Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (14)

14.

— Име?

Хенри Мъглата гледаше разпитващия го с изражение на услужливо объркване.

— Съжалявам, не ми казаха името ви.

— Не моето име. Твоето!

Пауза — точно толкова дълга, колкото смяташе, че може да му се размине.

— Да.

— Какво?

— Да, разбирам.

— Е, и какво е?

Въпреки напечената ситуация, на Хенри Мъглата му харесваше да се прави на тъп, а всъщност беше нахално копеле — опасно поведение, което бе усъвършенствал за дълги години гаври с Изкупителите и което бе причината да получи прякора си от Кейл преди пет години. Сега вече всички го наричаха така.

— Доминик Савио.

— Е, господин Савио. Ти си уличен в сериозно закононарушение.

— Какво означава „закононарушение“?

— Престъпление.

— А какво означава „уличен“?

— Означава, че си го извършил. Извършил си престъпление.

— Аз съм добро момче.

„И освен това си идиот“, помисли си разпитващият и се облегна назад.

— Сигурен съм, че е така. Но е престъпление да минаваш границата без документи, както и да влизаш в страната на друго място освен през официален граничен пункт.

— Аз нямам документи.

— Знам, че нямаш документи — затова си тук.

— Откъде мога да си взема документи?

— Не е там работата. Престъпление е да се опитваш да влезеш в страната без документи.

— Не знаех за документите.

— Незнанието на закона не е оправдание.

— Защо?

— Защото тогава всички ще казват, че не са знаели за закона. Може да кажат, че не са знаели, че убийството е незаконно. Невинен ли е извършител на убийство, ако каже, че не е знаел, че убиването на хора е незаконно?

— Войниците убиват хора — това не е незаконно.

— Те не ги убиват, а ги премахват.

— Разбирам.

Разпитващият не беше сигурен как е позволил разпитът на момчето да му се изплъзне така. Отново се помъчи да овладее ситуацията.

— Защо се опита да влезеш в страната на непозволено място?

— Не знаех, че е непозволено.

— Добре. Защо се опита да влезеш в страната?

— Изкупителите се опитваха да ни убият. Извинявайте, да ни премахнат.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, да направят така, че да престанем да живеем.

— Знам какво значи. Защо каза „убият“, а после го поправи на „премахнат“?

— Ами, нали казахте, че войниците не убиват.

— Не съм го казвал.

Хенри Мъглата го изгледа. Безизразно.

— Защо се опитваха да ви убият?

— Не знам.

— Сигурно са имали причина.

— Не.

— Даже Изкупителите трябва да имат причина да убият някого.

Хенри Мъглата се изкушаваше да каже нещо саркастично, но прояви достатъчно здрав разум да се възпре.

— Може би са ни мислили за Антагонисти.

— Такива ли сте?

— Това престъпление ли е?

— Не.

— Аз не съм Антагонист.

— Какъв си тогава?

— От Мемфис съм.

— Най-после.

— Моля?

— Няма значение. С какво се занимаваше в Мемфис?

— Работех в кухните на двореца.

— Добра работа ли?

— Не. Миех чиниите.

— Родители?

— Не знам. Май са мъртви. А може би просто обикалят като мен.

— Обикалят ли?

— Обикалят от място на място и си търсят работа. Стоят далеч от Изкупителите.

— Но не и ти — имам предвид, че не си стоял далеч от тях.

— Ще отида ли в затвора?

— Не се ли тревожиш за приятелите си?

— Те не са ми приятели. — Това си беше съвсем вярно. — Просто пътувах с тях. Готвех им от време на време. Изглеждаше ми по-безопасно.

— Знаеш ли кои са?

— Ами, просто хора, дето обикалят, търсят си работа и стоят далеч от Изкупителите. И вие щяхте да правите така на тяхно място… на мое място.

Разпитващият помълча за момент.

