Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (35)

35.

— Арестувана си.

Клайст беше доста доволен от това как бе използвал моста над река Чес, за да раздели ескорта на Арбел Матераци на две. Не че би имало кой знае какво значение, дори да ги бяха спрели въоръжени само с мокри хавлии. Те бяха направо деца. Повечето от останалите Матераци бяха измрели при Бекс. Кейл се отърва от малцината оцелели, като ги прати да охраняват Изкупители в затворническия лагер в Тюксбъри, за да премахне всякакъв шанс някой от тях да се отличи в битка. Каквото и да дължеше на Випонд, помощта за възраждането на Матераците нямаше да е част от отплатата.

— По чия заповед? — С Арбел имаше един младеж, който говореше тихо. — Вие сте господин Клайст, нали?

— А вие?

— Хенри Любек, консул на Ханзата.

— Свободен сте да си вървите, Любек.

— Съжалявам, господин Клайст, но не отговорихте на въпроса ми.

— Бъди добро момче и се разкарай оттук.

— Всичко е наред, господин Любек — каза Арбел. — Този човек е оръдие на Томас Кейл. Разбира се, имате законна заповед, нали?

Клайст взе един лист и оловен молив — напоследък все му се налагаше да пише разни неща, — написа „Арестувана си“ и го подписа. Тъкмо се канеше да й го връчи, когато се спря.

— Трябва да има обвинение. — Замисли се за момент и добави: „За неплатени данъци“.

— Ами ескортът ми? Какво ще стане с тях?

— Ще бъдат обезоръжени и ще дойдат с нас. След ден-два ще ги пуснем.

— Къде ме водите?

— Изненада. Но не се притеснявай. Ще ти бъде интересно. Може да научиш нещо. Кажи на хората си да не правят глупости. След пет минути потегляме.

 

 

Съвпадението е странно нещо. Всички знаем, че за всеки път, когато попаднем на познат на неочаквано място, в живота ни трябва да е имало още сто такива срещи, които не са се състояли — онази отдавна загубена любов е била на осемдесет стъпки вместо на пет; или пък е била на пет, но ние случайно сме гледали в другата посока. И така нататък. Всяко съвпадение намеква за стотици почти-съвпадения, които не са се случили на косъм. Има нещо неприятно в загубата на всички тези шансове за нещо чудесно, което би могло да промени живота ни, ако не бяха няколко стъпки или разсеян поглед.

Почти прекрасното събитие за Клайст в този ден беше, че жена му Дейзи и детето им се намираха сред придружителите на Арбел, и щяха да са принудени да останат там още поне три дни. Но присъствието й не беше чак толкова удивителна случайност. Наскоро Дейзи беше уволнена като кухненска прислужница от семейството на един търговец за кражба на зеленчуци — не един-два моркова и някой картоф, а цели чували. След като се махна, те откриха, че кражбите й включват и малки, но ценни бижута. В резултат на това хермандадът дойде да я търси и тя осъзна, че е време да изчезва. Проблемът беше, че не притежаваше полезни умения — беше една проста чистачка. Имаше бебе, а никой не напускаше Испански Лийдс. Тъй като фронтът се движеше неотклонно на запад, хората само се връщаха тук. След няколко тревожни дни, понеже не й се рискуваше хермандадът да я спипа на градските порти, тя бе принудена да подкупи готвача от кервана на Арбел да я вземе като миячка, без заплата. Така поне се измъкна от града, а щом излязоха, й се стори разумно да остане под защитата на колоната. Носеха се напълно неверни слухове за пета колона на Изкупителите. Беше й дошло до гуша от тежката работа за без пари и смяташе да изчезне от антуража на Арбел посред нощ, заедно с всичко ценно, което успее да докопа, но пристигането на Новата армия сложи край на тези планове. Сега беше прекалено опасно да бяга. Човек би си помислил, че в колона от само двеста души, повечето войници, е неизбежно тя да срещне своя съпруг, смятан за мъртъв. Но тя се стараеше да не се мярка пред очите на хората (за всеки случай). Понякога й се налагаше да излиза от фургона на миячките, но той бе разположен в опашката на колоната, така че никой да не е принуден да гледа как по-низшите слуги вършат мръсната работа. И така, моля, направете залозите си във великата игра, разиграваща се вечно зад гърбовете ни: за Дейзи — живот на мрачна несигурност, за Клайст — самотна смърт. Хвърлете заровете, завъртете колелото, разбъркайте картите. Играйте!

