Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (32)

32.

Може би един ден някой велик ум ще открие точния момент във всяка ситуация, когато човекът, комуто се пада да вземе решение, трябва да спре да слуша. Но дотогава не се учудвайте, че молитвата, врачуването и изкормването на котки са също толкова полезни стратегии, като всяка друга. Глупавият съвет понякога върши работа; умният съвет понякога се проваля. Появата на куклите, имитиращи Кейл, постигна изненадващ успех. Всички бяха съгласни, че волята за битка на Новата армия е нараснала неимоверно — воля, вероятно също толкова важна като оръжията, храната и числеността. Успехът бе толкова голям, че решиха, че войските имат нужда от още. Проблемът беше, че Изкупителите също имаха воля за битка, която се крепеше на нещо повече от умни илюзии: за тях смъртта беше просто врата към по-добър живот. Затова — не без основание — бе изтъкнат аргументът, че щом фалшивият Кейл може да донесе такава полза, колко ли по-добре ще подейства на войските присъствието на истинския. Бе загадъчно, че бойният дух в Новата армия се беше усилил също толкова в райони, където куклите не бяха виждани, колкото и там, където бяха. В такъв случай, несъмнено няколко кратки появи на самия Кейл биха могли да наклонят везните.

Хенри Мъглата беше подложен на молби, ласкателства и тормоз, докато пристигна вестта за нова ужасна победа на Изкупителите при Малдон. Това поражение разтърси всички, дори Хенри Мъглата, затова той реши да говори с Кейл. Ако знаеше всички факти за загубата при Малдон, не би го направил. Седмица по-късно стана ясно, че разгромът там не е плод на Изкупителско превъзходство, а се дължи изцяло на глупостта на командира от Новата армия, който бе позволил на Изкупителите да избягат на висока позиция и така бе гарантирал поражение в ситуация, при която победата изглеждаше неминуема.

В интерес на истината, победите се накланяха леко в полза на Новата армия, само че никой не го знаеше. Ето защо, въз основа на невярно предположение, достигнато по логичен път с неопровержими доказателства, които бяха напълно погрешни, Хенри Мъглата убеди Кейл да обиколи бойното поле лично. Кейл изпитваше силна неохота, но Хенри Мъглата му каза, че няма да продължи дълго и ще пътуват с група каруци, далеч по-голяма от стандартната. Кейл се чувстваше малко по-добре и личната му карета бе снабдена с пружини, за да му е значително по-лесно да почива в движение. Положението явно бе критично. Надвисваше криза. Трябваше да се направи нещо. Какъв избор имаше?

Първите пет дни от седемдневната обиколка минаха добре. Присъствието на Кейл — далеч от всякаква опасност — действаше тонизиращо на войниците, и то далеч над очакванията. Големият успех продължаваше, докато се превърна в ужасна катастрофа — такава, която можеше да даде пълната победа в ръцете на Изкупителите, благодарение на смъртта на Кейл и Хенри Мъглата в един и същи ден.

Хенри Мъглата беше спрял кервана, за да избегне необичайно силната за сезона буря, идеща от север. За нещастие, същата буря застрашаваше и голяма колона Изкупители, които бяха решили да я избегнат, свивайки към безопасността на собствените си линии. Точно това случайно съвпадение доведе военна сила от хиляда и петстотин Изкупители, избрани да излязат толкова надалеч поради своята вещина и опит, до каруците на Хенри Мъглата, неподготвени за отбрана, които — въпреки големия си брой — разполагаха само с шестстотин войници. Нещо по-лошо: мнозина от тези войници не бяха чак толкова умели и опитни. Хенри Мъглата, притиснат както винаги от времето, бе допуснал грешката да предостави избора на войници на човек, твърде лесен за подкупване, който позволи на високопоставени и влиятелни хора (Новата армия вече придобиваше вредни навици) да си купят голямата привилегия впоследствие да се хвалят, че са служили със самия Ангел унищожител.

Хенри Мъглата моментално заповяда каруците да се наредят в кръг. Кейл излезе да провери какъв е този шум, остана загледан пет минути в Изкупителите, които се строяваха на осемстотин метра оттам, и каза на Хенри Мъглата да спре.

— Защо?