— Не — в отговор на въпроса ти. Няма да отидеш в затвора. Имаме лагер за нарушители — хора като теб — на трийсетина мили оттук, в Кьониц. Ще трябва да живееш в палатка. Но ще те хранят. Има стражи, които ще те пазят. Може да те разпитват отново.

— Ще мога ли да си тръгна?

— Не.

— Значи е затвор.

— Не — просто място, където ще те задържим, докато научим повече за теб. Има хиляди като теб. Не можем да ги оставим да скитат из цялата страна. Ще имаме петоколонници на Изкупителите навсякъде.

Хенри Мъглата се престори, че размишлява върху това.

— Какво е петоколонник?

— Нещо като шпионин. Сега разбираш ли?

— Да — отвърна Хенри Мъглата.

— Добре тогава. Ще отидеш в лагера, там ще бъдеш в безопасност. После ще видим. Нещата вероятно ще се уталожат. След това ще можеш да си вървиш по пътя.

— Така ли мислите? Че всичко ще се уталожи?

Разпитващият се усмихна. Искаше му се да вдъхне увереност на момчето.

— Да. Така мисля. — И наистина вярваше в това, осланяйки се на вероятностите. В края на краищата, какъв бе смисълът Изкупителите да водят война на толкова фронтове? Бяха получили Насау и Рокол, което бе сериозна отстъпка и доведе до правдоподобно уверение за мир от страна на папата. За един предпазлив и песимистичен човек, за какъвто се смяташе той, бе трудно да види какво ще спечелят Изкупителите от една мащабна война. Нямаше какво повече да им отстъпват; бяха им дали всичко възможно. Всяка нова отстъпка би представлявала просто безусловна капитулация; дори най-недисциплинираните и немощните не биха търпели това. Отсега нататък Изкупителите или щяха да са доволни от получените значителни територии, които не им струваха нищо, или да рискуват да започнат всеобхватна война, която би могла да им струва всичко. Така че в крайна сметка войната не изглеждаше вероятна. Той побутна един лист по масата и каза тихо:

— Подпиши това.

— Какво е?

— Прочети го, ако искаш.

— Не мога да чета — каза Хенри Мъглата.

— В него се пита дали си внесъл в страната месо или цъфтящи зеленчуци. И се иска да дадеш данни, където е уместно, за всякакви злоупотреби с власт, извършени тук или в друга страна. „Злоупотреби с власт“ означава лоши неща.

— О — каза Хенри Мъглата. — Никакви лоши неща. Нито тук, нито никъде. Аз съм добро момче.

 

 

На следващия ден той крачеше в конвоя на път за палатковия лагер. Мислеше, че не е особено вероятно да го закарат дотам, защото имаше около триста бежанци, някои от тях жени и деца, и само петнайсет пазачи. Оказа се, че лагерът в Кьониц се намира по пътя за Испански Лийдс, така че му се струваше най-добре да остави граничарите да го хранят и пазят, както бе обещал разпитващият. Вероятно щеше да се измъкне, преди да стигнат дотам, или след това, ако му изглеждаше по-разумно.

Един затвор от палатки не би могъл да задържи човек, измъкнал се от Светилището — самохвална мисъл, която му се наложи да преразгледа през следващите дни. Швейцарските стражи си знаеха работата, така че може би пазачите в Кьониц също щяха да си я знаят. И все пак, нещата можеха да са и по-зле. Можеше да е мъртъв като повечето от десетината Покаятели, които двамата с Клайст бяха превели през границата, за да убият Изкупител Сантос Хол за убийството на жената и бебето на Клайст в пустошта на път за Силезия.

Малката експедиция на Хенри Мъглата, за да убие Хол, спадаше към най-лошия от четирите вида военен провал: катастрофа от самото начало. Нищо не вървеше както трябва. Още при тръгването им заваля дъжд и не спря; конете се поболяха, а също и хората. Натъкнаха се на три Изкупителски патрула, макар че само минута по-рано или по-късно биха минали незабелязани. Още преди да стигнат до лагера на Сантос Хол в Моца, бяха загубили двама души. Когато стигнаха дотам, просто влязоха в лагера, напълно способни да се слеят с хората, с които бяха прекарали по-голямата част от живота си. За нещастие, един от Покаятелите моментално бе разпознат от монах, пратен обратно в Шартр с ужасно загнояване на крака. Само да бе малко по-рано или по-късно, това би било достатъчно, за да компенсира предишната седмица на бедствия.

