Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (1)

1.

Кратък доклад за Томас Кейл, душевноболен. Три разговора в Манастира на остров Кипър.

(Заб.: Тази оценка на състоянието бе направена след удара на Майката игуменка Олбрайт. Съставените от нея бележки бяха изгубени заедно с данните за приема на Кейл. Настоящият доклад трябва да се чете в светлината на тази загуба, и следователно не може да ми бъде търсена отговорност за никое от моите заключения.)

ФИЗИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Ръст среден, необичайна бледност. Средният пръст на лявата ръка липсва. Вдлъбнатина от счупване отдясно на черепа. Жесток белег от рана на лявото рамо. Пациентът казва, че изпитва болка от всички наранявания.

СИМПТОМИ

Бурно повръщане, обикновено следобед. Изтощение. Страда от безсъние, а когато успее да заспи — от кошмари. Загуба на тегло.

ИСТОРИЯ

Томас Кейл не страда от истерични мании, нито от несдържано поведение, ако не се смята киселият му нрав. Следобедното повръщане го изтощава напълно, след което той заспива. Привечер вече е способен да говори, макар да е крайно саркастичен и язвителен. Твърди, че родителите му, които не помни, са го продали за шест пенса на свещеник от ордена на Обесения Изкупител.

Томас Кейл говори насмешливо — един доста дразнещ навик — и винаги се опитва или да предизвика у своя събеседник неувереност дали му се подиграват или не, или пък, в по-неприятни случаи, да покаже без никакво съмнение, че е така. Разказва историята за отглеждането си в Светилището, сякаш ме предизвиква да се усъмня в ежедневните жестокости, които е изтърпял. Твърди, че след като се възстановил от раната, причинила вдлъбнатината на главата му — отново не става ясно доколко е сериозен, — и без това големите му бойни умения (което по-късно ми се стори малко самохвално, но не и в онзи момент) нараснали значително и оттогава насам неизменно можел да предугади всяко движение на противника си. Това звучи неправдоподобно; отказах на предложението му за демонстрация. Останалата част от историята му е по-невероятна и от най-безочливата детска измислица за храброст и приключения. Той е най-лошият лъжец, на който съм попадала някога.

Историята му накратко. Животът му в Светилището, изпълнен с лишения и военно обучение, приключил драматично една нощ, след като случайно се натъкнал на високопоставен Изкупител, докато онзи извършвал дисекция на две живи момичета — нещо като свещен експеримент с цел откриване на средство за неутрализиране на властта на жените над мъжката част от човечеството. В последвалата борба той убил Изкупителя и избягал от Светилището с едната млада жена, която оцеляла, и двама от своите приятели, гонени по петите от отмъстителни Изкупители. След като се изплъзнали от преследвачите си, четиримата стигнали до Мемфис, където Томас Кейл си създал много врагове (което звучи правдоподобно) и множество могъщи съюзници (не толкова правдоподобно), включително небезизвестния ИдрисПюк и неговия полубрат канцлер Випонд (какъвто бил тогава). Въпреки тези предимства, насилническата му природа се проявила в брутален, ала необичайно нефатален сблъсък с (както твърди той) пет-шест мемфиски младежи, при който се оказал победител, но на път към затвора. Въпреки всичко, лорд Випонд отново се намесил загадъчно в негова защита и Кейл бил пратен в провинцията с ИдрисПюк. Спокойствието в ловната хижа на Матераци, където отседнали двамата, било нарушено скоро след пристигането им от жена, която се опитала да го убие, по причини, които той не е в състояние да обясни. Убийството било предотвратено не от собствените му чудодейни способности — по време на нападението той плувал гол, — а от загадъчен невидим и безочлив непознат, който погубил убийцата със стрела в гърба. После спасителят му изчезнал без следа и без обяснение.

Свещениците от Светилището вече били открили приблизителното му местонахождение и се опитали да го изкарат на светло (както твърди той), като отвлекли Арбел Матераци, дъщеря на Дожа на Мемфис. Когато го попитах защо Изкупителите ще рискуват война с най-голямата светска власт заради него, той ми се изсмя в лицето и заяви, че ще ми разкрие изключителната си важност, когато му дойде времето. Опитът ми говори, че високомерните луди приемат своята важност крайно сериозно, но характерното за Томас Кейл е, че безумието му става очевидно едва няколко часа след края на разговора с него. Докато си в неговата компания, даже най-невероятните истории, които разказва, те карат да отхвърляш съмненията — но няколко часа по-късно те обзема извънредно дразнещо чувство, все едно си бил подлъган от шарлатанин на пазара да се разделиш с наличните си пари за шише универсално лекарство. И друг път съм виждала такова нещо при лудите, макар и рядко; заблудите на някои от тях са толкова могъщи и странни, че увличат дори най-предпазливите аномисти.

