Джеймс Дъглас
Заветът Изида (4)

II

Майрън Делойт отвори двуцевката с удовлетворяващо щракване, издуха прахта от механизма и внимателно сложи двата патрона, пълни с едри сачми, на местата им. Действието го накара да се усмихне, защото му напомни за сряда вечер зад гаражите със Сорая. По дяволите, добра беше тази Сорая. Но не беше евтина. Обичаше да я ухажват с малко любовна тревичка и да дръпне няколко линии, за да й дойде настроението. Тъкмо момичетата като Сорая го вкарваха в неприятности, но той просто не можеше да стои далеч от сексапилните им телца и пъргавите им ръчички. Затвори доволен двуцевката и я забърса с мръсен парцал, който беше намерил в един шкаф в апартамента под наем. Някога е била много хубава пушка, но сега полираният дъбов приклад бе скъсен с петнайсет сантиметра, а лъскавите цеви от тъмен метал — отрязани на пет сантиметра от предната ръкохватка. Така че цялата пушка бе дълга около шейсет сантиметра. В идеалния случай Майрън би предпочел пистолет или дори едно от онези спретнати бебчета „Мак-10“^[1], които докато се изплюеш, изстрелват по трийсет куршума. Само че пушката беше по-евтина, а в момента беше закъсал с мангизите. Основното предимство на пушката беше, че е проста и прави големи шибани дупки във всичко, към което я насочиш. Виждал бе на какво е способна, защото беше настоял за демонстрация. Майрън не беше гений, но не беше и глупав. Не искаше пушката да му гръмне в лицето.

Завърза парче връв около приклада и направи достатъчно голяма примка, за да премине през рамото му. Трябваха му два или три опита да нагласи правилната дължина, но в крайна сметка пушката увисна плътно до десния му хълбок. Примката беше достатъчно хлабава, за да може Майрън лесно да вдигне оръжието и да стреля от бедро. Дългото черно палто, което беше откраднал от бара преди няколко нощи, висеше на кука зад вратата. Облече го и се заоглежда в огледалото. Никакви издайнически издутини. Трябваше да седи с изпънат крак в метрото, но щеше да го изтърпи. Разкопча отново палтото, за да се увери, че има лесен достъп до пушката. Пробва да я хване няколко пъти, за да свикне с усещането. По дяволите, добре беше. Чувстваше се като Клинт Истууд. „Късметлия ли си днес, тарикат?“

Наблюдавал бе мишената в продължение на три дни, преди най-сетне да разбере необходимото. Цели три шибани дни, в които стоеше на дъжда или в скъпо кафене, стиснал чаша мока, докато сервитьорката го гледаше така, сякаш е кучешко изпражнение, което клиент е настъпил и внесъл в заведението. От къщата към метрото до офиса. От офиса към метрото до къщата. Мишената никога не излизаше вечер. Никога не се отклоняваше. Нищо ли не правеше сам тоя човек? Веднъж, след безсънна нощ, Майрън стигна до къщата му по-рано и едва тогава откри, че Господин Мъж тича за здраве. Изглежда, обичаше да бяга из парка в ранни зори, при това напълно сам. И очевидно беше глупав. Защото Майрън го следя цели четири последователни сутрини и Господин Мъж никога не промени своя маршрут, дори не го пробяга обратно. Което съвсем скоро щеше да го превърне в мъртвец.

Майрън погледна към китката си. Часовникът му — „Ролекс“ с механизъм на „Таймекс“ — показваше 4:35 сутринта, а Господин Мъж излизаше да тича точно в 6:15. Имаше достатъчно време да хване първия влак от Брикстън до Ланкастър Гейт и да мине пеша през парка до мястото, което беше набелязал за убийството.

Представи си как изпълнява поръчката и това го разведри, но все още леко го мързеше. „Това ранно ставане направо ме убива, човече.“ Ухили се широко на собствената си шега. Имаше нужда от ободряване. Затършува наоколо и намери пакетче бял прах. При тази гледка усети, че сърцето му забива малко по-бързо. Чист колумбийски кокаин. Не беше го платил още, но нали затова вършеше тая работа. Когато онзи бизнесмен, който го снабдяваше с дрога, му предложи да изплати дълга си и да задели малко пари настрана, Майрън не беше в състояние да откаже. И преди беше изпълнявал дребни поръчки. Вярно, някои по-успешно от други, но все още беше на линия, нали? Господин Мъж беше разглезено бяло богаташче. Нямаше и да разбере откъде му е дошло. Майрън изсипа линия бяла пудра на бюрото и я изсмърка от надраната повърхност. Сякаш през мозъка му премина електрошок. Вече всичко изглеждаше по-добре.

