Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лявата ръка на Бога (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Beating of his Wings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Пол Хофман

Заглавие: Плясъкът на крилете му

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: разказ

Националност: английска

Печатница: „Алианс принт“

Редактор: Анна Балева

ISBN: 978-954-655-643-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3501

История

  1. — Добавяне

24.

В утрото на екзекуцията на Кон слънцето изгря с толкова топлина и медна светлина, като че ли бе юбилейното празненство на възлюбен монарх. В десет сутринта го взеха от килията му в Суортмор, поведоха го надолу към Западната порта и през парка Болио до мястото на екзекуцията на Ке де Мулен. Петима от хората му, но без Випонд и жена му, вървяха с него, гологлави и невъоръжени. Когато стигнаха, той изяде къшей хляб и изпи чаша вино в галерията Веч. Още отпреди зазоряване тук се събираше огромна тълпа, за да заеме най-добрите места за гледане.

Към обичайното вълнение на тълпата, която има навика да се наслаждава на ужасните страдания на своите ближни, се добавяше омразата на гражданите, които държаха Кон Матераци отговорен не само за разгрома при Бекс, а и за оправдания си страх, че идната пролет Изкупителите ще направят с тях кажи-речи същото, което те се готвеха да направят сега с него.

Нещо като духов оркестър, спонсориран от най-големия производител на баници в града, свиреше груби версии на популярни песни и гръмки, самохвални военни химни, в които се пееше, че швейцарците никога няма да бъдат роби. Тълпата представляваше странна нееднородна смесица: негодници, крадци, повлекани и безделници, дърводелци и магазинери, търговци с жените и дъщерите си. Разбира се, имаше и специално издигната тераса за високопоставените гости. С две думи, беше такава блъсканица от злобен народ, че несвикналите страдаха ужасно. Жените и дъщерите на знатните хора припадаха в жегата и трябваше да бъдат изнесени с раздърпани дълбоки деколтета, което пощури пияните чираци („Покажи си циците на момчетата!“). Както винаги, денят бе лош за котките: поне десетина бяха метнати във въздуха под крясъците на тълпата в голямото пространство пред мястото за екзекуция.

По принцип в целия познат свят екзекуциите се извършваха чрез обесване, обезглавяване с брадва или изгаряне — а понякога и трите, ако имаш особено лош късмет. Но в Испански Лийдс и простолюдието, и аристокрацията бяха обезглавявани по любопитен начин, от крайно необикновен палач. Въпросният уред се състоеше от дървена рамка, висока около шестнайсет стъпки и широка четири, завинтена към голям блок. Приличаше донякъде на френската гилотина, само че бе далеч по-голяма и груба. За разлика от гилотината обаче, тук палачът не беше един; бяха много. След като блокът с острието се издърпа до върха на рамката и се закрепи с щифт, въжето, вързано към щифта, се подава на онези от хората долу, които могат да го хванат. Които не могат, протягат ръце, за да покажат, че одобряват и са съгласни с екзекуцията. Ето каква бе гледката, която очакваше Кон, когато той стъпи на ешафода, за да срещне смъртта си.

Яката на ризата му от черна коприна беше неумело изрязана, за да оголи врата му. Черните копринени ризи, които бяха върхът на модата тогава, станаха непопулярни за много години напред. Гилотината, разбира се, се издигаше над всичко. Ако красотата може да бъде определена като форма, която предава най-добре целта на един обект, значи грозотата й бе красива. Тя изглеждаше като онова, което е. Жалко, че не допуснаха никой от приятелите на Кон да се качи на ешафода с него: той заслужаваше някой да види храбростта му пред лицето на това ужасно устройство. Може би имаше хора в тълпата — не много, — които усетиха смелостта на младежа. Вярно, че беше проявил голям кураж в битката, но онова бе кураж, когато всички около теб ще споделят част от същата участ; когато има страх, но също и чувство за другарство и перспективи за чест и успех. А тук имаше единствено самота сред подигравките и жестокостта, и хора, които с наслада гледат ужасно страдание, причинено без риск за самите тях. Но имаше поне един човек, който му се възхищаваше и знаеше колко несправедлива, нечестна, неправилна е неговата смърт. Кейл стоеше в камбанарията на катедралата „Света Ана“, издигаща се над площада — на петдесет метра от гилотината и на сто и трийсет над нея. Беше сам. Пушеше една от отличните швейцарски пури, „Дипломат номер 4“, към които се бе пристрастил сега, когато можеше да си ги позволява всеки ден. Не би могъл да определи как се чувства. Не му призляваше като при смъртта на Девата на Гарвановата песен. По-скоро изпитваше някакво мъртвешко спокойствие, което парадоксално го караше да усеща по-живо всичко: сквернословните подигравки, дюдюканията, мъжа, който се усмихваше на Кон, опрял два пръста в челото си, и се наслаждаваше на предстоящия ужас. Но също така се чувстваше някак отделен от всичко това, сякаш кулата го бе издигнала над миазмите от злоба и удоволствие долу. Малка групичка кучета се гонеха, лаейки радостно, между краката на войниците, застанали с лице към ешафода, невъоръжени, но носещи барабани.

