Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (19)

19.

Историята ни учи, че има приблизително два пъти повече триумфални военни заминавания от големи градове, отколкото триумфални завръщания. Напускането на Испански Лийдс беше по-величаво от повечето: тръби, редици умело маршируващи войници, ликуващи тълпи и емоционални млади жени, крещящи прощални думи към сърцераздирателно гордите си мъже. Да не забравяме конете — в цялата им мощ и величие, с украсени с месинг оглавници и покривала в синьо, жълто и червено — и великолепните мъже, които ги яздеха. Някои от присъстващите деца щяха да помнят този разкош, звънтенето на стомана върху камък и приветствените викове, до сетния си ден.

Двайсет минути след излизането от града броните бяха свалени и повечето коне бяха пратени обратно в конюшните. Те поглъщаха зоб, както мечката лапа мед, а Кон Матераци не смяташе да позволи на стрелците на Изкупителите да унищожат кавалерийска атака от триста метра, както бяха сторили при Силбъри Хил. Кавалерията беше полезна предимно за събиране на информация преди битката и бягство след нея, ако нещата се объркат.

Макар че суетата и гордостта на Кон до голяма степен бяха отстъпили на впечатляващо зряла трезва преценка, той все още имаше сляпо петно, що се отнася до Томас Кейл — нещо напълно разбираемо. Въпреки че Кейл нямаше намерение да се сражава в битка, над която няма контрол, изпадна в ярост, като му съобщиха, че на Покаятелите му е забранено да припарват в близост до армията. Даже на Артемизия, виновна в съучастничество, й беше отказано участие на основанието, че нейните войски са нередовни и следователно неподходящи за тежка битка. Но щеше да й бъде позволено да води шейсетината конни разузнавачи, които й бяха помогнали да забави придвижването на Изкупителите през Халикарнасус. Артемизия остави Кейл да се цупи няколко дни, а после му предложи да дойде с нея, като изтъкна, че няма да може да се бие, но пък би могъл да гледа.

— Не съм сигурен, че ще мога — каза той. — Не знам дали имам силата дори да гледам. — Не й беше разказал цялата история на заболяването си, но беше прекалено очевидно, че нещо с него сериозно не е наред, за да не й даде някакво обяснение. Той заяви, че страдал от малария, която хванал в Келявите земи. Симптомите й бяха добре известни с това, че са неясни и повтарящи се. Защо да не му повярва?

— Опитай за няколко дни. Винаги можеш да се върнеш.

 

 

На шестия ден от похода към границата до Кон стигна вестта, че Изкупителска армия от около трийсет и пет хиляди души се насочва към Мителланд на две части, съответно по двайсет и пет и десет хиляди, и последната идва през Вауд, вероятно в опит да нападне армията на Кон в гръб. За нещастие, макар да не бе необичайно, част от тази информация беше грешна.

Изкупителската армия, водена от Сантос Хол, в крайна сметка бе решила да поеме напред, за да завземе високия терен край село Бекс, и се раздели на две, за да се придвижи дотам по-бързо. Преместването на трийсет и пет хиляди души с всичките им каруци и багаж лесно би могло да доведе до опашка, широка две мили и дълга двайсет. Скоростта, нужна, за да се достигне най-добрият терен край Бекс, в случая имаше приоритет. Но когато Изкупителите пристигнаха, доволният Кон бе заел солидна позиция пред Бекс, защитен отляво от река Гар, а отдясно от гъста гора, пълна с драки, дебели колкото пръсти, и остри тръни, известни като кучешки зъби. Това даваше на Кон пространство с ширина около миля, в което да вмести трийсет и две хиляди души. Точно преди смрачаване Изкупителите се заеха да се укрепват на позиция, за която мрачно осъзнаваха, че не е толкова добра. Между двете армии имаше склон, доста по-полегат по фронта на Изкупителите и доста по-стръмен нагоре, към швейцарската армия. Кон беше спечелил първата битка: имаше контрол над по-стръмния склон, а стрелците му бяха добри почти колкото Изкупителите, пък и бяха повече. Утрешната битка щеше да започне с четирийсетминутна престрелка между двете групи. За това време щяха да бъдат пуснати десетки хиляди стрели, летящи със сто и петдесет мили в час, насочени към гъстите редици. Една от страните нямаше да е в състояние да понесе такъв убийствен обстрел и щеше да е принудена да атакува. Тази, която го направеше, вероятно щеше да загуби битката, защото защитата бе далеч по-лесна от атаката. Шансовете на Изкупителите бяха още по-лоши, защото те трябваше да напредват нагоре по стръмен склон под обстрел и щяха да се окажат с по-малко хора, щом стигнат до върха, поради броя на мъртвите и умиращите. Още по-тревожно беше, че десетте хиляди, които Сантос Хол бе придвижил отделно от главната армия, за да заобиколи във фланг Оста, се бяха загубили и сега се лутаха из швейцарската провинция.