— Онова езерце ей там. — Езерцето се намираше на около триста метра от тях. — Подреди полукръг на брега му, със същата големина като тукашния — а после с останалите каруци подреди още един полукръг вътре.

Хенри Мъглата успя да хване каруците още в движение, така че не губиха време да впрягат отново конете и да изравят колчетата, използвани за здраво закрепване на колелата към земята. Командирът на Изкупителите осъзна, че моментът е добър за атака, но беше предпазлив човек и се бави твърде дълго, опасявайки се да не го вкарат в някакъв загадъчно хитър капан. Докато реши да се раздвижи, каруците на Новата армия бяха заели позиция, конете бяха разпрегнати, а колелата — приковани към земята.

Основният въпрос и за двете страни беше един и същ, и никой не знаеше отговора. Идеше ли помощ? Хенри Мъглата бе пратил ездачи за подкрепления, веднага щом зърна Изкупителите. Въпросът за Изкупителите беше дали са ги изловили всичките. Без помощ или някакъв необикновен късмет, беше само въпрос на време да превземат крепостта — освен ако не бяха изпуснали някой от ездачите на Новата армия. В такъв случай можеше да пристигне помощ. Но дори и тогава те бяха в добро положение: превъзхождаха противника с повече от две към едно. Всъщност, положението им беше още по-добро, отколкото си мислеха, предвид че половината войници в каруците представляваха неопитни администратори. Кейл повече от всеки друг вярваше във важността на добрите администратори, но не тук и не сега. На Кейл и Хенри Мъглата им трябваха двайсетина минути да осъзнаят, че не са защитени от свирепата машина, за чието създаване бяха положили толкова труд.

— Ти си виновен — каза Кейл.

— Когато всичко свърши, изправи ме на съд.

— Казваш го само защото знаеш, че ще умреш тук.

— А ти не, така ли?

— Аха, сега се загрижи за мен. Малко е късничко.

— Стига си хленчил.

Настъпи сърдито мълчание. После продължиха.

— Трябва ни височина — каза Кейл.

— Какво?

— Трябва ни платформа по средата на това. — Той посочи малкия полукръг от каруци. — Не е нужно да е висока повече от шест стъпки — но на нея трябва да има място за двайсет арбалетчици и колкото може повече хора, които да презареждат. Изкупителите ще пробият първата стена, така че трябва да превърнем пространството между двете в касапница. Това е единственото, което мога да измисля, за да ги спрем.

Хенри Мъглата се огледа, преценявайки какво може да използва, за да построи кулата и да я защити. Това щеше да има известен успех. Но нямаше да е от голямо значение, ако всичките му ездачи са били прихванати.

— Изглеждаш ужасно — каза той на Кейл.

Всъщност, Кейл едва се държеше на крака.

— Трябва да поспя.

— Ами онова вещество, дето ти го е дала сестра Врай?

— Тя каза, че може да ме убие.

— Какво? А те няма да те убият, така ли?

Кейл се засмя.

— Не и ако знаят, че съм аз. Вероятно съм в безопасност.

— Само че те не знаят, че си ти.

— Може би ще ни спечели време, ако го узнаят.

— Прекалено умно.

— Може би. Ще оставя идеята да отлежи, докато си поспя. Избери опитните мъже и ги раздели на добри и по-добри. От най-добрите ми трябват седем групи по десет. Сложи най-слабите в първата група каруци и ме събуди, когато прецениш, че след час Изкупителите ще пробият. А сега ме отведи бавно до каретата ми, за да не видят хората как техният Ангел унищожител се строполява.

По пътя един ужасѐн интендант се приближи до тях и докладва, че е станала грешка със сандъците избухлива селитра, използвана за зареждане на огнестрелните оръжия. Три четвърти от запаса им се оказал бекон, който се слагал в подобни сандъци. Интендантът остана изненадан, когато спокойно го освободиха. Имаше си причина за това.

— Ти си виновен — каза Хенри Мъглата на Кейл.

Наистина. Кейл беше виновен — преди месеци бе осъзнал, че харчат цяло състояние и сума ти време, за да правят сандъци с различна форма и размери за всички припаси, затова ги беше стандартизирал. Една проста, но умна идея заплашваше да ги погуби всички.