Минаха само през първия отбранителен вал и успяха да се измъкнат с бой, но изгубиха още четирима Покаятели. При бягството им в мрака той загуби Клайст; нямаше представа жив ли е, или мъртъв. И въпреки че се провали позорно, а и идеята поначало си беше глупава, опитът им да убият Сантос Хол бе добре планиран от двама души, които знаеха какво правят. Никой не би могъл да предвиди ужасяващо лошия им късмет, нито пък честотата му. Хвърлиха монета дванайсет пъти, и дванайсет пъти се падна тура. Хенри Мъглата разполагаше с предостатъчно време да обмисли къде е сбъркал в планирането и осъществяването на атаката и бе напълно готов да се учи от грешките си. Но доколкото можеше да прецени, не бе допуснал такива, освен че изобщо тръгна на тази мисия.

След няколко дни поредицата от беди го изостави и една буря му помогна да се измъкне точно преди колоната да стигне Кьониц. След седмица отново беше в Испански Лийдс, усвоил важен урок — макар и да не бе сигурен точно какъв. Може би никога да не прави нищо.

Два дни по-късно посрещна с радост и облекчение пристигането на Клайст. От Кадбъри научиха, че Кейл се е върнал и се намира под грижите на Рива, вече жена на посланика на Ханзата в кралския двор. Хенри Мъглата се зарадва на връщането на Кейл, но новината за Рива го подразни — той си падаше малко по нея, откакто безсрамно я бе шпионирал как се къпе гола в един вир в Келявите земи след бягството им от Светилището. Но и той, и Клайст имаха по-належащи проблеми. Кадбъри не беше дошъл да им съобщи местните клюки, а да ги повика при Кити Заека, който отлично знаеше какво са намислили и беше огорчен от глупостта им.

— Ако знаете някакви молитви, пригответе се да ги кажете сега — каза Кадбъри, подкарвайки ги към вратата.

 

 

Безгрижният опит на Кадбъри да стресне двете момчета не изглеждаше толкова забавен, когато ги достави в къщата на Кити Заека край канала. Кадбъри видя двама мъже да влизат в покоите на Кити. Не ги позна, но бе прекарал твърде дълго време сред злодеи, за да не ги разпознае, като ги види. Начинът, по който се държаха, движеха се и се взираха в другите, издаваше омразата им към живота. Разбира се, имаше и други възможни обяснения: малко хора с висок морал идваха да въртят бизнес с Кити Заека. И все пак, нюхът му подсказваше, че работата е лоша. Той прати един от слугите на Кити да доведе Дийдри. Обърна се към двете момчета и им посочи масата до стената.

— Господа, инструментите ви.

Намръщи се, за да ги предупреди, че всякакви твърдения, че не разбират за какво говори, ще са обида и за трима им. Те започнаха да вадят на масата от множеството си скрити джобове нож, шило, чук, още един нож, бръснач, пикел, бургия, длето и накрая клещи.

Настъпи пауза.

— И останалото — подкани ги Кадбъри.

Още един нож, стрела, бокс (голям), брадвичка (малка), боздуган (изненадващо голям) и накрая — игла, от онези за кърпене на дебели платна.

— Какво има, бе — вас никой ли не ви обича?

— Не — отвърна Клайст.

— Ама не ни дреме — добави Хенри Мъглата.

