Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (7)

7.

— Влез. — Поканата беше тиха и мамеща. Слугата отвори вратата и се дръпна, подканяйки Кейл да влезе.

— Ще се върна точно след час — каза той и затвори вратата.

Вдясно от Кейл имаше два големи прозореца и бликащата през тях светлина обливаше стаята. В далечния край, седнала край огъня на стол с висока облегалка, който изглеждаше достатъчно удобен да живееш в него, чакаше една жена. Макар да бе седнала, Кейл виждаше, че ръстът й е поне шест стъпки — бе малко по-висока от самия него. Сестра Врай беше увита от главата до петите в материя, която приличаше на черен памук. Дори очите й бяха покрити с тънка лента, осеяна с множество дупчици, така че да може да вижда. Колкото и странно да беше това, имаше нещо още по-странно: в дясната си ръка, отпусната в скута, тя държеше някаква кукла. Ако куклата се намираше в ръцете на някое дете в Мемфис, той изобщо не би забелязал — момичетата Матераци често имаха прелестни кукли с безумно скъпи премени за всякакви случаи, от сватба до чай с херцога. Тази кукла беше доста по-голяма, с дрехи в сиво и бяло и простичко изрисувано лице без никакво изражение.

— Ела и седни. — Отново приятният глас, топъл и добродушен. — Мога ли да те наричам Томас?

— Не.

Леко кимване, само че кой знае какво изразяваше то? Главата на куклата обаче се извъртя бавно към него.

— Моля те, седни. — Гласът все така беше само топлота и дружелюбие, сякаш напълно пренебрегваше ужасната му грубиянщина. Той седна. Куклата още го гледаше и — макар че, помисли си той, как би могла? — сякаш не одобряваше онова, което вижда.

— Аз съм сестра Врай. А това — каза тя, помръдвайки леко забулената си глава към куклата в скута й — е Поли.

Кейл се взря злобно в Поли и Поли отвърна злобно на погледа му.

— Как да те наричаме?

— Всички ме наричат „сър“.

— Това ми звучи малко официално. Какво ще кажеш за Кейл?

— Както ти е угодно.

— Ама че ужасно момченце!

Не беше особено трудно да изненадаш Кейл — не повече, отколкото всеки друг, но трудно можеше да го накараш да покаже изненадата си. Не отношението го накара да се ококори — в края на краищата, бяха го наричали с далеч по-лоши думи, — а фактът, че ги беше изрекла куклата. Устата й не помръдваше, защото не бе приспособена за това, но гласът определено идеше откъм куклата, а не откъм сестра Врай.

— Тихо, Поли — каза тя и се извърна леко към Кейл. — Не бива да й обръщаш внимание. Боя се, че съм я разглезила и подобно на много глезени деца, има навика да говори прекалено много.

— Защо съм тук?

— Ти си тежко болен. Четох доклада, изготвен от оценителката при пристигането ти.

— Онази идиотка, дето ме затвори при откачалките ли?

— Изглежда, наистина е объркала нещата.

— Е, сигурен съм, че е била наказана. Не е ли? Каква изненада!

— Всички допускаме грешки.

— Там, откъдето идвам, когато допуснеш грешка, се случва нещо лошо — и то обикновено включва много писъци.

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш? Да не би ти да си виновна?

— Не.

— Е, и какво ще направиш, за да оздравея?

— Ще поговорим.

— Само това ли?

— Не. Ще поговорим, и тогава ще мога по-добре да преценя какви лекарства да ти предпиша, ако е необходимо.

— Не може ли да пропуснем разговора и да минем направо към лекарството?

— Боя се, че не. Първо разговорът, после лекарството. Как се чувстваш днес?

Той вдигна ръката си с липсващия пръст.

— Наболява ме.

— Често ли?

— Може би веднъж седмично.

Тя погледна бележките си.

— А главата и рамото?

— Стараят се да запълнят пропуска, когато ръката не ме боли.

— Трябвало е да те прегледа хирург. Било е пуснато искане, но изглежда се е загубило някъде. Ще уредя нещо за болката.