Клайст беше прекарал първия ден, яздейки отпред в приятно вцепенение. Времето бе топло, постоянно менящият се пейзаж действаше като наркотик срещу разяждащото го страдание. Отчаянието, със своите петдесет нюанса сиво, може да даде на ранената душа дни като този. Той мина назад по колоната само веднъж, когато Арбел довършваше вечерята си. Размина се с Дейзи, разчистваща мръсните чинии, само за две минути.

На следващия ден се разнесе вик за спиране и той се върна назад по колоната да види какво е причинило забавянето — счупена спица на едно старо колело. Дейзи бе пратена да занесе вода на благородниците и пристигна точно когато Клайст, разбрал, че просто трябва да чака, докато оправят колелото, се обърна да се върне в челото. Тя го зърна за кратко, но достатъчно ясно. Той обаче се беше променил; сега имаше измъчен вид, за разлика от някогашната му жизненост и спокойна енергичност. И разбира се, беше умрял отдавна в деретата и клисурите на хълмовете Квантокс. Как можеше той да е тази голяма клечка, яхнала кон, с властта да накара дори аристократите да млъкнат?

На третия и последен ден казаха на спътниците на Арбел, че могат да се разкарат. Клайст, който бе прекарал тежка нощ, мина назад по колоната, за да провери дали с Арбел не е останал някой, който може да причини неприятности. Тя се опитваше да вземе със себе си петима от своя антураж, включително двама мъже, които явно бяха използвани за охрана.

— Можеш да вземеш две прислужнички. Това е достатъчно.

— А кой ще ме пази?

— О, ние, ваше височество. С нас сте в безопасност, все едно сте в Мемфис.

— Мислиш, че е забавно ли?

— Не особено — но е най-доброто, което мога да измисля в тази жега. Две прислужнички.

— Три.

— А какво ще кажеш за една?

За да подчертае, че това е краят на разговора, той извъртя коня си и го подкара покрай колоната, сякаш искаше да провери дали заповедите му се изпълняват. Дейзи се намираше на петдесетина стъпки от него, обърната странично, и се навеждаше да вдигне дъщеря им, която все се опитваше да се шмугне между колелата на движещите се каруци. Този път той видя лицето й достатъчно ясно, но на нейната възраст една година може да е дълго време. Тя бе напълняла: вече не беше върлинесто момиче, а млада жена. Нещо в движенията й размърда неприятни спомени и ако тя се бе засмяла, вместо просто да се усмихне на отчаяните усилия на момиченцето да се освободи от закрилящата прегръдка, той би познал този звук навсякъде. После тя закрепи здраво детето на ханша си — то протягаше пухкави ръчички да дръпне вече много по-дългата й коса, — мина покрай един покрит фургон и се скри от погледа му. Сега Клайст изпита не вцепенение, а ужасен пристъп на чувство за загуба и горест. Прииска му се да се махне оттам, затова пришпори коня си обратно към челото на колоната и даде знак на водача да подкара отново конвоя.

Това бе моментът, в който Клайст окончателно влезе в онова черно място, където вратите са затворени, а на прозорците има решетки. С изключение на едно нещо. Докато се отдалечаваше все повече от милионите радости, с които едва не се бе сблъскал, не можеше да забрави съвсем образа на младата жена, причинил му такава ужасна болка: лесната за пренебрегване познатост на движенията. Струваше му се разумно да се махне от причината за тази агония. Ако се върнеше да я погледне пак, това само щеше да влоши нещата.

