Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (41)

41.

Пожарът, който едва не бе задушил Хенри Мъглата предния ден, още не беше потушен напълно и след няколко часа се разгоря пак, макар и само в гетото за момичетата. Все пак това стигаше, за да озари с оранжево сияние долната страна на сивите облаци, надвиснали ниско над Светилището, и позволи на ИдрисПюк да намери Кейл, на половин миля от портата, около четири часа след като беше убил Боско.

— Много съжалявам за Хенри Мъглата — каза ИдрисПюк. В първия момент не получи отговор.

— Откъде знаеше, че ще съм тук?

— Не знаех. Пратих хора да те търсят, но си помислих, че е възможно да си някъде тук.

Кейл седеше на една скала на стотина метра от самотното заграждение, където държаха Арбел Матераци.

— Мислеше ли да влезеш?

— Да, въртеше ми се в главата.

— Мога ли да те помоля да не го правиш?

Отново мина известно време без отговор.

— Мислех да погреба Хенри Мъглата в оазиса Войнич — каза той накрая.

— Не го знам.

— Недалеч оттук. С езеро. Хубави дървета, птичи песни и така нататък. Би му харесало.

— Да, би му харесало.

— Искам момичетата да присъстват. Те ще плачат, предполагам. Това също би му харесало. Глупаво е, всъщност. Та какво значение има?

— Бил съм на немалко погребения. Понякога има значение.

— Не и за него.

— Не, не и за него.

Още няколко минути мълчание. После Кейл се засмя.

— Някога разказвал ли съм ти за Хенри Мъглата и обърнатия молитвеник?

— Май не. — Всъщност, беше му разказал тази история навремето в „Горски кът“.

— Не знам откъде му хрумна тази идея, но той откъсна корицата на един молитвеник, от който трябваше да четем по един час дневно, и я залепи наобратно. Всеки път, когато попаднеше на Изкупителска свиня, която не го познава, го вадеше и почваше да чете. Гледката ги побъркваше — да се преструва, че чете светите текстове… богохулство! Те се втурваха към него, изтръгваха книгата от ръцете му и го плесваха по ухото. Той обаче нямаше нищо против. После им показваше, че корицата е залепена наобратно, и заявяваше, че чака нов. Даже такива свине като Изкупителите бяха принудени да се засрамят от това. Някои даже се извиняваха. Той натрупа цяло състояние от облози с послушниците, че може да накара Изкупител да моли за прошка.

Нова тишина.

— Мразя я.

— Да.

— Никога преди не съм я мразил. Преструвах се, че я мразя, но не беше вярно. Беше ме срам, че е престанала да ме обича и ме е продала, но не съм спирал да я обичам, нито за миг.

Нова тишина.

— Знаеш ли за умъртвяването на плътта?

— Не.

— Боско казваше, че това означавало, че можеш да умреш от срам — сещаш се, от срам за греховете си. Любовта ми към нея умъртвяваше плътта ми. Бях толкова слаб — слаб и засрамен. — Той за първи път погледна към ИдрисПюк. — Знаеш ли защо умря Хенри?

— Не.

— Заради нея.

— Не разбирам.

— Аз се върнах тук заради нея. Доведох я, за да й покажа. Искам да кажа, не съм го планирал — не и съзнателно. Но сега вече го разбирам. Сега, когато той е мъртъв.

— Какво разбираш?

— Исках тя да види Светилището, за да разбере защо съм толкова странен и да ме обикне отново. А после исках да й покажа, че мога да го унищожа — че не е било нужно да ме предава на Боско, защото мога да ги победя. Щях да ги победя. Победих ги. Исках да проумее какво ужасно нещо е направила без сериозна причина. Но единственото, което постигнах, беше, че върнах тук Хенри Мъглата, за да умре в тази дупка. Точно тук от всички възможни места. Да умре тук.

Притисна юмруци към слепоочията си и започна да ги върти, сякаш искаше да пробие дупки с кокалчетата, за да пусне нещо навън.

— Не слизай там — каза ИдрисПюк.

— Може би ще сляза. — Кейл се изправи. — Боско беше прав. Или убиваш миналото, или то те убива.

— Недей. В момента си в такова състояние, че може да стане нещо ужасно.

— Прав си, така е — неописуеми неща ми се въртят в главата.

— Какво би казал Хенри Мъглата? — Отчаянието го подтикна да опита с този подход.

— Хенри Мъглата е мъртъв. Няма право на глас.

— Не знам колко добра или лоша е тя. Почти не я познавам. Знам само, че ти влияе пагубно. Ако се приближиш до нея, само ще влошиш нещата. Вие двамата споделяте лудост, която ще ви разкъса. Прати я далеч от себе си.

Нова кратка тишина.

— Когато убих Кити Заека, имаше нещо, за което не ти казах. Погледът му. Предполагам, че е бил ужасѐн, но не страхът му ми се наби в ума — а шокът. „Това не може да се случва на мен — мислеше си той, докато изстисквах живота от него, — не и на мен.“ Ден след ден Кити сееше всевъзможна жестокост и насилие, ала когато това насилие застигна него в собствения му дом, направо онемя. Не мога да си избия от главата онзи смаян поглед. — Той се обърна към ИдрисПюк. — Знаеш ли защо?

— Не.