Кон чакаше да му кажат какво да прави. Един курат се приближи към него.

— Разбрахме се, че можеш да говориш, но те предупреждавам да не казваш нищо срещу Короната или народа.

Кон пристъпи напред. Шумът на тълпата поотслабна — една добра реч можеше да се окаже нещо, което ще се преразказва многократно.

На трийсет метра оттам букмейкърите приемаха на своите маси залози колко пъти ще шурне кръвта.

— Не съм дошъл тук да говоря — заяви Кон, сепнат от твърдостта в гласа си, макар че стомахът му се бунтуваше. — Дошъл съм да умра.

— Говори по-високо — извика някой в тълпата.

— Няма да ме чуят, колкото и да крещя. Ще бъда кратък. Бих предпочел да не казвам нищо, но ако се отправя мълчаливо към смъртта си, някои ще си помислят, че съм приел покорно вината, също като наказанието си. Умирам невинен…

Горе в кулата Кейл чу думата „невинен“, но нищо повече, защото куратът даде знак на барабанчиците да заглушат обвиненията на Кон в несправедливост. Дали заради барабаните, или просто защото нямаше много за казване, Кон млъкна и тръгна напред към палача, или поне човека, който отговаряше за работата на гилотината.

— Надявам се да си наточил острието, както те задължава службата ти. Освен това искам главата ми да бъде отсечена от шията, а не да ми отреже темето, все едно съм яйце, както чувам, че си направил с лорд-кавалера на Цюрих. Оплескай нещата, и няма да получиш никакъв бакшиш. Направи го както трябва и ще се радваш, че си убил Кон Матераци.

— Благодаря ви, зър — каза почти-палачът, който зависеше от тези бакшиши, за да си плаща сметките, — ние имаме нови процедури, за да избегнем пофторението на тахова злощастно събитие.

Кон отиде до гилотината, пое си дълбоко дъх, сякаш за да преглътне ужаса си, и коленичи. Вратът му легна плътно в очевидно съвсем новия полукръг, изрязан в дървото. Новата напречна дъска отгоре, с другата половина от кръга, бързо бе поставена на мястото й и застопорена. Над него плоското острие в тежкия си дървен блок се държеше от два щифта; всеки от тях бе вързан за отделно въже. Един от щифтовете се придържаше от скоба, и точно неговото въже палачът хвърли на тълпата. Изчака, докато свърши боричкането да докопат въжето, после се качи по една стълба, опряна в гилотината, и сложи ръка на скобата, която задържаше щифта, така че никой от тълпата да не го издърпа преждевременно. Обърна се към хората.

— Ще броя до три — ръката на всеки, който още държи въжето след „три“, ще бъде рязко дръпната. — После, доволен, че хваналите въжето се владеят, извика: — Едно!

— Две! — изкрещя в отговор тълпата. — Три!

Той махна скобата с драматичен замах.

Въжето и щифтът се освободиха с дръпване, блокът и острието полетяха с дрънчене по релсите и поразиха целта си с ужасен трясък. Главата на Кон отхвръкна от гилотината като изстреляна с прашка, прелетя над платформата, падна в тълпата и изчезна сред модните неделни дрехи.

Кейл погледна надолу и си помисли: „Защо? Защо така?“. После се обърна, пусна останките от пурата на каменния под и си тръгна.