В продължение на половин час тя му задава въпроси за миналото му, прекъсвана от време на време от Поли. Когато Кейл с известна наслада й каза, че е бил купен за шест пенса, Поли извика: „Много са“. Но като цяло въпросите бяха прости, а отговорите — мрачни, макар че сестра Врай не задълбаваше в никой от тях, и скоро вече обсъждаха събитията от нощта, когато Громек беше убит, а Мийтярд избяга. Щом Кейл свърши, тя писа известно време върху няколко малки листчета, подпрени на лявото й коляно, а Поли надзърташе, опитваше се да прочете нещо и постоянно беше избутвана встрани като непослушно, но много обичано кученце.

— Защо — попита Кейл, докато сестра Врай отдели една-две мълчаливи минути да довърши писанията си, а Поли го зяпаше злобно, макар той да знаеше, че това е невъзможно, — защо не лекуваш откачалките в отделението? Парите ли не стигат?

Сестра Врай вдигна глава.

— Хората в онова отделение са там, защото тяхната лудост е от един конкретен вид. Болестите в главата са толкова многообразни, колкото и болестите по тялото. Не би се опитал да убедиш счупен крак да зарасне, а някои пречупвания в умовете са почти същите. Не мога да сторя нищо за тях.

— Но можеш да сториш нещо за мен?

— Не знам. Тъкмо това се опитвам да разбера.

— Ако й позволиш, лошо момче такова.

— Тихо, Поли.

— Тя обаче е права. — Кейл я дари с противна тънка усмивчица. — Наистина съм лошо момче.

— Казаха ми.

— Вършил съм ужасни неща.

— Да.

Настъпи тишина.

— Какво ще стане, ако хората, които плащат за мен, престанат да го правят?

— Лечението ти ще бъде прекратено.

— Това не е много мило.

— Не разбирам.

— Просто да спреш — след като още съм болен.

— И аз като всички други имам нужда от храна и жилище. Не принадлежа към ордена, който управлява Манастира. Теб ще продължат да те държат в благотворителното отделение, но ако аз спра да си плащам, ще ме изхвърлят.

— Да — каза Поли. — Ние не сме имали Изкупители, които да се грижат за нас цял живот.

Този път не беше поправена.

— Ами ако не те харесвам? — попита Кейл. Искаше му се да даде хаплив отговор на Поли, но не се сещаше за такъв.

— Ами ако аз не харесвам теб? — рече сестра Врай.

— Можеш ли?

— Да не те харесвам? Май си много убеден, че не бива.

— Имам предвид, да решиш да не ме лекуваш, ако не ме харесваш.

— Това притеснява ли те?

— В живота ми има много неща, за които да се притеснявам. Това дали ме харесваш, или не, не е сред тях.

При тези думи сестра Врай се засмя — приятен звънлив звук — и каза:

— Обичаш да остроумничиш. Боя се, че това е и моя слабост.

— Ти имаш слабости?

— Разбира се.

— Тогава как можеш да ми помогнеш?

— Срещал ли си много хора без слабости?

— Не чак толкова. Но нямам късмет в това отношение. Хенри Мъглата ми каза, че не бива да съдя хората въз основа на факта, че съм имал нещастието да попадна на толкова гадняри.

— Може пък да не е просто късмет. — Сега тонът й бе по-хладен.

— Накъде биеш?

— Може да не е само въпрос на шанс — ужасните хора и ужасните неща, които са ти се случили.

— Все още не си казала какво имаш предвид.

— Защото не знам какво имам предвид.

— Има предвид, че ти си едно ужасно момченце, което създава проблеми, където и да отиде. — Поли пак остана непоправена. Сестра Врай смени темата.

— Хенри Мъглата твой приятел ли е?

— В Светилището човек няма приятели, само хора, които споделят същата съдба. — Това не беше вярно, но по някаква причина той искаше да я ужаси.

На вратата се почука.

— Влез — каза сестра Врай. Манастирският слуга изникна тихо в рамката. Неуверен и ядосан, Кейл стана, прекоси стаята и излезе на стълбищната площадка. После се обърна, канейки се да каже нещо, и видя как сестра Врай отвори вратата към спалнята и бързо я затвори след себе си. По целия път към своята стая той мисли върху това, което бе видял или си мислеше, че е видял: прост, боядисан в черно ковчег.

