Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (3)

3.

Беше късна утрин и Кейл чакаше да полудее отново. Чувството приличаше донякъде на гаденето, преди да повърнеш отровно ястие: сякаш някакво ужасно, почти живо създание набира сили в червата ти. То трябва да дойде, но не бърза, не те припира, а чакането е по-лошо от самото повръщане. Адската колесница беше на път, натоварена с дяволи: Легион, Пиро, Мартини, Леонард, Баба Паулър и Изгорения Ярл, и всички те ломотеха и пищяха в клетия стомах на Кейл.

Докато лежеше с лице към стената, свил колене до гърдите си, и чакаше всичко да свърши, той усети силно ръгване в гърба. Обърна се.

— Лежиш в леглото ми.

Говорещият беше висок младеж, който изглеждаше сякаш дрехите му са пълни не с плът, а с едри деформирани картофи. Въпреки буцестия му вид, в него се криеше истинска сила.

— Какво?

— Лежиш в леглото ми. Махай се.

— Това си е моето легло. На него съм от седмици.

— Само че аз го искам. Значи вече е мое. Ясно ли е?

На Кейл му беше ясно. Дните на непобедимостта му бяха свършили, поне за обозримото бъдеще. Той събра малкото си вещи, прибра ги в торбата, отиде в един свободен ъгъл и изтърпя пристъпа си колкото можеше по-тихо.

В Испански Лийдс Хенри Мъглата се връщаше към стаята си в замъка. Четирима от хората на Кадбъри го придружиха чак до портата. Новият му приятел му беше обещал и финансова помощ по проблема с Покаятелите. Хенри Мъглата ненавиждаше всички тези сто и петдесет бивши Изкупители, които Кейл бе спасил от ножа на Бързица — по простата причина, че за него те все още си бяха Изкупители. Но бяха ценни, защото сега щяха да следват Кейл навсякъде, обзети от напълно погрешното убеждение, че той е техният велик водач и им е също толкова предан, колкото те на него. Кейл ги беше използвал, за да си пробие път през швейцарската граница, с намерението да ги изостави в момента, в който двамата с Хенри Мъглата се окажат в безопасност. Но скоро осъзна, че контролът над толкова много обучени войници, готови да умрат за него, би бил изключително полезен в предстоящите времена на насилие, колкото и да му беше противно тяхното присъствие. В плана на Кейл обаче имаше едно слабо място: как да покрие разорителната сума, нужна за издръжката на толкова много бездействащи хора до започване на очакваната война — която, разбира се, можеше и да не започне. Сега, когато Кейл го нямаше, Хенри Мъглата отчаяно се нуждаеше от пари за себе си и за издръжката на Покаятелите. Нуждаеше се също и от приятел, и беше открил и двете в лицето на Кадбъри, който смяташе, че в днешните несигурни времена е полезно един човек с достъп до такива ресурси да му е задължен. Беше ясно, че Хенри Мъглата няма желание да обсъжда местонахождението на Кейл и е склонен да съобщи само, че той е болен и ще се върне след няколко месеца. Кадбъри беше прекалено умен, за да разбуди подозренията му, като настоява. Затова, вместо да задава въпроси, му предложи помощ — печеливша стратегия при всички обстоятелства.

Сега Кити имаше влияние над човек, който познаваше и разбираше Покаятелите и притежаваше информация за местонахождението на Томас Кейл. Тази информация би могла да се окаже важна след време и сега той знаеше откъде да я получи, ако се наложи. Кити Заека беше интелигентен човек, но притежаваше и силен инстинкт. Споделяше вярата на Боско в забележителните способности на Кейл, макар и не в свръхестествения им произход; ала новината за болестта на Кейл, колкото и неясна да беше, означаваше, че може би ще се наложи да преразгледа плановете си за него. Но пък от друга страна, може би не. Зависи за каква болест ставаше въпрос. Идеха отчаяни и опасни времена и Кити Заека трябваше да се подготви за тях. Потенциалната полза от Томас Кейл бе прекалено голяма, за да остави вестта за влошеното му здраве да разсее напълно интереса му към него.

Кити се славеше, че има пръст във всяко мошеничество и бърка във всяка каца с мед, но в последно време се бе съсредоточил главно върху делата в замъка Лийдс, великата крепост, която се извисяваше над града, за да докосне небесата. Славата й, че вече над четиристотин години не е имала нужда от защита, сега бе застрашена. Крал Зог, владетел на Швейцария и Албания, бе пристигнал да обсъди отбраната й със своя канцлер, Боз Икард — човек, когото не харесваше (прадядо му бе прост търговец), но знаеше, че не може без него. За Зог се говореше, че е мъдър във всичко освен във важните неща — обида, по-тежка, отколкото изглеждаше на пръв поглед, поради факта, че мъдростта му се ограничаваше до умението да настройва фаворитите си един срещу друг, да не спазва обещанията си и да приема подкупи чрез своите подчинени. Но ако те бъдеха заловени, той разиграваше истински театър с наказанието им, като се правеше на дълбоко възмутен от техните престъпления; ето защо като цяло се славеше като честен човек, а не обратното.