Но както той можеше да види какво става, така можеше и да бъде видян. По-късно плъзнаха, приказки, че Кейл не само е пушил по време на смъртта на Кон, но и се е смял на ужасния край. С времето това нанесе голям ущърб на репутацията му.

 

 

Арбел стоеше в дъното на стаята, загледана през прозореца. Беше прегърнала здраво бебето и се полюляваше бавно напред-назад.

На Рива и съпруга й вървенето им се стори твърде дълго. Те спряха на няколко стъпки от нея; по-късно, след като си тръгнаха, и двамата казваха, че сякаш самият въздух между тях и Арбел е трептял от ужас и ги е възпрял.

— Свърши ли се?

— Да.

— Той страда ли?

— Стана много бързо. Той беше спокоен и прояви голям кураж.

— Но не е страдал?

— Не, не страда.

Тя се обърна към Рива.

— Ти не си била там? — Беше обвинение.

— Не, не бях — отвърна Рива.

— Аз не й позволих. — Артър Витенберг си мислеше, че помага. Не помагаше.

— Разбира се, аз не бих могла да ида. Не бих могла — успокои я Рива.

— Трябваше да отида — каза Арбел. — Трябваше да съм с него.

— Щеше да му е неприятно — отвърна Рива. — Ужасно неприятно.

— Той ясно ми даде да разбера — заяви Витенберг — когато говорихме снощи, че не би одобрил присъствието ви там — при никакви обстоятелства.

Рядко някоя лъжа е била поднасяна толкова непохватно. Но Арбел не бе в състояние да съди за каквото и да било. Бебето, което бе много спокойно, защото обичаше да го гушкат, се разшава.

— Яааааааааах! — зарева то. — Блюх! — Накрая успя да освободи ръчичката си и задърпа един кичур от косата на Арбел. Тя сякаш не забелязваше.

— Да го взема ли?

Арбел обърна гръб на Рива, като че ли тя й предлагаше да вземе детето завинаги. Нежно откопчи бебешките ръчички от косата си.

От вратата някакъв слуга извика:

— Лейди Сатчел е дошла да…

Но краят на изречението бе заглушен от драматичното и шумно нахълтване на въпросната дама.

— Скъпото ми момиче — зарида тя още от другия край на стаята. — Скъпото ми момиче, какъв кошмар, какъв нахмери, какъв косморо! — Един език не беше достатъчен на лейди Сатчел, за да се изразява. Дори сред Матераците тя бе известна като Голямото дрънкало. Нямаше ситуация, в която да не може да внесе истерия с внезапната си поява. Дори и тази.

— Толкова съжалявам, миличка — възкликна тя и притисна Арбел към гърдите си. Никакъв трептящ щит от скръб не можеше да спре лейди Сатчел. Тя забеляза болката на Арбел не повече, отколкото някой бик забелязва паяжина. — Беше ужасно! Страшно! Терибиле! Клетото момче — да видя как тази красива глава се вийркат по Ке де Мулен.

За щастие, самата сила на истерията на Сатчел я накара да мине на африкаанс, така че Арбел едва я разбираше за какво говори.

— И този монструозо Томас Кейл — чух от един, който бил с него, че се смял на мизеро Кон, докато умирал, пушел пура и пускал кръгчета към неговия дисграциафо труп.

Арбел се втренчи в нея. Не беше за вярване, че някой може да пребледнее толкова и да остане жив. Рива я хвана за лакътя, издърпа я настрани и прошепна:

— Затваряй си устата, безсърдечна кучко!

И посочи на двама слуги вратата.

— Какво правиш? Аз съм скъпата й братовчедка. За каква се мислиш, ма, търкаща клозетите пачавро, че да…

— Разкарайте я — нареди Рива на слугите. — И ако я видя пак тук, ще ви се прииска да не сте се раждали.

Лейди Сатчел бе толкова поразена от грубостите на някакви си слуги, щастливи от полученото разрешение да се отнасят зле с една по-висшестояща от тях, че се озова навън, преди да е успяла да се раздрънка отново.

Рива се върна при бившата си господарка, обмисляйки какво да й каже.