 

 

— Разкажи ми за ИдрисПюк. — Беше четири дни по-късно; сеансите им започваха всеки ден по едно и също време. Поли седеше в скута на сестра Врай, но се беше облегнала на подлакътника и се бе провесила през него, за да покаже пълното си отегчение и безразличие към присъствието на Кейл.

— Той ми помогна в пустинята и в Мемфис, когато бяхме в затвора.

— По какъв начин?

— Каза ми как стоят нещата. Каза ми да не вярвам нито на него, нито на когото и да било — не защото хората са лъжци, макар че мнозина са такива, а защото техните интереси не са твои интереси и да очакваш, че няма да поставят важното за тях над важното за теб, е глупаво.

— Някои биха казали, че това е цинично.

— Не знам какво значи „цинично“.

— Означава да вярваш, че другите са движени само от собствените си интереси.

Кейл се замисли върху това за момент. Накрая каза:

— Да.

— Какво „да“?

— Да, разбирам какво значи „цинично“.

— Сега пък се опитваш да ме провокираш.

— Нищо подобно. ИдрисПюк ме предупреди, макар че не беше длъжен, да помня, че понякога моите и неговите интереси ще се различават, и въпреки че би могъл да отстъпи малко в моя полза, повечето хора не биха го сторили — когато ножът опре до кокала, те ще са принудени да изберат това, което е най-добро за самите тях. И само най-големият глупак би вярвал, че другите ще поставят него над себе си.

— Значи никой не жертва собствените си интереси заради другите?

— Изкупителите го правят. Но ако това е саможертва, можеш да си я навреш в гъза.

Поли надигна бавно глава, погледна го, а после се строполи обратно с презрително пъшкане, сякаш това усилие беше напълно безполезно.

— И въпреки това ти си страшно ядосан на Арбел Матераци. Мислиш, че те е предала.

— Тя наистина ме предаде.

— Но нима не е мислила просто за своите интереси? Не си ли двуличник, задето я мразиш?

— Какво е двуличник?

— Някой, който критикува другите за същото, което прави и той самият.

— Не е същото.

— Напротив — обади се Поли иззад подлакътника на креслото.

— Тихо, Поли.

— Не, не е същото — каза той, гледайки сестра Врай право в очите. — Аз на два пъти й спасих живота, първия път противно на всякаква логика или шанс — и едва не умрях заради това.

— Тя помоли ли те да я спасяваш?

— Не помня да ме е молила да я блъсна обратно — а точно това трябваше да направя.

— Но любовта не означава ли да поставяш другия на първо място, независимо от всичко?

— Това е най-голямата глупост, която съм чувал. Защо му е на някого да го прави?

— Той е прав — обади се Поли, все още скрила глава зад подлакътника.

— Няма да ти повтарям — сгълча я сестра Врай.

— Смей се, ако искаш — но бях готов да умра за нея.

— Не се смея.

— Аз пък се смея — каза Поли.

— Тя ми казваше, че ме обича. Не съм я принуждавал да го прави. Казваше ми го и ме караше да вярвам, че е истина. Не беше длъжна, но го правеше. А после ме продаде на Боско, за да си спаси кожата.

— И цял Мемфис — баща си и всички останали? Как мислиш, че е трябвало да постъпи?

— Трябваше да знае, че ще намеря начин. Трябваше да направи, каквото направи, а после да се хвърли в морето. Трябваше да каже, че нищо на света не би я накарало да предаде онзи, когото обича, за да го изгорят жив. Макар че, преди да ме запалят, те щяха да ми отрежат топките и да ги изпекат пред очите ми. Смяташ, че си го измислям?

— Не.

— Онова, което направи, би трябвало да е непоносимо за нея. Но тя го понася доста добре.

Настъпи дълга тишина, в която сестра Врай, въпреки големия си опит с гнева на лудите, се зачуди защо ли самите стени на стаята не пламват — толкова изпепеляващ беше гневът му. Мълчанието се проточи. Тя не беше глупачка и остави Кейл да го наруши.

— Защо в стаята ти има ковчег?

— Може ли да попитам откъде знаеш?

— Аз ли? Имам очи.

— Ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че това няма нищо общо с нашата работа?

— Не. Никой не обича ковчезите, а пък аз — хич. Настоявам.

