Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (9)

9.

— Лесно ти е да го кажеш. Позволявал ли си някога на друг мъж да те милва?

— Не, доколкото помня.

Кон спореше с лорд Випонд пред погледите на Арбел и очарования ИдрисПюк.

— Кралят някога докосвал ли те е? — попита Арбел, не съвсем търпеливо.

— Не.

— Тогава за какво е целият този шум?

— Всеки философ може да изтърпи зъбобола — каза Кон на жена си — освен онзи, който наистина го има.

Това беше позоваване на една от най-грижливо шлифованите сентенции на ИдрисПюк.

— Е — рече Випонд, — щом искаш да си разменяме баналности — това беше насочено към брат му, — какво ще кажеш за тази: всеки проблем е и възможност?

Затруднението и златният шанс, който обсъждаха, включваше крал Зог, владетел на Швейцария и Албания, който бе проявил специфичен интерес към Кон Матераци. Разбира се, мнозина други изпитваха същото към високия рус младеж, толкова силен и грациозен, с неговите непринудени маниери и откритост към всичко. Самонадеяният малък негодник отпреди по-малко от година бе принуден да порасне, и го беше направил по толкова привлекателен начин, че изненада дори своите обожатели. Арбел, която някога си падаше по глезеното момче — макар в резултат на това да се отнасяше към него хладно и дори пренебрежително, — откри, че се влюбва в него. Малко късно, може би, предвид че бяха женени вече над седем месеца и имаха син, чиято ранна поява и висок ръст породиха някои недоброжелателни слухове. Въпреки че определено беше по-покорен от преди, Кон си имаше граници. Една от тях бе отвращението му към всичко у неговия кралски обожател: лекьосаните му дрехи („Мога да ви изброя всичко, което е ял през последния месец“), езикът му („Подмята се в устата му като мокър чаршаф на простора“), ръцете му („Все опипва или себе си, или панталоните на фаворита си“), очите му („воднисти“), краката му („огромни“) и дори стойката му („Отблъскваща!“).

— Кралят — каза Випонд — държи всички ни в ръцете си, и нещо повече. Всяка страна, изнервена от Изкупителите, гледа към него за знак какво може да се направи. Без него Матераците ще се стопят до едно нищо — тоест, жена ти, детето ти и ти.

— Значи искаш да му лижа задника?

— Кон! — сгълча го остро жена му. Настъпи неприятна пауза.

— Съжалявам — каза накрая Кон.

— Чувал съм и по-лоши работи — отбеляза Випонд.

— Може ли да кажа нещо? — обади се ИдрисПюк.

— Налага ли се? — попита Випонд.

ИдрисПюк се усмихна и погледна Кон.

— Мило момче — започна той и му намигна така, че другите да не видят: знак, че е на негова страна и заговорничат срещу останалите двама.

— Ако ме докосне, ще му отрежа скапаната глава — заяви Кон, прекъсвайки опита на ИдрисПюк да се оправи с него.

ИдрисПюк се усмихна отново, докато другите въздишаха и правеха раздразнени физиономии.

— Няма да му отрежеш главата, защото няма да му позволиш да те докосне.

— Ами ако все пак го направи?

— Ставаш, поглеждаш го така, все едно си виждал по-красиви неща да излизат от задното отверстие на куче, и излизаш мълчаливо от стаята. Без да казваш нищо!

— Ако това е най-доброто, което можеш да измислиш, хич да не те задържаме — отбеляза саркастично Випонд.

— Кралят е сноб — обясни ИдрисПюк — и като всички сноби копнее да обожава някого. Цял живот е търсил човек, който да го гледа отвисоко, за да го дари с обожанието си. Кон прилича на млад бог — млад бог с потекло, което може да бъде проследено назад чак до големия мраз. Кралят е омаян.

— На мен ми идва наум друга дума — промърмори Кон.

— Е, може би и това също. Но той иска да се отнасяш към него с презрение. Не би посмял да те докосне. Всеки път, като го погледнеш — и не го поглеждай повече от веднъж-дваж на среща — влагай в този поглед и последната частица от своето отвращение и погнуса.

— Няма да е трудно.

— Е, значи всичко е наред.

След като реши въпроса по такъв неочакван начин, ИдрисПюк се разбъбри за вечерята, на която присъствал снощи, а Арбел изведе деликатно Кон през вратата и двамата братя останаха сами.