Всички влиятелни благородници, важни клечки и големци, които се бяха събрали в замъка Лийдс, за да обсъдят възможността да останат настрани от предстоящата война, жадуваха да станат кралски фаворити, ако вече не бяха, а ако бяха — да си останат такива. Въпреки това, мнозина от тях принципно не харесваха Зог. Събралото се множество бе особено развълнувано, защото на път за Лийдс той си беше пъхнал кралския нос в разследването на един селски съвет (тъй като неумолимо се бъркаше във всякакви дребни държавнически дела) по обвинението, че някакъв наскоро пристигнал бежанец от войната всъщност е шпионин на Изкупителите. Убеден във вината на човека, Зог бе прекратил заседанието и бе заповядал да го екзекутират. Това разстройваше силно големците, защото ги караше да осъзнаят колко крехки са законите, които ги защитават; щом, както отбеляза един от тях, човек може да бъде обесен, без да е минал през съд, то колко ли остава, докато започнат да бесят хора още преди да са извършили престъпление? Освен това, дори да е бил виновен, беше очевидна глупост да се гневят Изкупителите, като се беси един от тях, докато все още има, както те се надяваха, шанс за мир. Действията на краля бяха едновременно незаконни и безразсъдно провокативни.

Зог беше боязлив човек и вестта, донесена от информаторите му, че в града е била забелязана прочута двойка убийци, го бе уплашила до такава степен, че той пристигна на събранието с жилетка, подплатена с кожа, като защита срещу нападение с нож. Говореше се, че страхът му от ножове произтича от факта, че любовникът на майка му бил намушкан в нейно присъствие, докато тя била бременна със Зог, което също така обяснявало и кривите му крака. Тази слабост го караше, докато върви, да се подпира на раменете на първия си фаворит, който по това време беше презираният от мнозина лорд Харууд.

Присъстваха може би петдесет души от върхушката на швейцарското общество и повечето от тях сияеха от безмозъчно раболепие, типично в присъствието на кралска особа. Останалите се взираха в своя монарх със силно отвращение и недоверие, докато той се тътреше по пътеката в средата на голямата зала, подпирайки се на Харууд, а лявата му ръка шареше около чатала на фаворита му — навик, който се усилваше, когато бе нервен. Езикът на Зог бе прекалено голям за устата му и според ИдрисПюк, който в по-добри времена често бе вечерял с него, това го карало да се храни като прасе. А тъй като кралят не си правел труда да се преоблича често, твърдеше ИдрисПюк, човек можел да познае какво е плюскал през последните седем дни, като огледа внимателно предницата на ризата му.

След дълго кралско суетене, Боз Икард поде четирийсетминутно обръщение, в което описа настоящата ситуация с намеренията на Изкупителите и заключи, че макар възможността за война да не може да бъде отхвърлена, има сериозни причини да се смята, че Швейцария би могла да запази своя неутралитет. После, като фокусник, който вади от шапката си не заек, а цял жираф, измъкна от вътрешния си джоб един лист и го размаха пред събранието.

— Преди два дни се видях със самия папа Боско, само на десет мили от нашата граница; ето един документ, който носи неговото име, както и моето. — Разнесоха се възгласи и даже слаби овации. Но по лицата на Випонд и ИдрисПюк бе изписано само смайване. — Бих искал да ви го прочета. „Ние, папата на правоверните и канцлерът на всички швейцарци по волята на краля на Швейцария, стигнахме до съгласието, че мирът между нас е от първостепенно значение.“ — Гръмнаха бурни аплодисменти, част от тях спонтанни.

— „И…“ — още аплодисменти — „… и се споразумяхме вече никога да не започваме война едни срещу други.“

Възгласи от неимоверно облекчение се извисиха до тавана и отекнаха обратно.

— Браво, браво! — извика някой. — Браво, браво!

— „Твърдо отстояваме, че дискусията и диалогът са средствата, които ще използваме за справяне с всякакви неуредени въпроси, засягащи нашите две държави, и за разрешаване на всички възможни причини за разногласие с цел запазване на мира.“

Разнесоха се множество възгласи за канцлер Икард, а после всички подеха хором „Той е славен момък“.

По време на тази суматоха ИдрисПюк успя да прошепне в ухото на Випонд:

— Трябва да кажеш нещо.

— Не е сега моментът — отвърна Випонд.

— Друга възможност няма да имаш. Протакай.

Випонд се изправи и започна:

— Готов съм да заявя без никакво колебание и съмнение, че папа Боско разполага и с друг документ. И в този документ излага общия план за атака срещу Швейцария и погубване на краля й.