— Не казвай нищо на този любопитко — отсече Поли.

— Иди и виж сам.

Кейл донякъде очакваше тя да откаже да говори по въпроса, макар че нямаше представа какво би сторил в такъв случай. Стана и отиде до вратата. Зачуди се в какво ли се забърква. Дали беше капан? Едва ли. Дали вътре имаше нещо ужасно? Може би. Ами ако не беше ковчег, ако бе сгрешил и щеше да изглежда глупаво? Вратата бе здраво затворена, така че не можеше просто да я бутне. Би могъл да я изрита, но това щеше да изглежда зле, освен ако от другата страна не чакаха двойка злодеи. „Какво предпочиташ — помисли си, — да бъдеш мъртъв или да изглеждаш глупаво?“ Стисна дръжката, отвори вратата, хвърли бърз поглед в стаята и отскочи назад.

— Шубе-шубе-шубелия — запя Поли.

Нямаше никакво съмнение, че беше ковчег и че стаята бе празна. С изключение на онова, което се намираше в ковчега. Той влезе в спалнята, протегна ръка, като държеше главата си назад, и отметна капака. После отскочи бързо, с изопнати нерви. Няколко секунди се взира в съдържанието. Беше просто дърво, без подплата. Даже имаше няколко стружки в ъгъла. За миг той почувства прилив на чист ужас в гърдите си и му се стори, че ще повърне. После затвори отново капака. Върна се в съседната стая и седна на стола си.

— Е, доволен ли си, пъзльо такъв? — попита Поли.

— Защо държиш празен ковчег в стаята си?

— Не се тревожи — каза сестра Врай. — Не е за теб.

— Не се тревожа. За кого е?

— За мен.

— Страх те е от ядосани пациенти ли?

Тя се засмя на тази идея. „Приятен звук — помисли си Кейл. — Дали е красива?“

— Аз принадлежа към ордена на Йеронимитските монахини.

— Никога не съм чувал за тях.

— Наричат ги още Жените на гроба.

— И за тях не съм чувал. Не ми харесва особено как звучи.

— Нима? — Той имаше чувството, че тя се усмихва. Поли протегна шия напред и вдигна провисналата си дясна ръка по начин, който успя да изрази погнуса и презрение.

— Йеронимитите са антагонистки орден. — Тя млъкна, защото бе наясно с важността на това разкритие.

— Никога досега не съм говорил с Антагонист. Да не би да носиш това нещо на главата си, защото имаш зелени зъби?

— Не. Искам да кажа, че нямам зелени зъби и не крия нищо, макар да предполагам, че това би била добра причина. Изкупителите ли ти казаха, че Антагонистите имат зелени зъби?

— Не помня да са ни го казвали изрично. Във всеки случай, не и Боско. Просто всички го знаеха.

— Е, не е вярно. Антагонистката Хегемония, нещо като религиозен събор, обяви йеронимитите за ужасна грешка и разпусна ордена. Заповядаха ни, под заплаха от смърт, да носим ковчег със себе си в разстояние на сто мили, така че всеки да знае, че не бива да ни дава вода, храна и подслон. Носим ковчега и унция сол.

— Защо?

— Солта на покаянието.

— А ти покая ли се?

— Не.

— Е, значи имаме нещо общо.

— Ние — заяви Поли — нямаме нищо общо с теб, безбожен главорез такъв.

— Не й обръщай внимание — каза сестра Врай.

Кейл очакваше тя да продължи, но сестра Врай виждаше интереса му и искаше да го държи в неизгодно положение.

— Е, и в какво сте съгрешили? — попита той.

— Изтъкнахме, че в Завета на Обесения Изкупител, макар той да не твърди изрично, че ереста трябва да бъде прощавана, се казва, че трябва да обичаме онези, които ни мразят, и да им прощаваме прегрешенията — не веднъж или дваж, а седемдесет пъти по седем. Свети Августин казва, че ако някой влезе в ерес втори път, трябва да бъде изгарян жив. Но Обесения Изкупител, който учи, че ако те ударят по едната буза, трябва да обърнеш другата и да се оставиш да те ударят пак, не е Бог, който одобрява изгарянията.