През нощта се промени нещо, което можеше да подобри ситуацията за Изкупителите или силно да я влоши, макар че нито една от страните нямаше какво да направи по въпроса. Ставаше дума за характерна особеност на местния климат — поради влиянието на близките планини времето можеше да се промени коренно. Необичайно жежкото слънце този ден се появи в безоблачно небе, което на смрачаване позволи горещината да се оттегли нагоре за минути. Към долината започна да се стича студен въздух от планините, температурата спадна рязко за няколко часа и дебел скреж покри всичко.

 

 

До два през нощта земята бе станала твърда като желязо. А после се надигна вятър. Той повя над бойното поле — първо в едната посока, после в другата, после пак обратно. Кон и Малкия Фокънберг, не по-висок от метър и шейсет, стояха на студа на хълма край Бекс и гледаха над собствените си безполезни огньове към също толкова безполезните огньове на Изкупителите, които не разполагаха дори със заслона на гората, за да ги пази от ледения вятър.

— Странно ще е, ако вятърът реши нещата — отбеляза Кон.

— Нищо не можеш да направиш. Но той може да затихне съвсем, или да задуха в лицата им, и положението ни да стане още по-добро.

Пристигна конен разузнавач, който изтича до двамата мъже, подхлъзна се на заледената земя и тупна тежко по задник. Изправи се, смутен и измъчван от болка.

— Забелязахме останалите Изкупители в далечния край на Вауд, тръгнали в грешната посока. Сега се насочиха към нас, но ще пристигнат чак следобед.

— Дали да не се разделим и да ги пресрещнем? — каза Фокънберг.

— Няма нужда да ги спираме, само да ги забавим. Три хиляди души би трябвало да ги държат настрана достатъчно дълго, че да не са от никаква полза тук.

Кон се замисли.

— Оня смотльо Кейл в лагера ли е? — продължи Фокънберг. — Може да го пратим да ги притисне при Багпуайз — те трябва да минат оттам. Славната му смърт ще бъде адски полезна във всяко отношение.

— Той не е тук. Идеята ти е чудесна, Фокънберг, но ще остана на място. Утроете броя на разузнавачите — искам да знам за всяка миля, която те изминават в посока към нас. Може да пратим Венегор или Уолър, ако нещата тук вървят добре.

— Ако вятърът се задържи в посока от нас към тях, ще победим.

— А в противен случай? — промърмори Кон.

Имаше право да пита. До пет сутринта мразовитият вятър духаше неотклонно в лицата им. Всички предимства, спечелени от бързината и схватливостта на Кон, бяха отвени от мразовития вятър на най-лошото застудяване през последните трийсет години.

— Те няма да чакат — каза Малкия Фокънберг. — Ако вятърът може да се смени веднъж, може да се смени и втори път. Ще се възползват от това предимство, докато могат. Скапан късмет!

Кон нямаше какво да добави към преценката му, затова просто заповяда на войските да се строят в права линия. При този хапещ вятър нареди на мъжете отпред да се сменят с мъжете отзад, през седем редици, на всеки десет минути. Макар маневрата да звучеше сложно, всъщност беше доста лесна: въпреки всичкия романтичен героизъм във военните фантасмагории, публикувани в евтините книжлета на Женева, Йоханесбург и Испански Лийдс, още не се е родил човекът, който може да се бие десет или пет, или дори два часа без спиране. Мъжете бяха строени в редици, за да могат да сменят тези отпред не само ако са мъртви или ранени, а главно за да им дадат отдих и те да получат такъв, като му дойде времето. В зависимост от обстоятелствата, в разгара на битката един човек можеше да се бие не повече от десет минути на всеки час. Сега, точно като императорските пингвини на Северния полюс, те се клатушкаха един до друг под вцепеняващата суграшица.