 

 

Кейл беше очаквал, че ако има късмет, може да получи два-три часа. Хенри Мъглата го събуди след седем. Винаги му трябваха минута-две, за да се разсъни, но веднага забеляза, че в Хенри Мъглата има нещо различно. Повече от Клайст и много повече от Кейл, той винаги беше запазвал нещо момчешко у себе си. Но сега го нямаше.

Кейл нямаше смисъл да се бави, затова извади пакетчето федра с морфин от чекмеджето и изсипа дозата право в устата си. Страховитите предупреждения на сестра Врай отекнаха в ушите му. Но тя му го беше дала, защото знаеше, че ще има дни като този.

Той последва Хенри Мъглата навън. През часовете, докато спеше, тук бе бушувал истински ад. Всички каруци от първия полукръг бяха в ужасно състояние — разбити, със счупени колела. Половината бяха съборени от въжетата на Изкупителите, а шест от тях горяха. Във вътрешния полукръг мъртвите и ранените, общо около двеста души, лежаха в неравни линии. Макар да имаше писъци, преобладаваше ужасното мълчание на хора, обзети от болка, която убива. И все пак Кейл виждаше, че Хенри Мъглата е запазил линията, без да използва двеста от най-вещите и опитни воини. Кейл се взря право в него и Хенри отвърна на погледа му: нещо се беше променило.

— Това, което си успял да постигнеш тук — каза Кейл, — не бих могъл да го направя дори аз. — Ако някога се хвалеха взаимно, което ставаше рядко, то винаги бе с оттенък на насмешка. Но не и този път. Похвалата трогна дълбоко Хенри Мъглата — толкова, колкото е възможно човек да бъде трогнат от дълбокото възхищение на някого, когото обича. Последва кратко мълчание. — Жалко — добави Кейл, — че изобщо допусна това да се случи.

— Жалкото е — отвърна Хенри Мъглата, — че заради твоите тъпи сандъци всички ще измрем.

Първият полукръг от каруци още се държеше, но нямаше да изтрае дълго — Изкупителите вече теглеха горящите останки. Кейл си помисли, че разполага с десетина минути. Извика на свежите сили да излязат напред и ги събра в предварително подготвените групи по седем.

Изнесе им, разбира се, речта, която бе задигнал от библиотеката на Светилището.

— Как се нарича това място? — попита той.

— Свети Криспиново езеро — отвърна един от войниците.

— Е, онзи, който преживее днешния ден и се върне благополучно у дома, ще запретва ръкави да покаже белезите си и ще казва: „Тези рани ги получих при Криспиново езеро“. А после ще разказва за подвизите си от този ден. Имената ни ще бъдат в устите на всички, привични като всяка ежедневна дума, от днес до края на света. Да — ний, дружинка, шепа смели братя — защото който кръв пролее с мен на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен. — Кейл не отправи обичайното предложение да пусне всеки, който не желае да се бие: този ден никой нямаше да ходи никъде. Някой път хитрата му реч нямаше да подейства, но не и днес.

— Всеки от вас — извика той и под въздействие на лекарството гласът му набра мощ и отекна над околния шум — принадлежи към група от седмина, именувани по дните на седмицата, защото не съм имал времето и привилегията да ви опозная по-добре. Но сега от всеки от вас зависи дали бъдещето ще живее или ще умре. Дръжте щитовете си допрени. Искам да стоите толкова близо един до друг, че да усещате дъха на съседа си. Не изоставайте, не се втурвайте напред — това е духът, който искам. Знаете сигналите. Слушайте толкова добре, колкото знам, че можете да се биете, и ще се справите чудесно.

Излезе напред и посочи двата края на полукръга.

— Понеделник — там. Неделя — в далечния край. Останалите да се подредят между тях. — Махна им да тръгват.

Междувременно Хенри Мъглата беше събрал останалите по-слаби бойци и сега ги поведе напред, за да подсили каруците, които не горяха.

Още няколко минути дърпане на горящите каруци, и те рухнаха. Изкупителите изтеглиха каквото бе закачено за веригите им по-надалеч, за да оставят пролуки, които изглеждаха като дупки в редица от нащърбени зъби. Хенри Мъглата едва имаше време да се върне в малкия полукръг пред езерото и да организира арбалетчиците си върху ниската, назъбена кула от пръст, камъни и дърво.

