрие наградата вътре: Окото на Изида.

За миг Олег се олюля от ослепителния блясък на Окото. Спомни си как стоеше край смъртното легло на баща си, докато старецът разправяше историята със същите думи, които бе използвал дребният немски затворник. Окото и Короната. Преминаването към вечния живот. Баща му, старият купонджия, се смееше на разказа, въпреки че кашляше, а краят на дните му наближаваше. Не му беше хрумвало да се опита да намери Короната, защото това би застрашило живота, който си бе създал в Съветска Русия. Но Олег беше запленен от възможността. Още тогава вече имаше всичко, което светът можеше да му предложи. Но все пак беше руснак и докато животът на баща му изтичаше, получи прозрение за собствената си смъртност. Някой ден и той щеше да лежи на смъртното си легло с пълни с вода дробове и сърце, което се кани да избухне. Парите не можеха да променят това. Камъкът обаче му предоставяше възможност, колкото и малка да беше, че този момент може да бъде отложен за неопределено време. Така и не бе споменавал на друг човек за диаманта или за мита, който го правеше толкова ценен, но от онзи ден нататък използваше парите си, за да се опита да събере Окото и Короната.

Сега, докато разсъждаваше над собствената си смърт и тази на сина си, му хрумна, че всичките години на усилия са били напразни. Как би могъл някой да избере да живее вечно, ако това означаваше да гледа смъртта на съпругата, децата и внуците си цяла вечност? Човек трябва да е много по-безчувствен и грешен от Олег Самсонов, за да направи този избор.

Седемдесет и петте фасетки на диаманта проблясваха на изкуствената светлина. Камъкът притежаваше красота и дълбочина, които винаги успяваха да го развълнуват. И все пак в този момент той бе просто стока. Олег щеше да я използва, за да откупи живота на сина си. Взе камъка с форма на яйце в две ръце и се върна обратно в стаята.

— Сега разреши на Дмитрий да си тръгне — каза.

Паул Дорнбергер се засмя и го простреля в гърлото.