— Чух за това от Девата на Гарвановата песен — за обръщането на другата буза, де. Но ако обръщаш буза, когато хората те ударят, те ще продължат да те удрят, докато ти се откъсне главата.

Тя се засмя.

— Разбирам мисълта ти.

— Можеш да разбираш колкото си щеш — прав съм, каквото и да си мислиш.

— Явно няма да стигнем до съгласие.

— Те я изгориха.

— Кого?

— Девата на Гарвановата песен.

— Защо?

— Разправяше същите неща като теб. И тя се беше сдобила с копие от Завета. Само че не получи ковчег и сол, а отиде направо на кладата.

— Като казваш, че се е сдобила със Завета, имаш предвид тайно копие?

— Да.

— Антагонистите нямат тайни копия на Завета на Обесения Изкупител. Те са длъжни да го прочетат — преведен е на десетина езика.

— Може пък — каза той — да е различен Завет.

— Някои неща трябва да са същите, щом са я изгорили, задето разправяла, че Обесения Изкупител е бог на любовта, а не на наказанието.

— Щом е толкова очевидно, защо са наказали и теб, че си твърдяла същото?

— Защото хората са си такива.

— Най-голямата грешка на Бога.

— Не вярвам в това.

— Нито пък аз — Бог е най-голямата грешка на човечеството.

— Измий си устата със сапун, нечестива торба с лайна!

Този път сестра Врай не смъмри Поли.

— Изглежда — заяви тържествуващо Кейл — трябва да научиш малката си приятелка на прошка.

— Може би си изчерпал лимита си — отвърна сестра Врай.

— Седемдесет пъти по седем — изсмя се Кейл. — Остават ми още мно-о-ого. Няма да се измъкнеш толкова лесно.

— Може би. Зависи колко тежки са извършените от теб грехове.

— Обесеният Изкупител споменава ли такова нещо?

— Не.

— Ами, ето на.

— Не ми казваш истината.

— Никога не съм твърдял, че ще ти я казвам. Че коя си ти? Не съм длъжен да ти казвам нищо, ако не желая.

— Имам предвид, за Девата на Гарвановата песен.

— Направих каквото ми беше по силите, за да я спася. — Вече не се чувстваше толкова тържествуващ. — Това е всичко.

— Не ми се вярва. Бъркам ли, като си мисля, че имаш да кажеш още нещо?

— Не, не бъркаш.

— Тогава защо не ми го казваш?

— Не се страхувам да ти го кажа.

— Не съм казала, че се страхуваш.

— Напротив, каза го.

— Добре, съгласна съм. Казах го.

Той се взря в мрежата от ситни дупчици, покриваща очите й. Може пък да е сляпа, помисли си, и да си губя времето. Тъпо. Тъпо. Тъпо.

— Подписах заповедта да бъде пречистена.

— Пречистена?

— Изгорена на клада. Жива. Виждала ли си някога такова нещо?

— Не.

— По-лошо е, отколкото звучи.

— Вярвам ти.

— Гледах изгарянето й.

— Това необходимо ли беше — да се замесваш толкова непосредствено?

— Да, необходимо беше.

— Защо?

— Не ти влиза в работата.

— Но те тормози.

— Разбира се, че ме тормози, мамка му! Тя беше чудесно момиче. Смело. Много смело, но глупаво. Нищо не можех да сторя.

— Сигурен ли си?

— Не, не съм сигурен — току-виж, можех да скоча на вълшебно въже и да се измъкна с бой от площад с пет хиляди души, ограден със стени, високи двайсет стъпки. Да, точно това трябваше да направя.

— Налагаше ли се да подпишеш?

— Да.

— Налагаше ли се да присъстваш?

— Да.

— Налагаше ли се да присъстваш? — повтори тя.

— Отидох, защото смятах, че трябва да страдам… задето подписах… макар че нямаше какво друго да сторя.

— Значи си направил всичко по силите си. Това е моето мнение.

— Какво облекчение. — Гласът му бе тих, но язвителен. — Мислиш ли, че и тя би сметнала същото?

— Не мога да кажа.

— Там е проблемът, нали? Прощаваш ли ми за онова, което й причиних?

— Бог ти прощава.

— Не те питах за Бог. Ти прощаваш ли ми?