Още пет минути, и първите Изкупители влязоха през най-голямата пролука вляво от Кейл. Той вече усещаше отровата, пулсираща във вените му — не истинска сила или смелост, а пресеклива, нервна и напрегната. Но трябваше да свърши работа. Осъзна, че преценката му също е нервна: част от него искаше да връхлети срещу Изкупителите в пролуката и да се бие. Хенри Мъглата беше инструктиран да пести каквото е останало от привършващия запас арбалетни стрели и да се цели само в стотниците. Стотниците бяха облечени досущ като другите Изкупители, точно по тази причина, но Хенри Мъглата можеше да ги различи дори през дима. Един падна, улучен в корема, после и друг.

— Сряда! — извика Кейл. — Напред!

Те тръгнаха в линия — Изкупителите чакаха, — вече наясно как да се държат.

— Достатъчно! — извика Кейл. Средите спряха. Изкупителите се объркаха — те бяха очаквали да бранят пролуката, но ето че ги канеха да влязат. Това не беше редно. Кейл вдигна лявата си ръка към Хенри Мъглата и пет стрели от арбалетите му накараха Изкупителите да направят правилното нещо — или пък грешното — и да тръгнат напред.

Колкото и зле да изглеждаха нещата за каруците, Изкупителите също бяха разтревожени. Беше им отнело твърде дълго време да стигнат дотук. При такова съотношение на силите те очакваха да прегазят каруците и да си тръгнат, преди да са пристигнали подкрепления. Знаеха, че ако са прихванали всички вестоносци на Новата армия, разполагат с цялото време на света. Но не можеха да са сигурни. И така, боейки се, че времето ги притиска, те подминаха каруците и навлязоха в полукръга.

— Вторници! — извика Кейл. — Напред! Напред! Бързо! Бързо!

Вторниците тръгнаха напред — онези в левия край малко по-бързо, което извъртя групата обратно на часовниковата стрелка и блокира движещите се Изкупители, пречейки им да се разгърнат надясно. При този ход заместниците на стотниците биха се изтеглили обратно до пролуката, но им беше наредено да продължават.

— Алилуя! Алилуя! — закрещяха те и се врязаха в линията от щитове на Новата армия със своите собствени. Настъпи сеч, блъскане, звън на мечове, трясък на чукове по щитове; всеки се опитваше да нанесе удар, без сам да получи такъв. Проблемът обаче беше, че Изкупителите бяха далеч по-добри войници в открит бой, и това си пролича много по-бързо, отколкото се надяваше Кейл. Той го беше планирал — с надеждата да ги забави тук, за да даде на подкрепленията време да пристигнат, ако изобщо дойдат такива. Твърде скоро обаче хората му започнаха да отстъпват. В петнайсетгодишното си великолепие, Кейл би използвал и останалите дни от седмицата, за да подпомогне отстъплението до полукръга край езерото. Щеше да разбере, че е преценил грешно, и да се оттегли във възможно най-добър ред. Единствената причина да може да се включи в битката беше лекарството на сестра Врай — но тя веднага би забелязала, че той реагира зле: лицето му бе зачервено, пулсът му препускаше, а зениците му се бяха свили като върхове на топлийки. Като видя, че трите дни от седмицата биват изтласквани назад и всеки момент ще се прекършат, той се втурна напред, грабна зловеща на вид алебарда от един ранен войник и къс чук, захвърлен на земята, след което проби линията на Средите и се хвърли срещу смаяните Изкупители.

Акулата плува с раззината паст,

всичките риби се разбягват от страх.

Изпълнен с ярост и поел безумна мощ от дрогата, Кейл вършееше сред Изкупителите е алебардата — оръжие на главорез, и именно главорез го въртеше сега, със свирепо умение и необуздана лудост: разбиваше зъби, смазваше лица, отнасяше скалпове, чупеше пръсти, трошеше колене и лакти. Чукът му, стоварен върху гърдите им, караше сърцата им да спрат на място, кършеше гръбнаци и разбиваше скули. Той млатеше по ребра, чупеше кости; крака се откъсваха, носове се пръскаха. Даже Изкупителите бяха зашеметени от това насилие — а после обезкуражените войници от Новата армия, виждайки безумеца, който им се бе притекъл на помощ, се втурнаха към него и стъписаха по-добрите си противници, сякаш черпеха от делириумната отрова на Кейл, подивели от кръвта, вонята на лайна и ужаса.

