Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (23)

23.

— Какво искаше Арбел Матераци? — попита Боз Икард.

Срещата с Кейл беше започнала зле, с друг раздразнен въпрос:

— На какво мислиш, че си играеш, по дяволите? — Това се отнасяше до странното поведение на Кейл на процеса на Кон Матераци. — Обяснихме ти абсолютно ясно какво трябва да кажеш.

Вярно беше.

— Това беше, преди да осъзная, че сте приготвили цяла върволица от свидетели, които да разкажат същата история. Не знам защо не стигнахте докрай и не им платихте, докато слизаха от свидетелското място. Аз поне придадох правдоподобност на цялата работа.

Беше съвсем вярно. Недодяланото увъртане на Кейл наистина успя, макар и отчасти, да извади жилото на твърдението на Матераци, че процесът е само една постановка. Впечатляващото поведение на Кон на процеса му бе спечелило известно съчувствие, и когато по настояване на Рива съпругът й бе повдигнал възражения от страна на Ханзата относно неговата справедливост, Икард имаше възможност да изтъкне показанията на Кейл като пример, че доказателствата не са предварително нагласени. Това се отрази благотворно и на Кейл, създавайки впечатлението, че е честен и отказва да навреди на войник — свой събрат, дори когато е в негов интерес да го направи. Освен това, нещо като мания беше издигнала Кейл над обикновените хора. За броени дни той стана известен. Това не бе особено изненадващо, предвид кошмарната ситуация, в която се намираше Оста. Ако някога са имали нужда от спасител, то бе сега.

— Шпионираш ли ме? — попита Кейл, макар че отлично знаеше отговора.

— Ти си най-наблюдаваният човек, господин Кейл. Не можеш да се изпикаеш в някое гърне, без важността на това действие да бъде обсъдена на всяка вечеря в града. Какво искаше тя?

— А ти как мислиш?

— И?

— Ами, нищо.

— Няма ли да се намесиш в негова защита?

— А би ли помогнало?

— Би могъл да отправиш апел за снизхождение, ако искаш. Писмено. Ще се погрижа кралят да го получи лично.

Значи, такава била работата.

— Не, това няма нищо общо с мен.

„Жалко“, помисли си Боз. Той със сигурност нямаше да предаде апела на краля, ако Кейл се окаже толкова глупав, че да го напише. Кралят беше забравил манията си по Кон — или по-скоро, сега се правеше, че е бил твърде силно повлиян от ентусиазма на Боз Икард по отношение на младежа (като че ли канцлерът имаше друг избор освен да се съобразява с истеричния фаворитизъм на господаря си). Засега Кейл беше всеобщ любимец, включително и на краля, така че не биваше да го виждат, че работи против него. Боз обаче се отнасяше скептично към способността на момчето да задържи хората доволни задълго. Каквито и умения да притежаваше, политиката не беше сред тях. А в крайна сметка, способността и талантът не бяха нищо в сравнение с политиката. Може би щеше да е полезно да има едно писмо в задния си джоб.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърна Кейл и опря длан точно под брадичката си. — Ей дотук съм пълен със сигурност.

— Това да не би да е някаква любезност по мой адрес?

— Не.

— И освен това си сигурен, че разполагаш с хората да създадеш своята Нова армия?

— Да.

— Защото имам опитни и добре осведомени съветници, които твърдят, че е невъзможно да се създаде армия от селяни — по принцип, а камо ли такава, която да победи Изкупителите. Изобщо не говорим за липсата на време.

— Прави са.

— Аха. За теб обаче това е възможно?

— Да.

— Защо?

— При Голан лаконийците нанесоха на Изкупителите най-тежкото поражение в тяхната история. Десет дни по-късно пък Изкупителите нанесоха на лаконийците най-тежкото поражение в тяхната. Разликата бях аз. — Кейл се беше отпуснал безочливо на стола си, но сега се изпъна рязко. — Онзи, дето се спотайва зад паравана, ще се присъедини ли към нас, или трябва да отида да го извлека оттам?

Боз въздъхна.

— Излез.

Появи се към двайсетгодишен младеж, който се усмихваше дружелюбно. Беше Робърт Фаншоу, лаконийски разузнавач. Кейл го беше видял за последно, когато сключиха сделка за пленниците след битката, за която се хвалеше току-що.

— Не изглеждаш добре, Кейл, ако ми позволиш да отбележа.

— Не позволявам.

— И въпреки това не изглеждаш добре.

— Е — каза Боз Икард. — Това поне доказва, че го познаваш.

— Да го познавам ли? — възкликна Фаншоу. — Че ние сме специални приятели.

— Не, не сме! — сопна се Кейл. Тревогата му как могат да бъдат приети тези думи развесели Фаншоу и той се засмя, наслаждавайки се на неудобството му.

— Основателни ли са твърденията на господин Кейл за неговата важност за победата на Изкупителите?

— Аз не твърдя нищо — заяви Кейл. Фаншоу го изгледа хладно; вече не се смееше.

— Да, този младеж беше разликата.

— Тогава защо си толкова сигурен, че неговата Нова армия ще се провали?

— Откакто има селяни, има и селски бунтове — отвърна Фаншоу. — Кажете ми за един, който да е бил успешен. — Изгледа ги, въртейки насмешливо глава, като чакаше отговор. — Ние, лаконийците, сме водили шест войни срещу нашите илоти през последните сто години — ако клането на необучени селяндури може да се нарече война. Винаги свършва по един и същ начин. Винаги.

— Не и този път — възрази Кейл.

— Защо?

— Предпочитам да ви покажа, вместо да ви обяснявам.

— Прекрасно. Чакам с нетърпение да ни представиш детайлите.

— Не.

— Какво искаш да кажеш? — попита Боз Икард.

— Няма да ви устройвам представления, за да могат вашите идиоти да ми предлагат съветите си. Ще има битка и който остане прав в края й, печели спора. По сто души от всяка страна.

— А правилата?

— Няма правила.

— Истинска битка ли?

— А нима има друг вид? Доведете когото искате.

— И ти ще използваш само своите селяци?

— Ще доведа когото ми скимне, мамицата му. — Но му беше прекалено трудно да устои. — Ще има осемдесет плебеи и двайсет от моите ветерани.

— А ти?

— Аз ще гледам как смазват от бой Фаншоу.

— Мен ли? Аз съм просто лаконийски съветник. Не мога да участвам.

Боз Икард, както винаги, бе подозрителен, но реши, че може би е за добро: искаше да знае какво е намислил Кейл, а трудно можеше да се намери по-добър начин от този. Имаше швейцарски войници, които смятаха, че заслужават признание повече от някакво си окаяно хлапе. Сега щяха да имат шанс да го докажат.

— Ще ти се обадя — каза той. — Затвори вратата на излизане, господин Кейл. Господин Фаншоу, искам да си поговорим.