— Вярно ли е? — Гласът й беше толкова тих, че Рива едва я чу.

— Аз не го вярвам.

— Но също си го чула?

— Да. Само че не вярвам на нито една дума. Това изобщо не е в стила му.

— Напротив, точно в стила му е.

— Той ми спаси живота. Спаси и този на Кон, заради теб.

— И даде лъжливи показания срещу Кон, защото си мисли, че съм го предала. Нямаше какво друго да сторя. Само че ти не го знаеш какъв е, когато е против теб — не знаеш на какво е способен.

Рива се чувстваше разкъсана между двамата и първите й мисли не бяха никак ласкателни за бившата й господарка. „Ако ти не го беше предала, Кон щеше да е още жив. Всичко щеше да е различно.“ Разбира се, част от нея знаеше, че това не е справедливо, което обаче не му пречеше да е истина.

— Казах ти вече. Не вярвам на нито една дума. — Само че не беше точно така. Кой от нас, щом чуе, че най-близкият му приятел е бил арестуван за ужасно престъпление, не би си помислил — някъде дълбоко, в най-тайните кътчета на душата си, в сенките, скрити в най-мрачния зандан на сърцето му, — че това би могло и да е истина? И колко по-лесно бе в такъв случай за Арбел да повярва, че Кейл се е смял на скъпия й съпруг, докато умира. Не бива да я виним за тази липса на вяра в Кейл — съвсем човешко е да мразиш онзи, когото си наранил.

 

 

— Вярно ли е?

— Звучи зле, значи вероятно е — отвърна Кейл. Не можеше да сбърка подозрителния и гневен тон на Артемизия.

— Отговори ми. Смял ли си се на Кон Матераци, докато е умирал?

Той имаше дългогодишна практика в криенето на чувствата си — в Светилището контролът върху спонтанните емоции беше въпрос на оцеляване, — но ако Артемизия не беше толкова ядосана, навярно би забелязала как очите му се разшириха при това обвинение. Ала не много и не за дълго.

— А ти как мислиш? — попита небрежно той.

— Не знам какво да мисля. Точно затова питам теб.

— Работата е там, че… аз бях в кулата сам. Можех да принеса в жертва коза, и никой нямаше да разбере.

— Все още не си отговорил на въпроса ми.

— Не.

— Какво не?

— Не, не съм се смял на Кон Матераци, докато умираше.

След тези думи той стана и излезе.

 

 

— Впечатлен съм — каза ИдрисПюк.

— Защото?

— Неотдавна би й казал, че си се смял на Кон, просто за да я накажеш, че е попитала.

— Мина ми през ума.

— Разбира се.

— Защо би повярвала на такова нещо?

— Навред те наричат Ангела унищожител. Не е толкова изненадващо, че хората не са склонни да те оправдаят поради липса на доказателства. Освен това, днешните времена имат нужда от човек със слава на неудържимо жесток — на хората им се иска да мислят, че с такова създание на своя страна може би ще имат шанс да преживеят следващата година.

— Но те не ме познават.

— Ако сме честни, това не е никак лесно — да те опознаят, имам предвид.

— Тя би трябвало вече да ме познава.

— Нима? Тя знае, че си лъгал под клетва с такава лекота, все едно казваш на някоя бабичка, че харесваш шапката й.

— Стига, де. Какво можех да направя? Ако си бях признал, главите и на двама ни щяха да подскачат по площада.

— Съгласен съм. Но въпреки всичките си ексцентрични способности, Артемизия не вижда нещата в реалната им светлина. Тя е една от тях. Колкото повече пари имаш, толкова по-хубав е светът; а ако имаш пари и власт, добротата на света е почти райска. За такива хора жестокостта е отклонение, а не нормално състояние на нещата. Ти си имал късмета никога да не вярваш, че нещо е честно. Трябва да й дадеш време да научи, че вече живее в друг свят. Тя не е преживяла твоите трудности. Духът на времето по-рано течеше през нея, Кон и краля, а сега тече през теб. Сега е твоето време, колкото и да продължи то.

— Тоест?

— Ще дойде момент, когато няма да е твое.

— Кога?

— Трудно е да се каже. Виждаш ли, когато времето на някой човек свърши, той обикновено го осъзнава последен.