Още Изкупители се изливаха през пролуката отзад, но това само влоши нещата, тъй като паникьосаните им другари се опитваха да избягат от тази безумна контраатака. Кейл тъпчеше по телата на ранените, за да нанася удари на отстъпващия враг. Такава лудост го бе обзела, че се чувстваше като жив кошмар, стиснал по една бебешка дрънкалка във всяка ръка. Дрогата отприщи насъбрания му гняв срещу хората, отстъпващи пред него. Хленчът и молбите на умиращите и ликуването и злорадството на тези край него — това са сигналите и звуците на една битка, ужасът и болката, и неповторимият екстаз.

Настъплението на Изкупителите рухна и ако не беше един стотник, който запази самообладание и изтегли хората си, стоящи като пънове в очакване да бъдат заклани, може би щяха да понесат толкова тежък удар, че да си тръгнат. Докато те отстъпваха, се наложи Кейл да бъде задържан, за да не ги последва — за негово щастие, тъй като озовеше ли се на открито извън външния периметър на каруците, щеше да бъде убит. Там никаква дрога не би могла да го спаси. Водачът на Петъците успя да удържи Кейл в хватка, която е по силите единствено на двуметров бивш ковач. Задържа го достатъчно дълго, за да дойде Хенри Мъглата и да го придума да се върне в полукръга край езерото. Вече се бе стъмнило и след като предаде Кейл на един полеви лекар, прошепвайки му за грешно подействало лекарство, Хенри Мъглата се опита да измисли как да запуши пролуката.

Ако Изкупителите бяха атакували пак на същото място, щяха да проникнат за няколко минути, но те разбираемо бяха изумени от станалото и вярвайки, че Новата армия е намерила някакви наемници берсерки, решиха да опитат с различен подход. През следващите два часа атакуваха по външния периметър с намерението да подпалят всички каруци, а после да изтеглят горящите останки от пътя си, за да получат открит път за щурм на полукръга край езерото. Хенри Мъглата ги задържа докъм два часа след полунощ, а после заповяда на оцелелите да се оттеглят към езерото и загледа как Изкупителските инженери разглобяват външния периметър. В четири сутринта започна последната атака.

Изкупителите се събраха от вътрешната част на периметъра и запяха:

— Алиииилууууяяяя! Алиииилууууяяяя!

Огрени отзад от червената жарава на изгорелите каруци, те приличаха на някакъв чудовищно въоръжен адски хор. Отляво други Изкупителски войници запяха:

— Смърт и Съд, Рай и Ад — четири погибели в тленния свят.

Отдясно пък:

— Още жива вяра на бащите ни, верни ще ти бъдем чак до смърт.

Това бе красиво по някакъв сърцераздирателен начин — макар че тази мисъл изобщо не мина през уплашените умове на онези, които гледаха и слушаха.

След като го прибраха зад каруците при езерото, Кейл бе отведен в палатката за ранените зад ниската кула, построена от Хенри Мъглата. Умът му като че ли бе малко по-бистър, но тялото му от кръста надолу трепереше неконтролируемо по начин, който изглеждаше леко нелеп. Хенри Мъглата каза на лекаря какво е взел.

— Дай му нещо, което да го успокои.

— Не е толкова лесно — отвърна лекарят. — Тези лекарства не бива да се смесват — не е безопасно. Както виждате, не се знае какво ще стане.

— Е — каза Хенри Мъглата, — аз мога да ти кажа какво ще стане, ако не направиш така, че да е в състояние да се бие.

С това трудно можеше да се спори, затова лекарят му даде валериан и мак в доза, достатъчно голяма да повали бившия ковач, който сега стоеше над Кейл, за в случай че момчето реши да хукне нанякъде.

— След колко време ще проличи дали действа?

— Каквото и да ви кажа, ще излъжа — отвърна лекарят.

Хенри Мъглата приклекна до Кейл, който трепереше целият и дишаше на пресекулки.