— Мисля, че мина много добре. — Това не беше казано от ИдрисПюк с медената интонация на самопоздравление, а от Випонд, чието мръщене се бе стопило безследно и бе сменено от израз на голямо задоволство.

— Мислиш ли, че тя схвана какво правим?

— Може би — отвърна Випонд. — Но тя е една малка хитруша. Няма да обели и дума.

— Между другото, не си прав — отбеляза ИдрисПюк.

— Какво имаш предвид?

— Ти каза: „Всеки проблем е и възможност“. — ИдрисПюк отиде до прозореца, за да улови последните лъчи на залязващото слънце. — А аз винаги казвам: „Всяка възможност е и проблем“.

 

 

Хенри Мъглата беше смутен, но по един необичаен начин, сякаш току-що от небето е паднала риба и е тупнала точно пред него. Преди два дни беше бръкнал в джоба си, за да плати за пакет пури в Магазина за здравословен тютюн на господин Собрание, и откри, че дребните му монети са изчезнали и са заменени с морков. По-точно — морков, не много умело издялан във вид на еректирал пенис с думата „ТИ“, изрязана върху тестисите. В крайна сметка той реши, че е станал жертва на някакъв джебчия-шегобиец. А въпроса защо един умел крадец ще му краде дребните от левия джоб, но не и портфейла от десния, който съдържаше близо трийсет долара, Хенри изтласка в дъното на ума си. Сега обаче тази чудатост не желаеше да остава там, защото се бе случило отново. Този път откри твърдо сварено яйце с изрисувани на черупката две опулени очи като на селски идиот и уста с провиснал от единия й край език. От другата страна пишеше:

ИСТИНСКИЯТ ХЕНРИ МЪГЛАТА

Цяла нощ Хенри Мъглата умуваше какъв ли може да е смисълът на тези две шеги и дали представляват заплаха или не. После на вратата се потропа; той отвори, като взе предпазната мярка да скрие дълъг нож зад гърба си. Но посетителят му имаше благоразумието да стои по-надалеч.

— Значи ти си бил?

— Че кой друг? — каза Клайст. — Никой друг не те знае какъв си смотаняк.

Хенри Мъглата така се зарадва да види стария си приятел, че конското, което му дръпна, задето е избягал от тях в Келявите земи, продължи по-малко от пет минути. После двамата седнаха, запалиха пури от Магазина за здравословен тютюн на господин Собрание и си наляха остатъка от една бутилка ужасно швейцарско вино. Разбира се, и двамата имаха да споделят необичайни събития.

— Първо ти, защото си най-грешен — каза Хенри Мъглата и остана смаян, когато Клайст внезапно избухна в неудържим плач. Мина половин час, преди да се съвземе достатъчно, за да му разкаже какво е станало. Докато слушаше, Хенри Мъглата пребледня, а после почервеня от гняв и възмущение.

— Хайде, хайде — каза той на плачещото момче, тупайки го по рамото, защото не знаеше какво друго да стори. — Хайде, хайде.

Не целият свят е сцена, а всяка човешка душа. Списъкът с действащите лица във всяка от душите ни е дълъг и разнообразен; повечето се редят на опашка зад кулисите, която се точи по тъмните коридори чак до мазето, и никога не получават роля. Дори онези, които успяват да стигнат до сцената, само държат копие или обявяват пристигането на краля. В тази търпелива, но най-вероятно обречена на разочарование опашка от вътрешни същности, чакащи шанса да излязат наперено на бял свят, обикновено откриваме нашия вътрешен глупак, нашия личен лъжец, нашия неразкрит дръвник, до него — нашето най-мъдро и най-добро „аз“; нашия герой, а после нашия страхливец, нашия измамник и нашия светец, а до него нашето дете, после нашия калпазанин, нашия крадец, нашата пачавра, нашия принципен човек, нашия чревоугодник, нашия безумец, нашия мъж на честта и нашия главорез.

И ето че тази нощ отпред на опашката в душата на Хенри Мъглата неочаквано бе извикана най-опасната (поне за самия Хенри) същност: онази част от него, която вярваше в справедливостта и честността.