Малкия Фокънберг беше прав. Сантос Хол заповяда на стрелците си да излязат напред. Земята бе толкова твърда, че не можеха дори да вземат щипка пръст и да я изядат, за да покажат на своя Бог, че са готови да влязат в гроба за него. Това накара мнозина Изкупители да изпаднат в истерия — тъй ужасени бяха да не умрат в грях, макар че самата смърт ни най-малко не ги плашеше. Разгневеният Сантос Хол трябваше да прати цивилни свещеници по редиците да раздават опрощение, което отне десет минути. Друг, по-практически повод за тревога беше, че не можеха да забучат стрелите си в твърдата земя за по-лесна употреба.

След като прошката за греховете им ги успокои, стрелците на Изкупителите тръгнаха напред, за да заемат позиция за стрелба, и започнаха да подвикват към враговете си:

— Бееее! Бееее! Бееее! Бееее!

Примесеният със суграшица вятър пренасяше звука през четиристотинте метра, които ги деляха.

— Това не е ли блеене? — попита Малкия Фокънберг. — Защо блеят като овце?

— Бееее! Бееее! Бееее! — Звукът долиташе ту по-силен, ту по-слаб, в ритъм с поривите на вятъра.

— Казват, че ние сме агнета на заколение — поясни Кон.

— Нима? — каза Фокънберг. — Раздай клонки джоджен на хората, и като се доближим, ще им ги наврем в задника.

— Не трябва ли да е „задниците“, Фокънберг? — обади се един от рицарите, стоящи точно зад тях.

— Затваряй си плювалника, Рутланд, или ще те използвам, за да покажа на мъжете как се прави.

Последва бурен смях.

— Ако се налага да ми навреш нещо в задника — отвърна Рутланд, — бих предпочел хубаво люто чушле. Може да има сгряващ ефект при този шибан вятър.

А после се започна, и за няколко секунди първият етап на битката беше загубен. Вятърът духаше насреща им с такава сила, че швейцарските стрели загубиха петдесет метра обхват, а тези на врага им ги спечелиха. Със същия успех можеха да използват груби думи. Нямаше никакво значение, че суграшицата ги заслепяваше и постоянно губеха от поглед противника, ту замъглен, ту напълно скрит от навяващия сняг и леден дъжд, защото всичките им стрели падаха, преди да стигнат целта. Но първият залп на Изкупителите вече не падаше от небето, а беше носен злобно от вятъра и се забиваше в колене и гърди, в усти и носове с такава скорост, че и най-висококачествената стомана не би могла да те защити от пряко попадение. Рутланд, пронизан в ухото, вече не се тревожеше за студа.

Десет хиляди Изкупители стреляха с по-малка от обичайната скорост от около седем стрели в минута, поради твърдата земя. Трийсет и двете хиляди швейцарци на по-стръмния хълм бяха улучвани от близо седемдесет хиляди стрели на всеки шейсет секунди; всяка от тях тежеше стотина грама и с помощта на вятъра изминаваше близо сто метра в секунда. Нямаше как да отвърнат на Изкупителите, да ги уплашат или ранят. След двайсет минути повече от милион стрели бяха паднали на площ с размери осемстотин на десет метра. Общо сто петдесет и осем тона злостен дъжд, сипещ се върху мъжете, които нямаха щитове, а повече от половината нямаха и сериозна броня — само дебел жакет с пришити към него метални дискове. Да се оттеглят извън обсега на стрелите би означавало погром: една армия не може да обърне гръб и да оцелее, а да останат беше невъзможно, но настъплението вероятно щеше да означава загуба.

— Трябва да атакуваме! — извика Фокънберг през ужасното звънтене на желязо по стомана. Шумът се сливаше с писъците от болка и ревовете на сержантите, които се опитваха да попречат на хората си да побегнат. Малцина умират добре или бързо на полесражението.

Шокиран и преди всичко смаян от провала на умните си и чудесно осъществени планове, Кон се втренчи във Фокънберг.