Разбира се, Томас Кейл спасил прекрасната принцеса от злите Изкупители — но трябва да се отбележи, не в честна и благородна битка срещу многократно превъзхождащия го враг, а като намушкал повечето си противници, докато спят. Това е още една необичайна черта на неговата заблуда — че всеки от безкрайните му триумфи по принцип не се постига с героизъм и доблест, а с брутално лукавство и безсъвестен прагматизъм. Обикновено лудите от този тип се представят за галантни и благородни, но Томас Кейл открито признава, че е отровил водата на враговете си с гниещи животински трупове и е избил противниците си, докато спят. Заслужава си да предам накратко един от разговорите ни на тази тема.

 

АЗ: За теб естествено ли е да убиваш невъоръжени пленници?

ПАЦИЕНТЪТ: По-лесно е, отколкото да убиваш въоръжени.

АЗ: Значи смяташ, че животът на другите е обект на сарказъм?

ПАЦИЕНТЪТ: (НЕ ОТГОВАРЯ).

АЗ: Никога ли не си се замислял за възможността да проявиш милост?

ПАЦИЕНТЪТ: Не, никога.

АЗ: Защо?

ПАЦИЕНТЪТ: Те не биха се смилили над мен. Пък и да се смиля, какво мога да направя освен да ги пусна, само за да открия после, че трябва пак да се бия срещу тях? Следващия път може аз да се окажа техен пленник — и да бъда убит.

АЗ: А жените и децата?

ПАЦИЕНТЪТ: Никога не съм ги убивал умишлено.

АЗ: Но си ги убивал?

ПАЦИЕНТЪТ: Да, убивал съм ги.

 

Той твърдеше, че построил лагер, за да изолира жените и децата на Народните бунтовници, и че поради заминаването му почти цялото петхилядно население на този лагер измряло от глад и болести. Когато го попитах какво чувства по този въпрос, той отвърна:

— А какво трябва да чувствам?

Но да се върнем към неговата история. След жестокото спасяване на красивата Арбел Матераци (има ли изобщо невзрачни принцеси във фантазиите на душевноболните?) той бил повишен, заедно с двамата си приятели, за да пази младата жена, към която по време на трите ни дълги разговора проявяваше дълбоко възмущение заради нейната неблагодарност и презрение към него. Тази горчивина изглежда е пуснала дълбоки корени в душата му, защото той смята, че когато Мемфис по-късно паднал в ръцете на Изкупителите, това станало, защото Матераците не успели да осъществят неговия победоносен план. (Между другото, той настоява, че стратегическият му талант е по-голям дори от свирепите му бойни умения.)

Макар обикновено да е саркастичен, докато се хвали със своя възход към властта — и отново, заради насмешливия му тон думите му не звучат като хвалба, докато човек не започне да разсъждава над тях на спокойствие, — той се преизпълни с негодувание, докато описваше как бил пленен от Изкупителите след битката при Силбъри Хил (несъмнено катастрофа за всички нас, независимо дали Томас Кейл е участвал в нея, или не). Възможно е да е имал някаква дребна роля; в описанието му на тамошните събития се долавя нотка на действителен опит. Подобно на всички умели фантазьори, той може би използва действителните си преживявания, за да направи въображаемите съвсем правдоподобни. Например, често се разкайва за всички случаи, когато е проявявал благородство и великодушие. Казва, че рискувал живота си да спаси един млад Матераци, който го тормозел и измъчвал — свята постъпка, за която той твърди, че сега горчиво съжалява. Когато попитах дали винаги е лошо да бъдеш великодушен към другите, той каза, че според неговия опит може и да не е лошо, но винаги е „скапана катастрофа“. Хората имат толкова хубаво мнение за вършенето на добрини, заяви той, и накрая винаги решават, че те трябва да се вършат под принудата на меча. Изкупителите имали толкова високи изисквания за добротата, че искали да избият всички, включително и себе си, и да започнат отначало. Оказва се, че това била причината бившият му наставник, Изкупител Боско, да иска да си го върне на всяка цена. Томас Кейл не бил (разбира се) обикновено момче, а въплъщение на Божия гняв, и бил предопределен да изтрие от лицето на земята най-голямата му грешка (вас и мен, за да избегнем съмненията). Лекувала съм магазинери, които се мислят за велики генерали, и почти неграмотни хора, които се смятат за поети с несравним гений, но никога не съм срещала такава мания за величие — камо ли пък у дете. Когато го попитах откога изпитва това чувство за собствена значимост, той се замисли и отвърна — много ядосан, — че Боско мислел така, а не той, Томас Кейл. По-предпазливо го попитах дали смята Изкупител Боско за луд, а той отговори, че никога не е виждал Изкупител, който да не е луд, и че много хора, които изглеждат съвсем наред с главата, щом ги връхлетят нещастия, „изкукуригват напълно“ — израз, който не съм чувала преди, макар че смисълът му е съвсем ясен.