— Бий се само когато си готов. Ясно ли е?

Кейл кимна между треперенията и вдишванията. Хенри Мъглата излезе от палатката с ясното съзнание, че това вероятно ще е последната му нощ на тоя свят. Чувстваше се като двегодишен. Качи се на импровизираната могилка в средата на полукръга — „кула“ беше прекалено величаво название за нея — и размени няколко думи с петнайсетте арбалетчици и мъжете, които им зареждаха оръжията. После се обърна към останалите хора — своите хора — на барикадите. Помисли си, че в този момент те заслужават истината повече от всякога.

— Първо — излъга той, — чух, че подкрепленията идат. Трябва само да издържим до средата на сутринта, а после ще ги накараме да запеят друга песен. — Гръмнаха радостни възгласи, които странно контрастираха с музиката на Изкупителите.

Дали му бяха повярвали? Но какъв друг избор имаше? В момента за Хенри Мъглата всичко се свеждаше до изкуството на протакането. Реши да предложи на Изкупителите да преговарят за капитулация, без да смята, че наистина си заслужава риска. Когато вестоносецът не се върна, той беше бесен на себе си, че е прахосал живота на един човек, макар да знаеше какъв ще е отговорът. „Ти си слаб и безполезен“, каза си той. Насочи ума си към непосредствения проблем: недостига на стрели. Цял ден беше карал мъжете, които зареждаха арбалетите, да изработват нови, така че все още имаха сериозен запас; но за да отблъскват Изкупителите достатъчно дълго, вероятно щяха да им трябват много повече. Ако подкрепленията изобщо пристигнат, дано това да стане до десет сутринта. След това вече никого нямаше да го е грижа.

Планът, който бе стъкмил, беше доста прост: издигнатата платформа им даваше почти пълен изглед напред, с изключение на една скрита за стрелите зона пред каруците, широка около шест стъпки. Всеки Изкупител, добрал се дотам, щеше да получи възможността да се бие със защитниците, без да го обстрелват арбалетите на кулата. Работата на Хенри Мъглата беше да задържи Изкупителите далеч от каруците, така че сравнително малък брой от тях да стигнат до защитената зона и да могат да влязат в ръкопашен бой с бранителите. Но беше сигурен, че този план зависи повече от Кейл, отколкото от него; бранителите имаха нужда Ангелът унищожител да е на тяхна страна, за да издържат до сутринта.

Все още пеещи, Изкупителите от първата редица тръгнаха напред, блъскайки с мечовете по щитовете си в бавен акомпанимент на строфите, които Хенри Мъглата бе принуден да слуша като малък сутрин, обед и вечер. Благодарение на късмета, той бе открил втори сандък тежки арбалети, макар че в лагера трябваше да има само три такива. Близкият бой не изискваше такава далекобойна мощ, така че те се използваха само от снайперисти, и то рядко. В друг случай тази грешка би могла да се окаже катастрофална, но днес некомпетентността му поднесе възхитителен дар. С десет такива арбалета срещу себе си, Изкупителите щяха да получат гаден шок по пътя към барикадата от каруци.

Така и стана. Изкупителите очакваха да попаднат под огъня на далеч по-леките арбалети, изобретени от Хенри Мъглата за близък бой, срещу които техните щитове бяха нелоша защита. Едва бяха почнали да напредват, когато арбалетните стрели повалиха четирима стотници и четирима други войници и раниха още двама. Чакаше ги и по-лошо. Почти веднага нов залп от други пет арбалета, подадени на стрелците от хората, които ги зареждаха, порази гъстите редици на Изкупителите със същия резултат. Изненадани, те се засуетиха, чудейки се какво да правят, и за миг Хенри Мъглата си помисли, че ще се оттеглят извън обсега им. За малко да се окаже прав, но тогава един от стотниците, удряйки наляво и надясно и крещейки с пълно гърло, им прегради пътя и ги подкара напред.

— Тичайте! Тичайте! Тичайте! Стигнете до прикритието на каруците!