— Да, съгласен съм.

Фокънберг — петдесет и пет годишен, злонравен и презрителен като наемник с трийсетгодишен стаж, неволно бе впечатлен от Кон. „Не е зле, синко, в лайняна буря като тази.“

Колцина от нас имат звезден миг? Момент, когато всичко, за което си създаден, всичко, което си станал, идва при теб; велико събитие, което те разтваря и извиква: „Това е за теб“. С неговите грижливо съставени планове сред донесената от вятъра гибел, Кон Матераци се овладя и запламтя. Изкрещя заповед за настъпление; властният му и убедителен тон бе подет от всички сержанти един след друг и заотеква нататък по линията. Голямата армия, пострадала от островърхата градушка, тръгна напред, за да се счепка с врага. На една внимателно движеща се армия четиристотин метра биха й отнели повече от три минути — цяла вечност под стрелите, валящи върху крака и колене, усти и гърла. Но сега смъртоносният обстрел трябваше да секне, защото швейцарците се приближаваха. Стрелците на Изкупителите бяха принудени да се оттеглят зад пехотата, стояща неподвижно зад тях, която сега трябваше да прегради пътя на напредващите швейцарци в близък бой. Стрелите престанаха да падат, сякаш някаква внезапна градушка изведнъж бе отминала. Но вятърът се усили още повече, докато настъпваха, суграшицата стана по-заслепяваща. Тъй като и двете страни се движеха сред бурята, слабата видимост и объркването от придвижването на толкова много мъже доведе до това, че когато левият край на атакуващата линия на Кон и десният фронт на Изкупителите най-сетне се срещнаха, те се припокриха. Виждайки този проблем, стотниците и сержантите от двете страни хвърлиха резервите си, за да запушат пролуките и да попречат на противника да ги заобиколи и да ги нападне в тил. Но тези неравномерни контрадействия започнаха да изкривяват фронта на битката и той взе бавно да се завърта обратно на часовниковата стрелка.

Висок близо метър и деветдесет, с броня, която струваше почти колкото богаташка къща, Кон бе човекът, когото всички наблюдатели виждаха — както тези на Оста, така и Изкупителите. Той беше също и мишена за последните. Скрити стрелци на Изкупителите — двама души, притаени сред дърветата от едната страна на бойното поле — стреляха многократно по него. Но дори когато го улучваха, богатството, налято в доспехите му, показваше, че при броните получаваш онова, за което си плащаш. Стрелите отскачаха, без да му навредят, докато той се движеше зад линията, крещеше и излизаше напред. Като някакво високо елегантно насекомо в сребро и злато, той мушкаше, газеше и млатеше противниците си, чиито брони се цепеха като тенекиени. Тук нямаше много мечове — Кон предпочиташе страховитата алебарда за битка в това гъмжило, където мъже се опитваха да се докопат един друг с не повече от две стъпки място от двете им страни.

Алебардата беше разбойническо оръжие, използвано от джентълмени. Дълга не повече от четири стъпки, тя беше едновременно чук, брадва, тояга и шип. Тя бе най-честното от всички оръжия за убийство, защото всеки можеше да разбере каква е, само като я погледне. Поетите може да плещят за вълшебни мечове или свещени копия, но никой от тях никога не е използвал алебардата за символ на каквото и да било: тя бе създадена да смазва и да разсича, и не се преструваше, че не е така.

На десетминутни интервали Кон изтръгваше живота на всеки, който застанеше насреща му. Бруталността никога не е била по-грациозна, цепенето на кости никога не е било толкова сръчно, разкъсването и смазването на плът никога не е било толкова елегантно; обсегът му бе по-голям, сърцето — по-силно, мускулите и сухожилията му бяха свързани в едно от грозното му умение и прекрасното насилие.

 

 

На няколкостотин метра оттам Кейл, скрит мълчаливо в клоните на едно дърво, гледаше как Кон се бие като ангел и му завиждаше за силата. Но и му се възхищаваше. Той бе нещо забележително там, сред кръвта и хаоса.

— Трябва да вървим. — Шепотът на Артемизия беше толкова висок, колкото може да е един шепот. Тя стоеше под дървото с двама от своите яки на вид войници. Беше отказала да се покатери горе с Кейл.