Приближи се до огледалото и с рязко движение извади пушката изпод палтото си. „Късметлия ли си днес, тарикат?“

Джейми Синклер изстена, когато алармата на часовника до леглото му иззвъня безмилостно. Божичко, защо продължаваше да си го причинява? Претърколи се и затърси бутона. „Само не задрямвай. Ако задремеш сега, няма да се събудиш пак.“ Насили се да се надигне от леглото. Досега Сара щеше да е станала, да подскача наоколо като гумена топка и да облича екипа си за бягане. Джейми предпочиташе да се движи с по-спокойно темпо. А пък Сара я нямаше. Вече от три месеца. Върнала се беше в Щатите, за да открие себе си. Или поне така беше казала. Джейми се бореше с късия си клин от ликра — още не беше достатъчно студено за дългия — и грабна тениската си. Онази с репродукция на „Герника“^[2] отпред, която беше купил от музей в Мадрид за девет евро. (Пет минути по-късно бе видял същата в магазин на задна уличка за три.) Обувките му за джогинг бяха „Найк“, но вече плачеха за смяна. Не беше съвсем буден, но пък беше готов.

Затътри се замаяно към входната врата на апартамента, после пое надолу към улица „Кенсингтън Хай“. По това време сутрин не беше съвсем безлюдна, но почти, слава богу. Джейми не започна да тича веднага, просто ходеше бързо и от време на време спираше, за да се разтегне — упражнения със съмнителна полза, заради които изглеждаше като идиот. Най-после в парка. Пое по обичайния си маршрут: дългия диагонал нагоре край Раунд Понд. Отначало бягаше бавно, за да даде време на мускулите си да се отпуснат. Дишаше малко затруднено, но скоро щеше да се оправи. Навлезе в ритъм без съзнателно усилие и умът му превключи. Най-хубавото на сутрешното бягане беше, че можеш да го правиш, докато спиш. Мисълта го накара да се усмихне, което пък му напомни за Сара, а това на свой ред изтри усмивката от лицето му. Не се усмихваше особено често, откакто тя си отиде. „Недей. Да мислиш. За. Сара“ — каза си. Което явно имаше ефект, защото в следващия момент осъзна, че е стигнал горе, при Ланкастър Гейт, и зави надолу по пътеката край декоративните езерца. Наистина ли трябваше да го прави всеки ден? Беше млад — на трийсет и няколко си още млад, нали? — и в много по-добра форма, откогато и да било, благодарение на сутрешното тичане и тренировките по фехтовка. Така или иначе с професия като неговата — търговец на произведения на изкуството — не беше нужно да е маратонец. Нужно беше да разширява мрежата си от контакти. Ако рано сутрин се занимаваше с лична кореспонденция вместо с джогинг, сигурно щеше да печели повече пари.

„Кря-як!“

Зави рязко, когато откъм езерото долетяха дрезгав крясък и пляскане на едри криле, придружили излитането на една видимо подразнена чапла.

— Съжалявам, че ти прекъснах закуската, приятелче — промърмори Джейми и навлезе сред дърветата тичешком.

* * *

От скритата позиция, която бе заел, Майрън чу далечно хрущене на чакъл. Размърда се, така че да има по-добра видимост към пътеката между дърветата. Поръчката нямаше да се брои за изпълнена, ако застреля грешен бегач, нали? Вдигна поглед към мрачното небе, надвиснало като оловносив покров. Почти се беше зазорило, но пътеката все още беше обляна от изкуствена светлина. От кокаина обаче Майрън имаше чувството, че може да вижда и в тъмното. Не че беше нервен, съвсем не. Само развълнуван. Мразеше богаташите, а това разглезено бяло момче беше богато. Наблюдавал го бе как отива всеки ден от лъскавия си апартамент на „Кенсингтън“ до лъскавия си офис на улица „Бонд“. Бялото момче си имаше всичко. Е, Майрън щеше да се погрижи да му отнеме най-ценното.

Долови ритмичните стъпки на приближаващ бегач и забеляза неонов проблясък, когато лампите край пътеката осветиха отразителните панели на маратонките му. По-близо. По-близо. Точно както очакваше. Бегач с тъмна тениска. Свел глава, потънал в мисли, но със същата височина и структура. Господин Мъж. Дишането на Майрън се учести. По-близо, още по-близо. Толкова близо, че вече нямаше начин да се обърне и да избяга. Господин Мъж. Мъртвец.

Майрън излезе на алеята, вдигна пушката, насочи я към сърцето на мишената и натисна двата спусъка.

Джейми почти спря, когато мъжът изскочи иззад бронзовата статуя на Питър Пан и застана на пътя му. Първоначалната му реакция бе да свърне встрани, но когато видя двете дула на пушката да се насочват право към него, разбра, че няма накъде да бяга, освен да се втурне право към нападателя си. Щеше да умре, това бе очевидно, но поне нямаше да загине, без да се е опитал да се защити. Изкрещя по начина, на който го бяха научили в армията, и се хвърли към мъжа с палтото.

Скапаната пушка засече — Майрън не можеше да повярва! Докато виещото банши^[3] връхлиташе върху него с дяволската си мутра, той отчаяно се бореше със спусъка. Нищо не се случи. Джейми имаше късмет, че продавачът на оръжия не бе споменал на Майрън за копчето на спусковия предпазител. Самият Майрън пък бе така развълнуван от потенциала на новата си играчка, че не си бе направил труд да попита.