Осемстотинте Изкупители се втурнаха хаотично напред към заслона на каруците, където стрелите не можеха да ги достигнат, и понесоха тежки загуби от арбалетите на могилката. А когато се приближиха, ефектът от по-слабите арбалети в каруците също нарасна. Още по-зле за тях бе, че твърде много се бяха хвърлили да атакуват каруците — в заслона нямаше достатъчно място за всички свещеници, които стигнаха дотам. Повече от двеста останаха напълно открити за обстрел откъм могилката. След кратка касапница, в която бяха убити над петдесет Изкупители, стотниците най-сетне проумяха грешката си и подкараха обратно останалите три четвърти от мъжете, които само допреди минути бяха тласкали напред.

Изкупителите при каруците продължиха да се бият извън обсега на Хенри Мъглата, но не и на бранителите в самите каруци, които сега бяха подложени на тежко и смъртоносно напрежение. Все пак, бранителите бяха добре защитени и умираха в съотношение само един от тях на шестима Изкупители. Хенри Мъглата беше този, който поддържаше баланса. Докато Изкупителите пред каруците измираха бавно, броят им трябваше да бъде попълван от онези, които се криеха надалеч в тъмното, отвъд стария периметър. След като бяха избити достатъчно Изкупители, стотниците се втурнаха напред от мрака с групи от по трийсетина души, за да ги заместят. Дали бранителите щяха да живеят или да умрат, зависеше от скоростта на стрелба от ниската могилка и колко Изкупители ще успеят да убият арбалетчиците, докато онези тичат през откритото пространство към относителната сигурност на каруците.

Хенри Мъглата и бранителите отмерваха смъртоносен ритъм и щяха да оцелеят само докато този ритъм си оставаше същият. Ако стрелите им свършеха или пък Изкупителите си пробиеха път през каруците, това щеше да е краят. Всъщност, Хенри Мъглата вече смяташе, че им е спукана работата. „Ех, де да беше тук Кейл — мислеше си той. — Той щеше да знае какво да прави.“

Но Ангелът унищожител вече хъркаше в каретата си, под надзора на бившия ковач, младши сержант Демски. При кратката си визита няколко часа след началото на тази втора битка, лекарят каза на Демски, че Кейл ще остане в безсъзнание с часове и че ковачът ще е далеч по-полезен на бойното поле.

— Трябва да го наглеждам — отвърна Демски.

— Ако онази папистка измет преодолее каруците — каза лекарят, — единственото, което ще наглеждаш, е неговата смърт, а после и твоята.

Кейл продължаваше да хърка. Човек не можеше да не се съгласи с думите на лекаря, така че след като провериха набързо състоянието му, те го оставиха сам в мрака.

След половин час Кейл се събуди, защото ефектът от валериана с мак беше преминал. Но не можеше да се каже същото за федрата с морфин, която сестра Врай му беше дала с толкова опасения. Още по-безумен, отколкото преди да потъне в предизвикания от билките сън, той грабна една алебарда и се втурна навън. Каретата му бе преместена на най-безопасното място, от далечната страна на могилката, на около трийсет стъпки от езерото. При нормални обстоятелства щяха да го забележат, преди да е направил и няколко крачки, дори в тъмното — но вече бяха минали два часа от началото на битката и всички бяха погълнати от борбата за оцеляване. Затова само Кейл видя редицата Изкупители в езерото, газещи към напълно оголения тил на лагера по някаква издигната плитчина, широка колкото двама души, която бяха открили. Водата им стигаше до кръста и те напредваха бавно, но бяха достатъчно, за да обърнат развоя на битката за минути. С рев за помощ, който остана нечут поради силния шум, голият Кейл — лекарят му беше свалил окървавените дрехи — се втурна в езерото и зацапа към стъписаните Изкупители — самотно момче, напълно голо, което крещеше насреща им.

Дори най-нежният и любящ гълъб на мира не би могъл да не потръпне от величието на ангелското му насилие — никога никой герой не се е сражавал с такава мощ и грациозни умения, с такава божествена ярост и жестоко великолепие. С приближаването на всеки Изкупител, той нанасяше такава свирепа вихрушка от удари по ръце, крака и глави, че скоро плитчините на езерото се изпълниха с отсечени крайници, пръсти и пети, поклащащи се във водата. Цялото ледено езеро почервеня от кръвта на Изкупителите, докато те продължаваха да настъпват неумолимо към него, за да срещнат своето мъченичество в студената черна вода.