От друга страна, той хитро избягва следствията от манията си за величие: по мнението на велики и могъщи мъже той притежавал достатъчно мощ да погуби целия свят, само че това била тяхна фикс идея, а не негова. Когато го попитах дали би сторил подобно нещо, отговорът му беше изключително сквернословен, но в смисъл, че не би. Когато го попитах дали би могъл да го направи, той се усмихна — но не приятно — и каза, че бил отговорен за смъртта на десет хиляди мъже, убити в един-единствен ден, така че въпросът бил само колко хиляди и за колко дни.

След повторното му пленяване от Изкупител Боско, той получил подробно разяснение за ролята си на Ангел на смъртта и бил впрегнат на работа от бившия си наставник. Кейл силно ненавижда този „Боско“ (новият папа се казва Боско, но Томас Кейл явно обича да лъже на едро), макар че след като го купил за шест пенса, обучил го и после го издигнал до почти божествена власт, Боско — парадоксално — е източникът на цялото му величие. Когато изтъкнах това, той заяви, че вече го знае, макар да забелязах, че съм нанесла удар по суетата му (която е извънредно голяма).

Последваха описания на безкрайна поредица от битки, които звучаха еднакво; той, разбира се, неизменно побеждаваше. Когато попитах дали при всички тези успехи не е претърпял поне няколко дребни поражения, той ме изгледа, сякаш иска да ми пререже гърлото, а после се засмя — но много странно, по-скоро като лай, все едно не може да държи нищо далеч от веселието и насмешката.

Тези многобройни триумфи на свой ред довели до това, че Боско вече не го следял толкова изкъсо като преди. След поредната грандиозна битка, в която надвил най-големите си врагове, той се измъкнал в настъпилия хаос и се добрал до Испански Лийдс, където получил първата от мозъчните кризи, довели го тук. Станах свидетел на един от тези пристъпи. Те са стряскащи за гледане и явно тежки за понасяне — цялото му тяло се тресе от конвулсии, сякаш се опитва да повърне, но не може. Той настоява, че е бил пратен тук от приятели с известна власт и влияние в Испански Лийдс. Не е нужно да споменавам, че от тези важни благодетели няма и следа. Когато попитах защо не са идвали да го видят, той ми обясни — все едно съм идиотка, — че току-що е пристигнал в Кипър, а разстоянието е прекалено голямо, и те не могат да го изминават редовно, за да го видят. Това голямо разстояние било умишлено избрано, за да бъде той в безопасност.

— От какво? — попитах.

— От всички, които искат да съм мъртъв — отвърна той.

Каза, че пристигнал с придружаващ лекар и писмо за игуменката Олбрайт. Когато го притиснах, обясни, че лекарят се върнал в Испански Лийдс на следващия ден, но преди заминаването си прекарал няколко часа с игуменката. Томас Кейл явно е дошъл отнякъде и може наистина да е имал придружител, който е носел писмо и е говорил с игуменката, преди тя да получи удар. Загубата на писмото и на игуменката изпраща този случай в нещо като чистилище, където се твърди, че некръстените деца чакали през вечността. Предвид насилствената природа на неговите фантазии (макар и не на поведението му, ако трябва да сме честни), изглежда най-мъдрият ход е да го сложим в защитното отделение, докато писмото бъде намерено или игуменката се възстанови достатъчно, за да ни разкаже нещо повече за него. В сегашното положение няма дори на кого да пиша, за да разпитам за него. Това състояние на нещата е незадоволително; не за първи път се губят документи. Вдругиден, като дойде билкарят, ще обсъдим как да облекчим симптомите му. Що се отнася до манията му за величие — по мое мнение, лечението на такива неща отнема дълги години.

Анна Кахейн, аномист

Кейл лежа със седмици — повръщаше и спеше, повръщаше и спеше. След няколко дни осъзна, че вратата в далечния край на отделението с двайсет легла винаги се заключва. Но това беше нещо, с което бе свикнал, а и при дадените обстоятелства едва ли имаше значение: той не беше в състояние да ходи никъде. Храната беше прилична, а отношението — доста грижовно. Не му харесваше отново да спи в едно помещение с други хора, но пък те бяха само деветнайсет; изглежда, живееха в свои собствени кошмари и не се интересуваха от него. Можеше да си лежи кротко и да търпи.