Кейл се справяше с миналото си, като пребиваваше в състояние на почти непрекъснат гняв; Клайст — чрез презрение към всичко, което би могло да докосне сърцето му, а Хенри Мъглата — чрез бодрост пред лицето на бедите. Стратегиите на първите двама претърпяха неуспех (Кейл беше полудял, а Клайст се беше влюбил) и сега бе ред на Хенри Мъглата. Мисълта, че един от тях може да се ожени и да създаде друго човешко същество — истинско бебе, розово, мъничко и безпомощно — му вдъхна тъй дълбока ярост към Изкупителите, че смъртта на жената и детето на Клайст от техните ръце запламтя като самото слънце. Затова той призова най-лудата си същност: онази, която искаше животът да е честен, причиняващите зло да бъдат наказани и да има справедливост за всички.

Докато изтощеният Клайст хъркаше в злочесто забвение на леглото, Хенри Мъглата изпуши и последния фас от своя „здравословен тютюн“ и се зае да съставя подмолния си и неблагоразумен план. Прокудена в края на душевната му опашка, неговата по-мъдра същност го призоваваше да се бави, да шикалкави, да кръшка, да отлага колкото може по-дълго момента, в който да посвети себе си и другите на делото на смъртта. Но той чуваше само гласа на яростта.

 

 

Ако ИдрисПюк знаеше какво е намислил Хенри Мъглата, щеше да получи удар — но вместо това се наслаждаваше на пълния успех на плана си за манипулиране на Кон в историята с краля. С всеки пренебрежителен поглед и всяка презрителна въздишка Зог хлътваше все повече по младежа. Най-сетне бе стигнал рая на снобите: беше срещнал някого, достоен да го гледа отвисоко.

Колкото и бързо да бе дошло издигането му, а с него и издигането на всички Матераци, дори най-страстните обожатели на Кон останаха изумени от вестта, че кралят ще го прави командир на всичките армии на Швейцария и Албания. Този необичаен и явно глупав ход, предвид гибелната заплаха, пред която бяха изправени швейцарците, срещна по-малко съпротива, отколкото би могло, защото всички очакваха тази длъжност да се заеме от виконт Харууд, вече бившия фаворит на крал Зог — човек без никакъв военен опит и талант. От надежден източник се знаеше, че щом разбрал за назначението на Кон, Харууд се оттеглил в спалнята си и плакал цяла седмица. По-неприличните слухове, които сигурно не бяха верни, нашепваха, че пенисът му се бил свил до размерите на жълъд. В светлината на това, назначението на Кон не бе толкова абсурдно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той се беше променил значително след погрома при Силбъри Хил. Бе се намирал на косъм от ужасна смърт и бе принуден да изтърпи да бъде спасен от човек, когото някога е тормозил и презирал. Дори ИдрисПюк, който избухна в смях, щом чу за назначението му на такъв абсурдно влиятелен пост, след няколко дни на срещи с Кон и Випонд започна да осъзнава, че поражението, смъртта и унижението от Силбъри бяха преобразили младежа. Ето един човек, който беше възпитан да се бие и бе усвоил горчивите си уроци рано. В допълнение към това Кон, по съвета на Випонд, слушаше внимателно ИдрисПюк и изглеждаше искрено възхитен от свършената от него работа за наближаващата война с Изкупителите. Кон не биваше да знае, че по-голямата част от информацията е предоставена от Томас Кейл.

— Ами ако Кейл се върне? Как ще го приеме Кон? — поинтересува се ИдрисПюк.

— Той знае ли? — попита Випонд.

— Какво?

— Онова, което е по-добре да не знае.

— Вероятно не. Ако си мислим за едно и също.

— Едно и също е.

— А има ли вероятност той да се върне — имам предвид Кейл? — попита брат му.

— Очевидно не.

Този отговор прозвуча нещастно и щеше да е още по-нещастен, ако той можеше да види момчето, което за негова изненада продължаваше да му липсва все тъй силно. Кръговете около очите на Кейл бяха станали още по-тъмни, а кожата му — още по-бяла от изтощителното повръщане, което го връхлиташе, понякога за няколко секунди, понякога за часове. Някои дни бяха по-добри от другите — даже имаше седмици, в които той си мислеше, че болестта може би си отива. Но пристъпите винаги се връщаха, рано или късно, по-силни или по-слаби в зависимост от собствените си прищевки.

По време на една от тези по-добри седмици сестра Врай каза, че искала да се качи на билото на един близък хълм — както за да провери дали са верни слуховете, че на върха растели син градински чай и оранжева мелия, така и защото се говореше, че гледката оттам към морето и планините била най-хубавата в Кипър.