— Какво има? — попита той. — Притесняваш се за маникюра си?

— Швейцарските Ликвидатори идват да се справят със стрелците. Няма да знаят какви сме — прекалено е опасно. Трябва да вървим.

Той се озова долу почти преди да е довършила, дишайки тежко и потейки се съвсем не като здрав човек. Потеглиха, но не бързо: имаше прекалено много остри драки. Като внимаваха за тръните на кучешките зъби, те си проправиха път до една полянка. На десет метра от тях същото направиха и други. Четирима Изкупители — опитните стрелци, търсени от Ликвидаторите. Никой не направи нищо. Никой не помръдна. Боско с години бе подлагал Кейл на изпитания, при които той се изправяше срещу нещо напълно неочаквано и имаше само секунди да реши проблема преди удара по тила, следващ всеки неуспех. За да станат нещата още по-лоши, наказанието не винаги беше незабавно; понякога ударът идваше няколко часа по-късно, или ден, или седмица. Това беше, за да го научи да преценява нещата, преди да действа, колкото и непосредствена да е опасността. Четирима Изкупители срещу тях четиримата. Артемизия нямаше да е от никаква полза — двамата стражи с нея щяха да са умели, но не и равностойни на противника. Нито пък той. Да се обърнат и да побегнат? Не и през трънаците. Да нападнат Изкупителите? Никакъв шанс. „Никога не очаквай спасение — казваше Боско, — защото то никога не идва.“ Но в този момент то дойде при Кейл, под формата на най-голямото проклятие в живота му. Четиримата Изкупители коленичиха; единият от тях — явно водачът — избухна в сълзи.

— Казаха ни — възкликна той и се удари три пъти в гърдите с ужасно разкаяние, — че Лявата ръка на Бога ще бди над нас. Но аз не вярвах. Прости ми!

За щастие, Артемизия и нейните телохранители нямаха нужда да им се казва да стоят неподвижно. Четиримата Изкупители гледаха Кейл със страх и любов. Той вдигна ръка и описа кръг във въздуха. Това беше знакът на примката — жест, позволен единствено на папата. А сега, изглежда, и на въплъщението на Божия гняв. Сякаш беше отворил врата към отвъдното и през нея в сърцата на четиримата нахлу вечна благодат. Кейл не каза нищо, само ги отпрати с махване и любезна усмивка. С увиснали ченета, поразени от Божията любов, четиримата Изкупители се оттеглиха.

Когато изчезнаха, Кейл се обърна към Артемизия и каза:

— Може би в бъдеще няма да ми отговаряш толкова често.

— Те мислят, че си Бог? — промълви смаяната Артемизия.

— Това би било богохулство. Те мислят, че съм въплъщение на едно от Божиите чувства.

— Наистина ли?

— Разочарование. И гняв, в случай че се чудиш.

— Това са две чувства.

— Мислех, че няма да ми отговаряш.

— Аз пък не мисля, че си въплъщение на каквото и да било. Мисля, че си просто едно ужасно момченце.

— Ужасно момченце, което току-що ти спаси живота.

— За какво е гневен този твой Бог?

— Той не е мой Бог. Гневен е и е разочарован, защото пратил на човечеството единствения си син, а те го обесили.

— Е, предполагам, че можеш да го разбереш.

 

 

На бойното поле наближаваше следващата криза, но този път за Изкупителите. С общите усилия на Кон, чийто бесен устрем тласкаше швейцарците и техните съюзници напред, докато сновеше по линията, и Фокънберг, на петдесетина метра по-назад, който разпределяше и местеше войските, даваше задачи и оправяше това и онова, строят на Изкупителите започна да се огъва и да се извърта още по-бързо обратно на часовниковата стрелка, така че сега фронтът се движеше косо през полето. Но макар че бяха близо до точката на прекършване, те не се прекършиха. Поне за момента, ала без пропусналите да се явят десет хиляди Изкупители, беше само въпрос на време. Какво ставаше с липсващите Изкупители? Те все още бяха загубени. Не с много — около две мили, но бойното поле беше едва с размерите на четири от по-големите ниви, които местните използваха за пшеница. А свирепият вятър, който така чудесно бе помогнал на Изкупителите по-рано, сега им пречеше. Крещенето на заповеди, виковете от болка, гняв и усилие се сливаха в ужасна врява. Пристигащите Изкупители, само на две мили оттам, при нормални условия биха последвали шума, и направиха точно това. Само че вятърът бе отнесъл звуците на изток, така че следването на шума ги отдалечи от битката, вместо да ги приближи към нея. Сега фронтът се беше извъртял така, че Изкупителите бяха изтласквани назад към гората, където гъстите дървета и острият трънак образуваха преграда, през която можеха да избягат само първите няколкостотин души. За останалите това беше като тухлена стена.