Наистина голям късмет беше извадил, увери се секунда по-късно Джейми, когато се стовари върху гърдите на Майрън и обърна дулата нагоре към небето. Защото се оказа, че предпазителят невинаги предотвратява изстрела. Двата едновременни гърмежа оглушиха двамата мъже и в страха си Майрън изпусна пушката. Така остана на милостта на своята раздразнена, опасно уплашена и войнствена мишена. Майрън беше само на деветнайсет години и бе висок едва 1,67 м. Джейми бе добре сложен млад мъж, висок 1,83 м, който се беше боксирал в „Кеймбридж“ и се бе обучавал на ръкопашен бой при хора, които убиваха с голи ръце. Всичко приключи за трийсет секунди.

— Добре, малко копеле — изръмжа Джейми, след като прикова по корем нападателя си и стисна ръцете му зад гърба. — За какво, по дяволите, е всичко това?

Вместо отговор получи низ от интересни ругатни, някои от които не бе чувал досега. Смени позата си, така че цялата му тежест падна върху коляното, което бе опрял в гръбнака на Майрън. В отговор момчето изскимтя от болка, за негово задоволство.

— Виж какво, приятел — прошепна Джейми в ухото на хлапето, — каквото и да става, ти отиваш в полицията. Въпросът е дали ще бъдеш цял-целеничък, или на парчета. — Притисна с коляно дясната ръка на Майрън и хвана лявата му китка с две ръце. — Сега имаш следния избор: мога да счупя всичките ти пръсти един по един, усещането е горе-долу такова. — Чу се остро изпукване и Майрън изпищя от болка. — Това, между другото, е само изкълчено. Бих могъл да ти извадя ръката от рамото, след което никога повече няма да можеш да я използваш. — Натисна малко по-силно и бе възнаграден с още един писък, последван от хленчене, когато отслаби леко натиска. — Така че ще те попитам отново. Какво беше това? Защо се опита да ме убиеш?

— Не съм — пое си рязко въздух Майрън. — Само да те ограбя. Бях отчаян. Исках пари за дрога.

— Олеле, ще трябва да измислиш нещо по-добро. Явно смяташ, че съм тъп като теб. — Джейми въздъхна и стисна по-здраво ръката му. — Опитай пак.

— Не! — изкрещя кандидат-убиецът. — Слушай, ще ти кажа! Ще ти кажа! Някакъв комарджия обяви награда за главата ти, десет бона. Убиваш и прибираш, без въпроси.

Джейми за малко да го изпусне от учудване.

— Поръчка?!

— Поръчка, кълна се! Моля те, не ме наранявай отново!

Стотици въпроси запрепускаха из ума на Джейми, но само един от тях имаше значение:

— Първо трябва да ми кажеш кой беше.

— Не мога. — От отчаянието и болката гласът на Майрън бе станал писклив. — Той ще ме убие.

— Много жалко.

— Отрича, естествено.

Джейми беше облегнал гръб на бронзовата скулптура на Питър Пан и слушаше детектива в цивилни дрехи.

— Казва, че си е гледал работата, а вие сте изскочили и сте го нападнали.

— По оръжието ще има негови отпечатъци — отбеляза Джейми.

— Разбира се. Това би помогнало, ако не беше пострадал така. Ръката му е много зле.

Джейми сви рамене.

— Човек с пушка. Човек по спортен клин. Доста очевиден случай на самоотбрана според мен, инспекторе.

— И аз така смятам, господин Синклер, иначе щяхте да сте в полицейската кола заедно с него. Но в днешно време човек не може да е сигурен в нищо. Гадни адвокати и либерални съдии, всичко може да се случи. Разбира се, не съм казвал такова нещо.

— Не, не сте.

Полицаят извади бележника си.

— Трябва да ви попитам нещо. Ако наистина става въпрос за поръчково убийство, можете ли да се сетите за човек, който би искал да ви убие?

По една случайност Джейми си задаваше същия въпрос. Неонацистки откачалки. Китайското правителство. Мосад. Списъкът беше доста дълъг. Да не говорим за враговете му в света на изкуството, които може и да таяха по-смъртоносна неприязън към него, отколкото мислеше. Но сред всички заподозрени изпъкваше един човек с конска опашка.

— Миналата година в САЩ се натъкнах на Хауард Вандербилт. Срещата ни му излезе доста скъпо.

Очевидно изненадан, полицаят си записа името и запита:

— Онзи Хауард Вандербилт ли?

— Има ли нещо друго, което мога да направя?

— По въпроса с поръчката ли? Ще изпратим наш човек да ви консултира. Десет бона не са кой знае колко.

Джейми леко се засегна от това пренебрежение.

— Само да ме посъветва, така ли?

— Боя се, че да, сър.

— Може би ще се откажат след този случай…

— Нали не вярвате, че ще го сторят, сър?

— Не — призна Джейми. — Не вярвам.