Ако някой в битката зад него бе намерил време да погледне към езерото, без съмнение щеше да види нещо, което нямаше да забрави скоро. В продължение на час, вършеейки във водата около себе си, халюциниращият Кейл се сражаваше бясно срещу безкрайна върволица Изкупители, които не съществуваха — величаво сразени смъртоносни врагове, които бяха изцяло плод на дрогираното му въображение. След час измамен героизъм, всичките му въображаеми врагове бяха мъртви. И така, изтощен, но тържествуващ, той се върна в каретата си, докато истинската битка продължаваше, все още с несигурен изход, и потъна в спокоен сън.

 

 

На могилата Хенри Мъглата усещаше потта, стичаща се по гърба му: сякаш, осъзнавайки, че той ще умре, бръмбарите на страха се бяха излюпили от гръбнака му и бягаха да се спасяват. Битката продължаваше безспир и купчината стрели, които ги деляха от ужасна смърт, намаляваше като пясъка в часовник, който не може да бъде обърнат. После, отначало незабелязано, небето започна да просветлява и бледата червенина на зората окъпа каруците долу в нежнорозово, а после слънцето се издигна над хоризонта и повя ветрец, разпръсвайки донякъде дима, надвиснал над битката. Тогава боят спря и странно мълчание легна върху всички — както Изкупителите, така и Новата армия. По ниското възвишение около езерото, на разстояние миля и половина, имаше към пет хиляди войници, които бяха марширували цяла нощ, за да спасят своя Ангел унищожител.

Самият Ангел на смъртта в момента спеше дълбоко. Продължаваше да спи и след половин час, когато Хенри Мъглата дойде да го види заедно с лекаря и младши сержант Демски. Минута-две се взираха в него отгоре.

— Защо е толкова мокър? — попита Хенри Мъглата.

— Сигурно от билките — каза лекарят. — Това е начинът на тялото да се отърве от всичката отрова в себе си. Той е нашият спасител — нима можем да кажем достатъчно в негова възхвала?

 

 

Трудно би могло да се каже дали свръхестествената репутация на Кейл нарасна повече от това, че (както вече всички вярваха) сам-самичък е изтребил Изкупителите, тъкмо когато се готвели да победят, или от факта, че след извършването на този необикновен подвиг се е оттеглил, за да проспи остатъка от битката, сякаш е знаел, даже някак си е гарантирал с намесата си, че победата е сигурна, каквото и да прави по-късно противникът.

Признак за зрелостта и силата на моралните устои на Хенри Мъглата беше, че той успя да намери в сърцето си достатъчно здрава килия, за да заключи там нажежената си до бяло ярост от това, че всички заслуги за успеха в тази най-критична нощ са приписани на Кейл. Или поне повечето.

— Аз спечелих битката при Криспиново езеро.

— Щом казваш — отвръщаше Кейл всеки път, когато Хенри Мъглата повдигнеше този въпрос насаме, което ставаше доста често. — Аз не помня много от нея.

— По собствените ти думи, дори ти не би могъл да удържиш Изкупителите.

— Наистина ли? Не звучи, все едно аз съм го казал.

От истинската атака, която Кейл беше повел срещу Изкупителите, той си спомняше само мимолетни образи. Единственото, което остана в паметта му от героичната му битка с несъществуващите Изкупители в езерото, беше някой и друг странен сън. Но накрая дори и сънищата избледняха. Хенри Мъглата си отмъсти за отнетото му признание по начин, който би получил горещото одобрение на всички петнайсетгодишни момчета по света. Жителите на Испански Лийдс бяха толкова впечатлени и признателни, че събраха дарения в размер, десетократно по-голям от нужния, за да се увековечи героичната победа при Криспиново езеро. На мястото на битката бе издигната каменна статуя. Кейл, висок осем стъпки, стоеше върху труповете на мъртви Изкупители, а онези, на които им предстоеше да бъдат жестоко заклани, се свиваха пред неземната му мощ. Хенри Мъглата подкупи каменоделеца да промени надписа в подножието на статуята с една буква, така че сега той гласеше:

„Във вечна памет на героичното дело на Томас Кейк“.