Кадбъри знаеше, че трябва да има и още, макар да бе изненадан от количеството на вече извадените предмети. Но се беше подсигурил, а и не можеше да се накара да прати двете момчета в стаята съвсем беззащитни. Не му се случваше често да изпитва ужас, освен за самия себе си, но сега го усещаше. Гузната му съвест се обаждаше, гневна и насмешлива: „Нямаш право да получаваш пристъпи на съвест сега, двуличник такъв, след всички злини, в които имаш пръст.“ Вратата на Кити се отвори. Появи се икономът му и обяви:

— Те трябва да влязат сега. — Кадбъри кимна на двете момчета, които вече бяха разтревожени — Хенри Мъглата повече от Клайст. Икономът ги подкани с жест да влязат и затвори вратата подире им. Кадбъри си помисли, че обичайно и той би влязъл с тях, но не и този път. Икономът го погледна с явно безпокойство. Какво ли означаваше това?

— Господарят каза, че вече можете да си вървите.

След тези думи се обърна и се отдалечи. Смущението личеше в самата му поза и в походката му. Да работиш за Кити означаваше да притежаваш значително умение да извръщаш поглед, когато става дума за злодеяния. Но почти всеки си има собствени стандарти — черта, отвъд която не би прекрачил. Дори в затвора убийците гледат отвисоко простите крадци, крадците гледат отвисоко изнасилвачите, а всички се отвращават от педофилите. Икономът може би намекваше, че ще се случи нещо гадно. Но какво би могъл да направи Кадбъри? Бе получил нареждане да си върви.

Когато излезе на дневната светлина, имаше чувството, че се показва на слънце за първи път след цяла година, прекарана на тъмно. Но ужасът от предстоящото го следваше. Бе тъй очевиден, че когато Дийдри Плънкет го пресрещна забързана, дори тя усети, че е обзет от силно безпокойство, и го попита:

— Какво има?

— Не се чувствам добре. Трябва да се приберем вкъщи.

— Току-що идвам оттам.

— Значи ще се върнем — извика той и я задърпа към другата страна на улицата, по-далеч от къщата на Кити Заека.

 

 

Щом вратата се затвори зад тях, вече нямаше значение дали Клайст и Хенри Мъглата носят всички оръжия, които Кадбъри им беше взел, или не. Спокойно биха могли да носят и два пъти повече. Отне им няколко секунди да свикнат с полумрака, но така или иначе нямаше какво да сторят срещу двата малки арбалета, насочени към тях от един от мъжете, които така бяха смутили Кадбъри. Другият държеше две пръчки, колкото дръжка на метла, с примки в края — от онези, дето се използват за ловене на диви кучета.

— Обърнете се.

Те се подчиниха. Примките с изключителна ловкост паднаха отгоре им и се стегнаха около телата им, за да обездвижат ръцете. Кити не за първи път се възхити на умението на тези едри мъже. Нито едно от момчетата не продума, нито пък се опита да избяга — нещо, което също впечатли Кити.

— Седнете на тези два стола — каза единият от мъжете. Те побутнаха леко прътовете с примките, отведоха бавно момчетата до столовете и ги настаниха на тях. После наместиха прътовете в две малки дупки на пода. Чу се силно щракване и краищата им бяха захванати здраво.

— Дърпайте се, ако искате — присмя им се единият мъж.

— Господин Мах — изгука Кити Заека. — Няма да се държите грубо. Тези две момчета ще умрат тук. Покажете им полагаемото за случая уважение, или млъкнете.

Хенри Мъглата и Клайст бяха свикнали със заплахите. Бяха ги слушали цял живот и бяха виждали как се изпълняват с голяма, макар и набожна жестокост. Разбраха, че това не е заплаха. Това щеше да се случи. Зад тях двамата мъже се заеха с приготовленията си; Мах бе малко нацупен, задето са го смъмрили. Извадиха от джобовете си парчета здрава жица, увита в двата си края около дървени дръжки, дълги десетина сантиметра.

— Защо? — извика Хенри Мъглата. Двамата мъже, по-скоро от чувство за ритуал, отколкото поради нужда, изпробваха здравината на дървото и жиците, като ги дръпнаха два пъти. После пристъпиха напред и увиха жиците около гърлата на момчетата.