— Може да е хълм — каза задъханият Кейл след стотина стъпки изкачване, — но ми се струва като цяла планина.

Оказа се добре, че тръгнаха рано, защото Кейл трябваше да си почива на всеки няколкостотин метра. При шестото спиране той заспа; спа близо час. Сестра Врай се поразходи сред сухите шубраци и ронливата земя. Макар че през последните няколко месеца бе валяло малко, навсякъде между трънливите дървета и храсти се мяркаха приятни за окото цветни петънца — червена метличина, желтак и мъничките яйцевидни цветове на уроката.

Когато тя се върна, Кейл беше буден. Изглеждаше блед, с още по-тъмни кръгове около очите.

— Да се връщаме — реши сестра Врай.

— Няма да стигна до върха, но може да продължим още малко.

— Хленчиш като женчо — обади се Поли.

— Един ден — отвърна шепнешком Кейл — ще те разнищя и ще изплета на някого нов задник.

 

 

На около хиляда и петстотин стъпки над тях и двеста стъпки под върха имаше V-образна ровина, издълбана в хълма от зимните дъждове. Това беше най-лесният път нагоре; там Двамата Тревър и Кевин Мийтярд чакаха минаването на Кейл и сестра Врай. Кевин беше въодушевен като паленце, но Двамата Тревър се чувстваха неспокойни. Отлично съзнаваха, че железният закон за непредвидените последици важи с още по-голяма сила за планираното убийство, отколкото за всякакви други начинания. Те винаги замисляха покушенията си като история, в която веригата от събития може да бъде нарушена във всеки един момент от банална дреболия. Бяха се провалили в опита си да убият ерцхерцог Фердинанд в Сараево, защото кочияшът, заменил в последния момент обичайния кочияш, който същата сутрин си порязал ръката, докато сменял едно колело за по-сигурно, се беше паникьосал от набързо дадените му указания къде да кара и бе направил погрешен завой не веднъж (Двамата Тревър бяха предвидили това), а два пъти. Ако бяха успели да убият дъртия глупак, кой знае какви можеше да са последиците — но не успяха, затова се случи нещо съвсем различно.

Завръщането на Двамата Тревър в Испански Лийдс беше в известен смисъл добре дошло фиаско. Кити изглежда повярва на уверенията им, че макар да не могат да разкрият делата на клиента си, те не застрашават по никакъв начин интересите на Кити (това не беше вярно, но никоя от страните не знаеше, че другата има интерес към Томас Кейл). Кити предположи, че тук вероятно са замесени Изкупителите, но докато политическата ситуация бе толкова объркана, той не искаше да ги настройва срещу себе си без сериозна причина. Беше обмислил, разбира се, варианта Двамата Тревър да изчезнат безследно в сметищата на Оксиринкус, просто за по-сигурно. Но реши, че в случая по-сигурното е да ги пусне да си вървят — за голямо раздразнение на Кадбъри, предвид усилията, които бе положил, за да ги върне. Освен че си запазиха живота, на Двамата Тревър им провървя и в още нещо: разбраха къде се е подслонил Кейл, докато Кевин Мийтярд проглушаваше ушите на Лугавой с фукните си. Кевин с голяма радост бе узнал за репутацията на Томас Кейл като безмилостен главорез, и бе твърдо решен да съобщи на всички, че редовно е пердашил хубавичко тоя прочут корав тип. Всъщност, никой не му вярваше, но външният му вид, както и разпалените му хвалби, изнервяха хората. Ако тялото на един човек е най-доброто изображение на душата му, Кевин явно бе от онези личности, които е по-добре да избягваш. Това доведе до оплакванията пред Тревър Лугавой от работодателя му и до разтърсващото откритие къде точно се намира Кейл.

— Не ми харесва абсурдно добрият късмет — каза Тревър Ковтун. — Напомня ми за нелепо лошия късмет.

