Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (26)

26.

Според великия Лудвиг, човешкото тяло е най-добрата картина на човешката душа, и също като тялото, човешкият дух си има своите тумори, ракови образувания и инфектирани органи. Както целта на черния дроб е да събира отровите от тялото, така и душата си има органи, които да поемат и изолират отровните остатъци от човешкото страдание.

Аксиома на надяващите се е, че това, което не те убива, те прави по-силен. Но истината е, че такова смъртоносно страдание може да бъде държано в изолация в тези резервоари за отрова само известно време, както и черният дроб може да се справи с ограничено количество отрова, преди да почне да гние.

Оцелелите от Светилището вече бяха поели повече от полагаемия им се дял скърби. Добавете към това загубата на жената и детето му и ужаса от събитията в мазето на Кити — и ето че Клайст беше на ръба да се удави в миналото си. В деня след демонстративната битка на Сребърно поле той трябваше да достави чифт ботуши за предстоящата кампания, върху които работеше (работата с кожа беше едно от уменията на Клайст в Светилището), и отиваше към обущарите на Нюйоркския път. Боско беше набил в главата на Кейл, че свестните ботуши са третото най-важно нещо за една армия след храната и оръжията. Клайст вървеше през пазара — претъпкан, тъй като в момента течеше седмичният конски панаир, — когато се блъсна в Дейзи, понесла детето им.

Измина още няколко крачки и спря. Почти не бе видял лицето на младата жена — не гледаше право в нея и се бяха разминали за част от секундата, — но нещо в него трепна, макар че тя беше по-стара и по-слаба от покойната му съпруга, далеч по-изпита. Знаеше, че не може да е тя — нейният прах се носеше из прерията на триста мили оттам, — и не искаше да поглежда отново и да изравя нещастието от дълбините на душата си, но не можеше да се спре. Обърна се и се взря в нея, докато тя вървеше през тълпата с бебето на хълбока си. Но навалицата от продавачи и купувачи бързо я скри. Той остана вцепенен като пън; казваше си да тръгне след нея, но после си каза, че няма смисъл. Трепет на отчаяние премина през него, неудържимата вече скръб се разливаше бавно и зловещо из тялото му. Той остана така още малко, но имаше работа за вършене, затова се обърна и продължи към обущаря. Но от този момент насетне Клайст живееше на вересия.

 

 

— Е, какво мислиш?

През последните десет минути Кейл гледаше как Робърт Хук изучава една чугунена тръба, дълга четири стъпки.

— Опитвал ли си да я използваш? — попита Хук.

— Аз ли? Не. Видях една такава при Бекс. Първия път, като стреля, мина наведнъж през трима Изкупители; втория път избухна и уби пет-шест швейцарци. Но ако можеш да я накараш да работи, ще е страхотно.

Хук изгледа грозното съоръжение.

— Смаян съм, че изобщо е проработила.

— Разбира се.

— Ще ми трябват много пари.

— Разбира се. Само че аз не съм глупав. Знам, че работеше по една тръба за своя колайдер. Няма да ти плащам, за да изучаваш природата на нещата.

— Мислиш, че всичкото знание трябва да бъде практично.

— Не мисля нищо за знанието — мисля си само, че не искам да се озова на клада, на която и ти ще ми правиш компания, ако не намерим начин да спрем Боско. Ясно ли е?

— О, несъмнено, господин Кейл.

— Значи е възможно?

— Не е невъзможно.

— Тогава ми представи сметка и се хващай на работа. — Кейл тръгна към вратата.

— Между другото… — извика Хук.

— Какво?

— Вярно ли е, че си отрязал главата на един човек, защото поискал да му донесеш чаша вода?

 

 

Дори за човек, здрав като бик, работата, която се струпа на плещите на Кейл, би била убийствена, а той далеч не беше здрав. Необходимостта го принуждаваше да прехвърля част от задълженията си на други. Имаше достатъчно кандидати. На ИдрисПюк и несклонния Кадбъри („Трябва да ръководя престъпна организация“) можеше да се разчита; дори Клайст, колкото и мрачен и мълчалив да беше, сякаш искаше работа, за да занимава ума си. Хенри Мъглата беше навсякъде и вършеше всичко. Но и това не стигаше. Кейл отиде с ИдрисПюк да помоли Випонд за помощ.

— Съжалявам за Кон.

— Наясно съм, че няма за какво да съжаляваш — отвърна Випонд. — Нямаше избор.

— Не съм му се смял.

— Знам. Но се опасявам, че няма значение. Трябва да включиш Боз Икард.

— Как?

— Да… няма да е лесно. Той е посвоему способен човек, но страда от най-големия недостатък на властта: за него тя се е превърнала в самоцел. Освен това е пристрастен към конспирациите. Остави го сам за пет минути, и ще почне да заговорничи срещу себе си.