— Чакайте — прошепна Кити. — Щом питаш, явно искаш да проточиш нещата по-дълго от необходимото. Ще ти кажа. Глупавите ви действия срещу Изкупителите нарушиха равновесието на моя мир. Похабих големи усилия и средства, за да гарантирам, че нищо няма да се случи — че тази война ще се бави и протака, колкото на мен ми е угодно, и бизнесът ми, свързан с нея, също ще се бави и протака. Вие се опитахте да започнете война, която аз не искам. Започне ли война, се случват какви ли не неприятни неща, което означава, че не ми плащат. Но война, която може да започне, а може и да не започне, е истинско блаженство — петдесет хиляди долара седмично за провизии. Ето защо великите двери се разтварят за вас. Не мога да кажа, че ще е безболезнено, но ще стане бързо, ако не се съпротивлявате.

Двамата мъже пристъпиха напред и увиха жиците около шиите им.

— За бога — прошепна Клайст.

— Аз знам кога ще дойдат те — Изкупителите! — извика Хенри Мъглата. — Знам с точност до ден.

— Чакайте малко — каза Кити.

— Добре де, признавам… — Хенри Мъглата все още умееше да лъже в напечена ситуация: всичките години, през които бе мамил Изкупителите, сега му идваха на помощ. — Може и да не е с точност до ден, но до седмица.

Пауза. Кити изглеждаше убеден от това признание; в края на краищата, кой не би преувеличавал при подобни обстоятелства?

— Продължавай.

— Преди да се опитаме да влезем в лагера, наблюдавах мястото близо двайсет часа. За това време пристигнаха петдесет каруци. Всяка от тях караше по около половин тон. Трийсет от каруците бяха натоварени с храна. Една обозна палатка побира пет тона. А палатките бяха над двеста. Това прави хиляда тона. В лагера имаше общо не повече от две хиляди мъже. Което ще рече, по половин тон храна на човек.

— Значи лагерът е място за разпределение.

— Не. От него излязоха само две каруци, и никоя от тях не караше храна. Обозните каруци са различни.

— Тогава може би запаси за зимата?

— Не бива да се трупат запаси преди лятото. Повечето ще изгният в палатките. Не са нужни грамадни запаси, за да се поддържа един лагер през лятото. През този сезон можеш да живееш от селата — като купуваш и реквизираш.

— Тогава?

— Сигурно се готвят за атака. Ако смятаха да остават там, където са, нямаше да им е нужна и една двайсета от тези провизии.

— Две хиляди души няма да тръгнат срещу Швейцария.

— Ще са им нужни само две седмици, за да докарат още четирийсет хиляди — но тогава ще трябва да атакуват. Няма да имат избор. Над четирийсет хиляди души изяждат между трийсет и петдесет тона на ден. Не могат да останат на едно място в такъв брой. Сантос не може да ги събере за по-малко от десет до четиринайсет дни. И не може да ги държи там, само да му ядат от запасите. Ще е принуден да тръгне до седмица, максимум две.

— Знаеш ли, чувал съм сума ти убедителни лъжи.

— Това не са лъжи.

— Откъде знаеш толкова много за бекона и брашното?

— Аз не съм Кейл или Клайст. Те бяха обучавани за войската, а аз съм снабдител. Никой не се бие без провизии — дърво, вода, месо, брашно.

Кити потъна в размисъл, който се стори крайно зловещ на момчетата.

— Ще пратя някого, който е компетентен в тия работи. Ако открие, че всичко това са празни дрънканици — както подозирам… подозирам, че е — ще ти се прииска да си си държал устата затворена, защото щеше вече да си мъртъв и страданията ти да свършат.

Десет минути по-късно, тресящи се от ужас, Хенри Мъглата и Клайст бяха заключени в изненадващо комфортна стая в мазето на къщата.

— Хубави лъжи — каза Клайст след малко. — Адски хубави лъжи.