Тримата бяха пристигнали в Йоксхол — град до Манастира, точно в деня преди разходката на Кейл и сестра Врай по хълма Бигин. От сто години насам Йоксхол беше градче с минерални бани, където сравнително заможните идваха да се къпят и да посещават роднините си в Манастира, израснало там с вярата, че местният горещ извор подпомага лечението на хората, страдащи от „нерви“. Сега, извън сезона, беше лесно да се наеме жилище с изглед към манастирските порти. Нямаше начин да разработят точен план, докато не проучат щателно терена и не съставят някоя и друга стратегия за измъкване. Рано тази сутрин, докато закусваха, при тях дотича развълнуваният Кевин, комуто бе възложено да наблюдава портите, и докладва, че Кейл и някаква странна монахиня, която бил виждал веднъж-дваж в Манастира, са се насочили към хълма Бигин. Те ги последваха, осъзнавайки, че продължаващият подозрително добър късмет им предоставя златна възможност, макар че Двамата Тревър не вярваха в златните възможности. Беше ясно, че Кейл и монахинята са се запътили към върха, но постоянно спираха за почивки, така че тримата успяха да ги изпреварят с много, въпреки че бяха принудени да поемат по далеч по-стръмен маршрут, за да огледат ровината в склона на хълма, за която Кевин ги уверяваше, че ще е отлично място за засада. Оказа се прав — може да беше грозен и противен, но не беше глупав. Всъщност, когато не се хвалеше и не караше хората да се чувстват неловко, беше хитър по един отблъскващо груб начин.

Освен неприязънта им към неочаквано добрия късмет, съществуваше и проблемът с монахинята, или каквато беше там. Не ставаше дума само за професионална неохота да убият някого, за когото не им е платено, а и за морален смут. Двамата Тревър не бяха толкова заблудени да вярват, че всеки убит от тях си го е заслужавал, макар че обикновено си беше така. Всъщност, почти винаги. Защо някой ще харчи огромните суми, нужни за наемане на Двамата Тревър, за да погуби невинна жертва? Но колкото и идеално да бе това място за убийството на Томас Кейл — който без съмнение си го заслужаваше, — нямаше начин да оставят свидетел или някого, който да вдигне тревога. Затова гледаха със странно смесени чувства как Кейл и монахинята тръгват обратно. Чувствата на Кевин Мийтярд обаче не бяха смесени: той заудря по земята от безсилие и заруга толкова силно, че Тревър Лугавой му каза да млъкне, иначе ще съжалява. Изчакаха един час, а после поеха обратно надолу мълчаливо и в лошо настроение.

 

 

Двамата Тревър не бяха единствените наблюдатели през този ден. От една безупречно поддържана богаташка къща в подножието на хълма Бигин ги наблюдаваха Даниел Кадбъри и Дийдри Плънкет.

Те бяха пристигнали късно тази сутрин по петите на Двамата Тревър. Едва когато Кейл и сестра Врай се върнаха, последвани час по-късно от двамата мъже и едрия им спътник, Кадбъри осъзна, че е бил на косъм да се провали в задачата си да защити Кейл. Или нещо се беше объркало, или по някаква причина Двамата Тревър следяха Кейл, но нямаха намерение да го убиват. Но какво можеше да са замислили, ако не убийство?

Макар и извън сезона, в Йоксхол се въртеше достатъчно бизнес от семействата на заможните луди, за да продължават нещата да цъкат. Кадбъри не искаше да рискува да влезе в града и да се натъкне на Двамата Тревър, затова реши да прати Дийдри. Те, разбира се, я бяха виждали за кратко, когато ги върна в Испански Лийдс, но тогава тя беше облечена в обичайната си безполова шевиотена премяна. По този въпрос можеше да се направи нещо.

Кадбъри нареди на слугата, който се грижеше за къщата, да доведе шивач.

— Нали имате шивачи тук?

— О, да, сър.

— Кажи му да донесе подборка от перуки. Освен това си дръж езика зад зъбите, и кажи на шивача да прави същото. — След това му даде два долара и още пет за шивача.

— Мислиш ли, че пет долара бяха достатъчно? — попита той Дийдри, когато старецът излезе. Не се интересуваше от мнението й относно таксата за мълчание, просто се опитваше да я разприказва. Трябваше да разбере дали тя знае, че е убил сестра й. Колкото повече време прекарваше с тази жена, която бе дори още по-странна от покойната Дженифър, толкова повече съмнението човъркаше ума му. Дийдри не говореше много. Но зададеше ли й директен въпрос, тя му отвръщаше с някакъв афоризъм — или нещо, което приличаше на афоризъм. Каквото и да казваше, то бе поднасяно с тънка усмивчица и толкова лаконичен тон, че му беше трудно да не го мисли за подигравка. Понякога тя изглеждаше мълчаливо всезнаеща, като някакъв самодоволен Буда. Но какво точно знаеше? Дали просто не изчакваше?