— Трябва ми контрол над редовната армия — каза Кейл. — Мислех си, че мога да изградя своя отделна войска. Но тя не може да действа сама. Трябват ми войници, които да се бият извън укрепленията.

— Разбирам, че си му обещал друго.

— Ами, сбърках. Селяндурите се справят добре, стига да са защитени зад стени и да са извън обсег. Но далеч от каруците са опасни колкото плешив таралеж.

Випонд помълча за кратко. После каза:

— Отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Опитай се да кажеш истината.

— Тоест?

— Каквото чу. Бъди искрен с него. Той знае колко тежко е положението, иначе нямаше да си там, където си сега. Посочи му, че или ще успеете заедно, или ще умрете заедно. А може да опиташ и с изнудване, ако този Кадбъри има нещо срещу него.

— Не е достатъчно — обади се ИдрисПюк.

— Е, значи ще е искреност.

— Ами ако тя не помогне?

— Убийство.

— Май беше казал, че това никога не върши работа.

— Така ли съм казал?

— Да.

— Странно.

За изненада на Кейл, последвалата среща с Боз Икард беше не само успешна, а и приятна. Лъжите трябва да бъдат обстойни и винаги има нещо, за което не си се сетил и в което да те изловят. Да лъжеш беше напрегната работа. Да говориш истината, от друга страна, беше лесно. Беше така истинско! На Кейл толкова му хареса да казва истината, че реши, че би искал един ден да я каже пак. И така, всичко стана както се беше надявал Випонд: липсата на избор подтикна Боз Икард към откровеност.

— Отсега мога да ти кажа, че Върховното командване няма да се поддаде на убеждаване. Те не искат да имат нищо общо с теб.

— Значи ще трябва да бъдат сменени.

— Току-що сме ги назначили.

— Това за всички ли важи, или само за някои? — попита ИдрисПюк.

— Ако успеете да отстраните триадата, това може да се окаже достатъчно.

— Отблъскват ли ви специалните средства?

— Специални ли?

— Сещате се: отчаяните времена изискват отчаяни мерки.

Десет дни по-късно, благодарение на червените книги на Кити Заека, две оставки и едно самоубийство видяха сметката на триадата. Като проява на любезност и в знак на добра воля, една от книгите беше предадена на Боз Икард — тя съдържаше някои необичайни финансови сделки с участието на самия Боз Икард. ИдрисПюк, разбира се, беше направил копие.

По различни причини, лаконийците и Изкупителите бяха общества, изградени върху идеята, че войната е неизбежна константа на човешкото съществуване. Армиите на Оста бяха просто армии. Кейл обаче беше подпомогнат в своите реформи от растящото съзнание, че в тази война залогът не е поражение, а изтребление. Това съзнание се усилваше още повече от разпечатки на проповедите, изнесени във Великата катедрала от самия папа Боско. В тях Боско, цитирайки в прецизни детайли Светото писание, призоваваше своите последователи да изпълнят изричната Божия заповед „не оставяйте живо нищо, дето диша. Поразете Макед и всяка жива душа в него. Поразете Ливна и всяка жива душа в нея; а в Лахис, Еглон и Хеврон поразете всичко, що диша, и не щадете никого. Усмъртете мъже, жени, деца и младенци, говеда, овце, камили и магарета“.

Имаше предположения — съвсем верни, впрочем, — че тези кръвожадни проповеди са фалшиви. Но макар те наистина да бяха измислени от Кейл и Хенри Мъглата и отпечатани тайно, повечето хора неохотно ги приеха за истински, по две причини. Малцината бежанци, прекосили в последно време Мисисипи от окупираната от Изкупителите територия, донесоха със себе си множество разкази за масово изселение на цели градове, чиито жители били пращани на север, а после на запад. Но освен това я имаше и смущаващата истина, че всички религии в познатия свят споделяха вярата в една и съща свещена книга и макар че повечето предпочитаха да пренебрегват многото случаи, в които Бог е изисквал праведно избиване на цели държави, до последното куче, вече не беше възможно да продължават по същия начин. Неудобната истина бе, че обещанието за апокалипсис — дали местен (Ман Хатън, Содом), или вселенски (краят на времето на Гедон) — е вплетено в самата тъкан на странно споделената им вяра.

През следващите няколко седмици нещата вървяха изненадващо леко. Новосъздаденият Департамент против Изкупителите (ДПИ) на Кейл откри, че всички врати са отворени за него. Това се дължеше отчасти на страха от Изкупителите и отчасти на страха от Томас Кейл: историята как отрязал главата на човек, задето онзи му поискал чаша вода, вече беше общоприета истина.