Разнесе се характерното мърморене на хора, чули нещо, което не ги интересува.

— Преговаряме за приемливи мирни условия — каза Боз Икард — с враг, който знаем, че е жесток и добре подготвен. Бих сметнал за изненадващо, ако папа Боско не разполага с такъв план.

В мърморенето този път се долавяше изискано одобрение: беше окуражаващо да разполагаш с такъв хладен реалист, който да преговаря за мир. Такъв човек нямаше да се остави да му пребъркат джобовете, докато витае в облаците. По-късно, когато събранието свърши и присъстващите се изнизаха от стаята, размишлявайки върху чутото, крал Зог се обърна към своя канцлер. Икард се надяваше, и то с основание, да получи похвала, задето се е справил тъй умело с противник като лорд Випонд.

— Кой — запита Зог; езикът трепкаше в устата му — беше този поразително красив младеж до Випонд?

— О… — Икард направи пауза. — Това беше Кон Матераци, съпругът на херцогиня Арбел.

— Наистина ли? — промълви Зог със затаен дъх. — И какъв Матераци е той? — Имаше предвид, дали е обикновен член на клана или е пряк потомък на Уилям Матераци, известен като Завоевателя или Копелето, в зависимост от това дали ти е отнел собствеността или ти я е дал.

— Пряк потомък, струва ми се.

Откъм Зог долетя влажна въздишка на задоволство. Откъм лорд Харууд — буреносен поглед, изпълнен с възмущение. Кралският фаворит, който подписваше писмата си до краля с „Дейви, най-покорен роб и куче на Ваше величество“, вече имаше съперник.

Един адютант се промъкна колебливо до краля.

— Ваше величество, народът изразява бурно желание да ви види на големия балкон. — Тази внушителна платформа, известна като „Ел балкон де лос сикофантес“, бе построена преди двеста години, за да може крал Хенри II да показва своята обожаема испанска съпруга. Под нея се простираше огромен площад, където можеха да се съберат над двеста хиляди души, за да приветстват монарха.

Зог въздъхна.

— Тия хора няма да мирясат, докато не си сваля панталоните, за да им покажа дирника си.

Тръгна към големия прозорец и балкона зад него, като подвикна небрежно на Боз Икард:

— Кажи на Матераци да дойде да ме види.

— Ако се срещнете лично с херцогиня Арбел, това ще изпрати погрешен сигнал на мнозина, включително и на папа Боско.

Крал Зог, владетел на Швейцария и Албания, спря и се обърна към своя канцлер.

— Наистина, това би било грешка. Но не бива да ме учиш как да смуча яйца, кученцето ми. Кой е споменавал нещо за среща с Арбел Матераци?

Кон едва се бе върнал в покоите на съпругата си, когато най-важният блюдолизец на Зог, лорд-пазител Сейнт Джон Фосли, пристигна, за да му предаде заповедта да посети краля след два дни, в три часа следобед. Лорд-пазителят беше известен на по-възрастните принцове и принцеси като лорд Пълзи-мазни — подобно на кралските особи по целия свят, те хем изискваха раболепие, хем го презираха. Говореше се, че като чул прякора си, лорд Сейнт Джон бил извън себе си от радост заради оказаното му внимание.

— За какво беше всичко това? — зачуди се обърканият Кон, след като лордът си тръгна. — Кралят през цялото време хвърляше погледи към мен и въртеше очи с такова отвращение, че за малко да стана и да изляза. А сега иска да се срещнем насаме. Ще откажа, ако не покани и Арбел.

— Не, няма — каза Випонд. — Ще отидеш и ще ти хареса. Виж какво иска.

— Мисля, че е очевидно. Не го ли видя как опипваше чатала на Харууд? Едва се сдържах да не извърна поглед.

— Не се кахърете, милорд — рече ИдрисПюк. — Кралят е преживял силна уплаха още в утробата, и в резултат на това е един много самотен владетел. Но ако е луд по вас, това е най-хубавата новина, която сме получавали от доста време.

— Какво ще рече „луд по мен“?

— Ами, сещате се — подразни го ИдрисПюк, — да гледа на вас с извънредна благосклонност.

— Не го слушай — прекъсна го Випонд. — Кралят е ексцентричен; във всеки случай, понеже е крал, сме се разбрали да не използваме по-силни думи. Освен малко прекалена фамилиарност към теб, няма от какво друго да се притесняваш. Просто ще трябва да се примириш с неговите странности по причините, които брат ми изтъкна.

— Мислех, че не бива да слушам ИдрисПюк.

— Тогава слушай мен. Това е твоят шанс да сториш голямо добро на всички ни. Господ ми е свидетел, имаме нужда от него.

Арбел, все още пухкава, но бледа след раждането на сина си, хвана ръката на Кон.

— Виж какво иска той, скъпи, и съм сигурна, че ще постъпиш разумно.