— За мъдрия достатъчното е като пир — каза тя в отговор на въпроса му за парите. Дали в дълбините на тези безизразни, неотзивчиви очи не проблесна насмешка? И ако е така, какво означаваше това? Дали знаеше и изчакваше? Това беше въпросът. Дали знаеше?

Тъй като нямаше какво друго да прави, докато слугата се върне, Кадбъри се опита да почете. Извади новия си екземпляр от „Меланхоличния принц“ — старият се беше разпаднал по време на едно посещение в Оксиринкус, за да уреди отстраняването на корумпиран чиновник, отговарящ за градските сметища. Корумпиран в смисъл, че задържаше дяла от печалбите на Кити Заека, който му се полагаше поради факта, че именно Кити беше платил подкупа, за да го сложи на поста му. Когато с тъга реши да захвърли своя разпадащ се екземпляр от „Меланхоличния принц“ — толкова много спомени бяха свързани с него, — Кадбъри с интерес забеляза, че бъдещата му жертва доста умно е разделила местните кофи за смет на няколко различни вида: за храна, хартия и разнообразен боклук. Според договора му с града, той трябваше да праща хартията в Мемфис, където твърдеше, че можела да се продаде, за да покрие разходите, и това обясняваше защо офертата му е по-ниска от тази на съперниците. Това обаче беше лъжа. Всъщност, той изнасяше хартията в близката пустиня и я изгаряше там.

Сега Кадбъри отвори новия си екземпляр и започна да чете, но макар да му бе приятно да препрочита отново познатите думи („О, нимфо, в моленията си към небето спомни за всички мои грехове!“^[1]), мълчаливото присъствие на Дийдри го разсейваше.

— Падаш ли си изобщо по книги? — попита той.

— Да съставяш много книги — то няма край — отвърна тя.

— И да четеш много — то е уморително за тялото.

„Това усмивка ли беше? — помисли си той. — Да, определено беше усмивка.“

— Значи не мислиш, че знанието е хубаво нещо, а? — Нямаше никакво съмнение в обидчивия сарказъм на Кадбъри.

— Който трупа познание, трупа тъга — каза тя. Това наистина го подразни. Кадбъри беше образован човек и приемаше сериозно както своята начетеност, така и чуждата.

— Значи не приемаш възгледа, че неосъзнатият живот не си струва да се живее? — Още сарказъм.

Тя не каза нищо — сякаш остави гневния му изблик да увисне в сухия въздух на стаята, изпълнен с прашинки в слънчевите лъчи, нахлуващи през малките прозорци. После отбеляза:

— Който е още между живите, има още надежда, понеже и куче живо е по-добре, нежели мъртъв лъв.

На Кадбъри това му прозвуча като заплаха, още по-плашеща поради факта, че бе изречена по-безизразно от обичайното.

Дали сестра й беше мъртвият лъв? Дали той беше живото куче?

— Може би — каза той — едни нови дрехи ще те разведрят.

Тя се усмихна, което беше рядкост.

— Няма нищо ново под слънцето.

Двайсет минути по-късно слугата се върна с шивача, натоварен с големи чанти. Кадбъри беше обяснил, че иска Дийдри да си сложи рокля и перука — косата й бе остригана почти до черепа — и да тръгне да търси Двамата Тревър. Не можеше да си представи, че те биха я познали; след като шивачът приключи работата си, и самият Кадбъри не я позна. Роклята и фалшивата коса не я бяха превърнали в красавица. Изглеждаше даже по-странно отпреди — като механична кукла, каквато беше виждал да демонстрират в двореца на Стария крал Коул в Бостън. След нанасяне на пудрата и червилото Дийдри наистина изглеждаше много странно, сякаш някой бе описал жена на сляп по рождение скулптор, който после се е опитал да я извае и тя се е получила посвоему впечатляваща, предвид ограниченията му, но все пак не съвсем убедителна. Както и да е, със сигурност щеше да свърши работа. Никой не би я познал.

Вече се беше стъмнило. Кадбъри плати на шивача и слугата, махна на Дийдри да се приближи до най-големия прозорец и вдигна фенера, за да може тя да се види, отразена в стъклото. Стори му се, че изражението й омекна за миг, докато се поклащаше напред-назад, а после видя върху лицето й да се изписва чиста наслада.