— Ти имаш талант да бъдеш легендарен — каза ИдрисПюк. — Чудя се дали това е изцяло хубаво.

Достъпът му до червените книги на Кити Заека също окуражаваше хората да сътрудничат. След смяната на триадата всички, поне за дадения момент, разчитаха за поста си на Томас, и в резултат на това в коридорите на властта започна да се просмуква нов ентусиазъм относно плановете му. Беше направено много, и то далеч по-бързо, отколкото ДПИ би могъл да очаква. Всички тези добри новини не можеха да продължат дълго — и не продължиха. Но ударът, когато дойде, беше неочакван в своята очакваност.

Два месеца след началото на подготовката беше планирана първата доставка на припаси — храна, униформи и каруците, толкова съществени за кампанията им. Ботушите, проектирани главно от Кейл и Клайст, бяха възложени на производителите с точни и подробни изисквания — по Изкупителски. Същото важеше и за храната. И за оръжията — от висококачествените, но прости млатила до новосъздадените арбалети, проектирани за бързо зареждане и близък бой, вместо за мощност. Застанал насред хранителния склад, където бе доставена първата партида провизии, Кейл гледаше как се отварят сандък след сандък, за да разкрият сухари, пълни с червеи и гъгрици. Онези, които не бяха, или смърдяха на гранясало, или бяха подправени с Бог знае какво, което ги правеше не само неядливи (войниците могат да понасят неядлива храна, ако се налага), но и безполезни за доставянето на енергия на бойците. През последните четири часа беше минал през същата процедура с останалите припаси. Ботушите вече се разпадаха; арбалетите не можеха да стрелят достатъчно силно, за да пронижат дори кожата на рахитично дете. Каруците наглед бяха изработени според спецификациите, но трийсетминутно возене на шест от тях показа, че едва биха издържали и седмица сериозна употреба.

— Искам отговорните за това — каза Кейл, по-студен, отколкото някой някога го бе виждал.

Тази работа обаче се оказа доста по-трудна, отколкото изглеждаше. Корупцията във военното снабдяване се коренеше не само в доставчиците, но и в хората, които доставчиците са подкупили, за да получат договорите. Тя толкова се бе враснала в снабдителския бизнес, че замесените дори не го смятаха за измама. Още по-лошо от факта, че това е вкоренен навик, беше, че контролът върху доставките бе изключителен прерогатив на кралското семейство. Не бива да се мисли, че те всъщност правеха нещо, за да получат тези пари, освен да се подложат на усилието да си отворят джобовете. Но сумата, която очакваха да получат, за да не правят нищо, бе толкова голяма, че просто не оставаха достатъчно пари, за да се осигурят свестни оръжия и храна и да остане някаква печалба.

В сравнение с това воденето на война изглеждаше лесна работа. Ако ДПИ не успееше да осигури бързо нови припаси, и то с подходящото качество, за да посрещне евентуално ранно пролетно настъпление на Изкупителите, с тях беше свършено. И все пак, хората, отговорни за тази катастрофа, бяха извън обсега на Кейл.

— Нищо не мога да направя — каза Боз Икард, който, ако бъдем честни, разбираше ясно проблема.

— Това трябва да престане. Трябва да го вземем от ръцете им. Това е лудост. Те не осъзнават ли, че Изкупителите ще погубят и тях?

— Те са кралски особи. Самият им живот е един вид лудост. Те са принцове на кръвта. Истинска сила, богопомазана мощ, тече във вените им. Не са като теб и мен.

— А пък аз смятах Изкупителите за луди.

— Добре дошъл в останалия свят — каза Икард. — Ако се намеся, до час ще се озова в някоя килия. От каква полза ще ти е това? Трябва да има някакво решение.

— Тоест?

— От теб зависи. Сега ти командваш.

— Имам ли подкрепата ти?

— Не. Но каквото и да направиш, гледай да е поразително.

 

 

От известно време Гил знаеше, че Кейл е успял да се покрие с предимно крадена слава от великата победа на Изкупителите при Бекс, но всичко, което успя да научи, беше мъгляво и общо, не много по-полезно от слуховете, които хората чуват на улицата. Освен това бе получил описание от трета ръка на процеса срещу Кон и разказ от първа ръка за екзекуцията му, заедно с широко вярвания слух, че Кейл се е смял и е пушил, докато главата на Кон е подскачала по Ке де Мулен. Ех, мислеше си той, де да беше вярно онова, което се говореше в Испански Лийдс за Изкупителските шпиони. Единствените хора, които имаше на своя служба, бяха престъпници; единствените му симпатизанти бяха чужденци и слабоумни. Но Гил започваше да осъзнава, че що се отнася до Кейл, работата вече не е да се разграничат фактите от измислиците, а да не се отхвърлят — колкото и да са абсурдни — историите, че бил седем стъпки висок или че ослепил един наемен убиец, като си вдигнал ръката във въздуха (макар че историята как отрязал нечия глава, защото онзи му заповядал да му даде чаша вода, му се струваше твърде правдоподобна). Нещо в Кейл караше хората да го обличат в своите надежди и страхове — те се бояха от него, и въпреки това имаха абсурдни очаквания към способността му да ги спаси. И това не важеше само за глупавите и отчаяните; например Боско. Той беше най-умният човек, когото Гил познаваше, и въпреки това нищо не можеше да разклати вярата му в Кейл. Това обаче не попречи на Гил да опита.