Но битките си имат приливи и отливи. През шестия час нещо у швейцарците започна да гасне, а нещо у Изкупителите да се надига. При непрестанната смяна на биещите се, никой не би трябвало да се сражава повече от половин час. Но смяната обърква ритъма на страната, която се бие добре, и може би вдъхва нов устрем на войниците, които се справят зле. Кон се беше сражавал прекалено дълго; Фокънберг настояваше, че той има нужда от по-дълга почивка, да пийне и да хапне. Кон си свали шлема и металния предпазител за гърлото, за да може да пие. Трима от приятелите му — Козмо Матераци, Отис Манфреди и Валентин Сфорца, направиха същото. Легендата по-късно гласеше, че стрелците на Изкупителите, криещи се в дърветата, са чакали този шанс с часове. Но легендите често грешат, или са верни само отчасти. Кон не бе нападнат от хитри убийци; беше просто лош късмет, залп от пуснати наслуки стрели — по-малко от десет. Но три от тях улучиха Козмо в лицето, една прониза шията на Отис, а друга се заби в тила на Валентин. Само минута — и приятелите му за цял живот вече ги нямаше.

Кон, който дотогава блестеше, сега гореше. Ярост подклаждаше таланта му и го тласкаше към чупене, млатене, смазване и осакатяване. Където и да идеше, линията на Изкупителите отстъпваше и напрежението се разстилаше като отслабваща магия надолу по строя, който загуби ритъма си за втори път и отново започна да се огъва, отстъпвайки назад към гората и убийственото поражение.

В този момент, отчаяни и обзети от паника, десетте хиляди липсващи Изкупители, под командването на Светия бригадир Джуд Стайлайтс, се натъкнаха на битката, която беше почти загубена. Сякаш благодарение на най-хитро разузнаване, те се озоваха не само на бойното поле, а и точно на подходящото място, за да спасят положението. Стайлайтс се опитваше да подходи откъм тила на биещите се цял ден Изкупители, на място, където хората му могат да бъдат използвани за подмяна на изтощените мъже в предната редица. Вместо това поредицата от случайности и извъртането на бойната линия обратно на часовниковата стрелка ги доведе откъм фланга на швейцарците и принуди линията им да се огъне, за да не бъде нападната в гръб. Сега швейцарците изпаднаха в затруднено положение и Изкупителите започнаха да се отдалечават от дърветата и неизбежната загуба.

Накрая, късно следобед, след като съдбата, контролираща бойното поле, се беше прехвърляла ту на едната, ту на другата страна, линията на швейцарците се разкъса — може би някой се подхлъзна и събори съседа си, а той на свой ред попречи на друг. Може би някой Изкупител, в последен прилив на сила, се бе врязал в тази пролука, а останалите, виждайки отворилото се пространство, го бяха последвали — и така от едно подхлъзване беше загубена битка, война, страна, животът на милиони. Или може би обърканото пристигане на резерва на Изкупителите дойде прекалено много на уморените швейцарци и от момента, когато новодошлите войски се натъкнаха точно на слабата точка на Оста, всичко бе решено.

Каквато и да беше причината, след минути строят на Оста се разпадаше и малкото побягнали станаха много — а като ги видяха, че бягат, бягството стана всеобщо. Рухването беше внезапно и катастрофално, като голяма сграда, чиито основи бавно са подривани под земята. Лице в лице, броня срещу броня, човек до човек, не е лесно да убиеш враг. Може би само три или четири хиляди бяха загинали през седемте часа на битката, предшестваща рухването. Но сега вече започна касапницата.