— Аз самият току-що го осъзнах. Иска ми се пак да видя този поглед, ама наистина. Искам да го видя в очите на оня лайнар Зог, и на Боз Икард, и на Робърт Фаншоу и неговите ефори, и всички като тях, навсякъде по света. Искам да видя този потрес в очите им: „Аз? Не и аз. Това не може да се случва“. Светът е пълен с хора, които трябва да умрат така.

— Значи все пак, Лявата ръка на Бога.

Кейл се засмя.

— Кой е казвал нещо за Бог?

— Ами всички онези, които ще трябва да убиеш, за да се добереш до тях?

— Ще им дам шанс да се махнат от пътя ми.

— А ако не пожелаят да се махнат?

— Тогава ще си получат своето.

— Както и хилядите, които няма да могат да ти се махнат от пътя, дори и да искат. Боско си мислеше, че можеш да управляваш света — но той беше луд. Какво е твоето оправдание?

— Какъв избор имам?

— Винаги имаме избор.

— Знаеш ли, никога досега не съм те чувал да казваш нещо глупаво. Наистина ли ми казваш, че мога да спра? Не мога, дори и да искам. Никой няма да ме остави — никой няма да ми позволи да замина някъде и да ям торти с момичета в мир и спокойствие. Опитах вече. Дори да си тръгна сега, това няма да продължи и шест месеца. — Той погледна към ИдрисПюк. — Кажи ми, че греша.

— Цялата ти радост лежи в опустошението. Разруха и погибел — на това се радва душата ти.

— Какво? — По някаква причина Кейл бе бесен.

— Онази кукла не ти ли каза същото?

— А, онова нещо. Да.

— Аз не съм съгласен, между другото.

— Благодаря, трогнат съм.

— Но ако слезеш там долу и убиеш Арбел Матераци, това е първата крачка. Не можеш да се върнеш назад след подобно нещо.

— Знаеш ли какво научих от убийството на Боско? Няма нищо по-хубаво от краста, която най-после можеш да почешеш. Стига приказки. Ще поговорим пак утре.

— Не можеш да убиеш някого, просто защото вече не те обича.

— Защо?

— Ами ако всички правеха така?

— Тогава хората щяха да са далеч по-внимателни.

— Защо не дойдеш с мен? — каза ИдрисПюк. — Да го оставиш да отлежи до сутринта?

— Не.

Какво можеше да стори ИдрисПюк? Нищо.

Тръгна обратно към лагера, като се спъваше в камъните и преплетените стебла на бършилиста.

 

 

Цялата тази нощ свещеници падаха от въздуха. Стотици и стотици обесени бяха завлечени до Западната стена на Светилището и преметнати през нея, за да прелетят триста стъпки и да паднат в Нивата на Гинки, където от шестстотин години се погребваха телата на Изкупителите. Как падаха ли? Никога не сте виждали такова нещо.

Около три часа след началото на този мрачен обред — познат като Първа дефенестрация на обесените, защото пролуката в стената, през която избутваха телата, напомняше за прозорец — Уиндзор най-сетне се измъкна от недрата на Светилището и се добра болен и изнемощял до Фаншоу.

— Сега е прекалено късно, миличък — каза му той. — По-добре поспи, а утре ще опиташ пак.

 

 

Само че нямаше да има втори шанс за Уиндзор. Докато слънцето изгрее, Томас Кейл беше на мили оттам, седнал в една каруца на път към склада за материали на Снежния хълм.

 

 

ИдрисПюк накара хората си да търсят с месеци, но нямаше и следа от момчето. Той не се отказа, разбира се: плати сума ти пари на информатори, които умееха да си държат устите затворени, за да му докладват слухове дори за най-съмнителното виждане на Томас Кейл. Такива имаше в изобилие. Не беше трудно да се отхвърли историята, че са го видели на носа на голям кораб, потеглящ през Дървеното море, в компанията на осем девици в бяла коприна, на път за остров Авалон, откъдето щял да се върне след дълъг сън, за да спаси света, когато отново го грози гибел. После дойдоха сведения, че си изкарвал прехраната като жонгльор в Берлин, или пък че продавал шапки на пазарите в Сиракуза. Стряскащо достоверно звучеше пристигналата след повече от година вест, че бил убит при опит да осуети сватбата в Ливан между Арбел Матераци и Ага Хан, херцога на Малфи — толкова екстравагантен, че го наричаха Сладоледения император, защото богатството му се топеше. Но ИдрисПюк бързо получи потвърждение от един гост, присъствал на церемонията, че празненствата са минали безупречно. Още по-късно се появи слух, че се е удавил заедно с Уот Тайлър в Голямото фиаско на Кучешкия остров; после пък, че бил разпнат до Бъфало Бил по време на религиозните войни в Троя.

Но макар съобщенията за вижданията му да бяха колкото многобройни, толкова и ненадеждни, от няколко доклада се оформи нещо като картина, която ИдрисПюк се надяваше, че е вярна. Имаше немалко твърдения, че са го забелязали в затънтени градчета в Емей да купува пирони, триони и зехтин. Обичайността на тези сведения вдъхна увереност на ИдрисПюк. Там беше топло, дори през зимата; земята беше покрита с гори от бряст и ясен, простиращи се на много мили, и осеяна със стотици езерца, където трудно би могъл да намериш човек, който не иска да бъде намерен. Харесваше му да мисли, че Кейл си запълва времето с коване и рязане на разни неща и се храни добре — макар че не успя да открие солидно потвърждение на тези доклади, дори след като прати свои сигурни хора да разпитат. Но се надяваше, че той е някъде там и е в безопасност.