— Той става могъщ, Ваше светейшество.

— Значи — каза Боско — Икард и Зог са по-интелигентни, отколкото си мислех.

— Той или знае, или се досеща какво смятаме да правим. Това е голяма заплаха за нас.

— Не мисля така. Може да е познавал добре плановете ни за атака през Арнхемланд — но по онова време той не можеше да убеди никого да го изслуша. Сега, когато сме стигнали до Мисисипи на север и сме запушили прохода Брунер към Лийдс на юг, е съвсем очевидно какво ще правим. Какво знае той или за какво се досеща, няма значение.

— Само че този път няма да имаме насреща си някакъв тъп благородник на Зог. Той си знае работата.

— Разбира се. Какво друго би очаквал от Лявата ръка на Бога? — Боско се усмихваше, но Гил не беше съвсем сигурен каква е тази усмивка.

— Какво говори фактът, че той ни се противопоставя пряко, за плана ви да доведете до обещания край?

— Мислех, че това е наш план — и Божи план. — Пак същата усмивка.

— Ваше светейшество, аз заслужавам нещо по-добро от това да ми се подиграват за една грешка на езика.

— Разбира се, Гил. Приемам забележката. Папата те моли за прошка. Ти винаги си бил най-добрият служител на най-суровата от всички каузи.

Усмивката беше изчезнала, но въпреки това тонът на извинението бе погрешен.

— Ваше светейшество, какво означава фактът, че Кейл е срещу нас?

— Означава, че Бог ни праща послание.

— Което е?

— Не знам. Моя е вината, че не мога да разбера какво ми казва — но в края на краищата, аз съм една от неговите грешки.

— Защо не ви го каже направо? — Това беше опасна тема и още щом го каза, на Гил му се прииска да си бе държал устата затворена.

— Защото моят Бог е деликатен Бог. Сътворил ни е, защото не е искал да бъде сам — ако трябва да ни казва какво да правим и се меси в наша защита, тогава не сме нищо повече от питомци, като кученцата на богатите пачаври в Испански Лийдс. Бог ни говори с намеци, защото ни обича.

— Тогава защо му е да ни унищожава?

„Ами, да — помисли си Гил веднага щом го изрече, — защо пък след един богохулен въпрос да не задам още по-богохулен?“ Но не беше взел предвид колко интелигентен е странният му господар.

— Аз самият често съм си мислил за това. Защо, Господи, искаш от мен да извърша това ужасно деяние?

— И?

— Неведоми са пътищата Божии. Мисля, че може би той е по-милостив и любящ, отколкото съм смятал. Бях надменен — добави той горчиво, — защото толкова се гневях за онуй, което е сторило човечеството на единствения му син. Сега вярвам, че съберат ли се заедно всичките ни мъртви души, той ще ни пресътвори наново — но този път по собствен образ и подобие. Така си мисля. Мисля, че точно затова трябва да извършим това отвратително нещо.

— Но не сте сигурен?

Боско се усмихна, ала този път усмивката му бе лесна за разгадаване — излъчваше простичко смирение.

— Припомни си предния ми отговор.

Беше ясно, че аудиенцията е приключила и ще е най-добре да излезе, преди да е казал нещо още по-глупаво. Гил се поклони.

— Ваше светейшество.

Вече беше до вратата, когато Боско го повика.

— Ще наредя този следобед да ти пратят някои планове.

— Да, Ваше светейшество.

— Ще са нужни известни усилия, но съм сигурен, че е необходимо — предпазливостта никога не е излишна. Искам да изместиш корабостроителниците на Мисисипи със сто мили по-нагоре.

— Може ли да попитам защо, Ваше светейшество? — Гласът му ясно показваше, че смята идеята за абсурдна — но Боско като че ли не забеляза. Или пък се престори, че не забелязва.

— Ако бях на мястото на Кейл, щях да се опитам да ги унищожа. Мисля, че е мъдро да бъдем предпазливи.

Малко по-късно, докато крачеше по коридора отвън, една мисъл се въртеше в ума на Гил: „Трябва да намеря начин да го напусна.“