— Коя е тая, която възлиза от пустинята като димен стълб, накадена със смирна и тамян? — възкликна тя и се засмя.

— Никога досега не съм те чувал да се смееш — каза озадачено Кадбъри.

— Има време да се смееш — отвърна Дийдри, като се полюшваше напред-назад, възхищавайки се на отражението си — и време да плачеш.

След като получи наставления от Кадбъри какво трябва и не трябва да прави („Не позволявай Двамата Тревър да те забележат и не убивай никого“), тя излезе и я нямаше около два часа. Това даде на Кадбъри достатъчно време да разсъждава какво точно е имала предвид баба му, като казваше, че тревогите са любимото занимание на дявола.

Ако знаеше истината за Дийдри, щеше да се тревожи по-малко за себе си, но щеше да е далеч по-загрижен за успешното изпълнение на задачата им. Дийдри Плънкет, макар и да не беше слабоумна, определено влизаше в графата „простовата“. Майка й, набожна членка на Простите люде, която се страхуваше повече от странността на дъщеря си, отколкото от липсата й на ум, ежедневно й четеше на глас от Светото писание с надеждата, че неговата мъдрост ще прогони тази странност. Опитите й се провалиха — не на последно място поради влиянието на сестрата на Дийдри, покойната Дженифър, която бе също толкова странна, но имаше далеч по-пъргав ум. Дженифър беше привързана към сестра си и проявяваше силния си интелект, като измисляше игри за нея, най-малко ужасяващата от които включваше мъчения на дребни животни за изтръгване на признание, изправянето им на съд по изфабрикувани обвинения, а после изнамиране на зловещо сложни начини за екзекуция. Макар че Дийдри не бе особено интелигентна, притежаваше природна хитрост по отношение на убийствата, тъй както е хитър един вълк. Никой вълк не може да говори, нито да брои; но пък математик, който знае десетина езика, едва ли би изкарал и час срещу вълк в тъмна гора на склона на студена планина. А и Дийдри не бе чак толкова простовата, че да не съумее, като си държи устата затворена и усвои загадъчната полуусмивка, на която я бе научила сестра й, да си спечели репутацията на умна и прозорлива жена — репутация, сякаш подкрепяна от таланта й за убийства.

Всеки, който се беше опитвал да завърже разговор с Дийдри, скоро започваше да се чувства неловко под празния й взор, който парадоксално сякаш намекваше за дълбока и презрителна хитрост. Кратките й отговори — кратки, защото тя рядко разбираше какво й се говори, — като че ли внушаваха, че тя гледа на всеки, разговарящ с нея, като на многословен глупак. Загадъчните, често смътно заплашителни цитати от библията на Простите люде бяха извиквани в ума й от думите на нейния събеседник. Така отговорите й винаги изглеждаха на място, макар и насмешливо противоречиви. При други обстоятелства един схватлив агент като Даниел Кадбъри би я разкрил, но страхът (не вината, защото Дженифър първа се беше опитала да го убие и несъмнено си заслужаваше полученото) и тревогата, че тя знае всичко и изчаква, го правеха сляп за истината. А една от тези истини беше, че Дийдри си падаше по него. Всъщност, именно фактът, че го харесваше, я правеше по-словоохотлива от обикновено. Единственият начин да флиртува с него бе да чака, докато някоя дума извика в ума й познат цитат от Светото писание. За нещастие, голяма част от Светото писание се състоеше от гениални заплахи от един или друг вид към неверниците; затова Кадбъри имаше чувството, че в начина, по който тя говори с него, се крие някаква угроза.

Дийдри я нямаше вече час и половина и той не можеше да търпи повече. Реши да поеме риска да налети на Двамата Тревър и да разбере какво става.

Тя може и да беше маскирана, но лесно се забелязваше — толкова странни бяха видът и поведението й. И добре, че Кадбъри я намери точно в онзи момент, защото тя бе привлякла вниманието на трима души, които по тези места минаваха за нещо като контета: с цилиндри, червени презрамки и заострени пантофи. Четиримата с Дийдри, с нейната руса перука, безумни очи и нацапотени бузи, изглеждаха като кошмара на нещастно дете.

— Вкъщи има ли и други като теб, красавице? — присмя й се келешът, който явно се смяташе за главатар на групичката. Дийдри се втренчи в него и издаде нещо като задавен вой, най-добрият й опит да се прави на неохотна кокетка.

— Какво ще кажеш за една духовейка — рече един от другите. Дийдри не знаеше какво е „духовейка“, но можеше да познае заплахата, щом я чуе. Третият келеш с цилиндър я сграбчи за ръката, изсмя се и каза:

— Цуни-гуни!

Кадбъри тъкмо щеше да се намеси, когато някакъв около петдесетгодишен мъж подвикна нервно на младежите:

— Ей, я оставете момичето на мира.

И тримата се обърнаха към спасителя на Дийдри.

— Що не дойдеш да ни накараш, шишко?

Мъжът, който и без това си беше блед, пребледня още повече и не помръдна. Кадбъри реши да се престори на облекчен влюбен, намерил загубената си изгора („Аха, ето те, миличка. Търся те от половин час!“) Но вече беше прекалено късно. Келешът стисна по-здраво ръката на Дийдри. Лявата й ръка вече бе бръкнала в джоба и вадеше къс нож с широко острие. С цялата си мършава сила тя го заби в гърба му, между шестото и седмото ребро, и докато той падаше с вик, се изтръгна от хватката му. Главатарят отскочи и се завъртя, така че ударът, насочен към гърба му, го улучи в корема, последван от удар в сърцето. Третият нехранимайко се опита да заговори, протегнал ръце да предпази гърдите и корема си.

— Аз…

Но така и не довърши. Ножът на Дийдри се заби в окото му. Тя огледа тълпата, за да види дали някой друг не идва към нея. Хората обаче бяха застинали и онемели, неспособни да възприемат тази нацапотена кукличка, свирепата празнота в очите й и кръвта по земята.

Кадбъри се приближи до нея в тишината, нарушена, когато останалият без око мъж започна да вика майка си.

— Мила моя — каза Кадбъри, — мила моя. — Опитваше се внимателно да я извади от екстаза, който я бе обхванал. Тя премигна и го позна. Той сложи бавно отворената си длан върху нейната, като внимаваше да не я хваща, и я поведе.

За негова изненада, никой не ги последва. Двамата криволичеха по красивите тесни улички. Поне за момента бяха в безопасност; стражата в този мирен град не бе свикнала на нещо повече от късна пиянска свада от време на време. Поне му се изясни какво трябва да прави: измъкни се оттук и не спирай да вървиш. Но в Испански Лийдс го чакаше нетърпеливият Кити Заека, и на Кадбъри хич не му се мислеше как ще дава обяснения защо се е стигнало до това фиаско, както и за вероятността Кейл да стане жертва на Двамата Тревър. Трябваше да покаже, че е направил сериозен опит да спаси някак си положението. Не би могъл да съществува по-силен контраст от този между Боско и Кити Заека, но те си приличаха по едно: и двамата смятаха, че Томас Кейл е талисман за бъдещето. („Духът на нашата епоха, драги ми Кадбъри, обладава някои хора, и откриеш ли такъв човек, трябва да го следваш, докато прегори.“)

Стигнаха до малък улей за вода в стената на една църква. Кадбъри каза на Дийдри да си измие грима и се опита да измисли какво да правят. Проблемът беше времето. Все едно да решаваш кога да напуснеш наносите в речно устие, щом започне приливът — само няколко секунди преднина решаваха дали ще стъпиш благополучно на брега, или ще се удавиш.

Той погледна Дийдри. Водата беше размазала ружа, чернилката за мигли и пудрата по цялото й лице. Изглеждаше като нещо, излязло от осмия кръг на ада.

— Видя ли ги някъде — Двамата Тревър?

— Не.

— Ами онзи техен дръвник?

— Не.

Той се опитваше да измисли как да се добере до Кейл през нощта — предполагаше, че няма да те пуснат да влезеш в една лудница просто така, без да обявиш присъствието си, — но обмисляше също и къде да скрие Дийдри. Щом Двамата Тревър не бяха убили Кейл при такава лесна възможност тази сутрин, едва ли щяха да се опитат през нощта. Така че не беше нужно да взима Дийдри със себе си, но пък и нямаше време да й намери такова скривалище, че да могат да духнат веднага след като предаде предупреждението си на Кейл. И тогава му стана ясен отговорът: та кой изглеждаше по-луд от Дийдри?

А сега бързо, че приливът наближава. Той затегли Дийдри след себе си към Манастира, чиято висока часовникова кула стърчеше в края на града. След по-малко от пет минути вече тропаше на тежката му порта.