 

 

Но той въпреки това се обърна. После спря. Беше глупаво. Безсмислено. Нелепо. Той извъртя пак коня си и продължи да се отдалечава от жената няколко минути, за да направи връщането невъзможно, да не се наранява повече без причина. Вече беше прекалено далеч. После някаква безсмислена надежда за нещо — може би да види поне ехо на всичко, което бе загубил — го накара да обърне отново. Искаше му се хем да препусне натам, хем да не препуска. Но го обзе някакво спокойствие; чувството, че отива да зърне едно последно, призрачно напомняне за нейното присъствие. Не можеше да се нарече надежда, защото тя бе мъртва, но беше отдалечаване от черната стая. Нетърпелив, той продължи нататък, вече взел решение, копнеейки да приключи с това. „Погледни я, начеши си крастата и сложи край на тази идиотщина.“ Подмина края на своята колона и препусна нататък, към виещите се останки от бившите придружители на Арбел. Докато се приближаваше, те го гледаха с опасения — каква ли нова беда ги чакаше? Той не им обърна внимание и бавно затърси сред безредната върволица. После я зърна, точно пред себе си. Виждайки ханша, който Дейзи никога не бе имала, той за малко да не каже нищо — тя не бе дори далечно подобие на момичето, което бе загубил. Нещо ужасно се сгромоляса в сърцето му. Той извърна коня си пред лицето на цялата тази безсмисленост — но конят, разиграван повече, отколкото смяташе за уместно, се задърпа и запръхтя раздразнено. При неочаквано силния звук Дейзи се обърна, уплашена нещо да не навреди на момиченцето й. Клайст се втренчи в нея. Все още несъзнаваща, тя отвърна на погледа му, подозрителна към този странен младеж, а после разтревожена, щом видя бледото му лице да побелява съвсем. Той нададе ужасен вик, сякаш умираше.

Тогава й просветна. Тя вдиша тъй дълбоко, като че ли този дъх трябваше да й послужи за остатъка от живота й. Той скочи от коня и се опита да стигне до нея толкова бързо, че се подхлъзна и падна в калта, стана и се подхлъзна пак, изключително нелепо.

— Дейзи! Дейзи! Дейзи! — крещеше той, а после сграбчи нея и детето в безумна прегръдка. Но тя не можеше да промълви и дума, можеше само да се взира в него. Под погледите на смаяните зяпачи те коленичиха в калта, неспособни да плачат, и просто застенаха. Детенцето си намери нова играчка — косата на баща си, приемайки небрежно радостната агония, притиснала го в обятията си.

— Чест! — извика бебето — макар че не би могло да каже точно това, така прозвуча то на гледащите прислужници. — Чест! Чест!

Представете си кашата от объркани и наранени емоции, която пристигна в лагера на обсадната армия пред Светилището няколко дни по-късно, травматизираната радост на Клайст и Дейзи и кипящия страх и гняв на Арбел Матераци.

Кейл вече беше приготвил за Арбел една заградена площ, добре охранявана, далеч от любопитните носове в палатковия лагер, израснал край стените на Светилището. Беше обмислил внимателно дали да се отдаде на дребнавата злоба и да се погрижи мястото да е възможно най-неудобно, или да покаже на Арбел, че е човек, с когото трябва да се съобразяват, като съумее да й осигури лукс дори в лайнена дупка като пустошта пред Светилището. За щастие на Арбел, избра второто. Освен това съжаляваше донякъде за недомисленото си решение да я доведе тук — на малцина е дадено да правят каквото си искат, и той откриваше една друга страна на тези си необятни възможности: абсолютната власт обърква абсолютно.

Арбел и двете й прислужнички бяха посрещнати от новите й стражи на няколко мили от лагера и отведени до комфортния й затвор, така че никой да не я види. Клайст почти не забеляза; той едва се сдържаше, когато отведе жена си и детето да видят Кейл и Хенри Мъглата.

Щом влезе в командния им пост, където те неуспешно се мъчеха да намерят решение на проблема с непревземаемостта на Светилището, те забелязаха чудодейната промяна у него — не само защото беше щастлив, на мястото на прежното му дълго нещастие, но и защото кипеше от енергия, заради която изглеждаше почти луд. С него вървеше ококорената Дейзи, носеща бебето на хълбока си. Историята се изля от него в объркан порой възторжена реч, несвързан и труден за проследяване. Но главното бе достатъчно ясно: това бяха жената и детето, върнали се от мъртвите. Едно нещо обединяваше и тримата: изумлението, че е възможно животът да бъде толкова безумно добър. Те не бяха на себе си — не изненадани, а направо потресени от радост. Прегръщаха Дейзи, прегръщаха бебето, после пак прегръщаха Дейзи и настояваха да чуят отново цялата история, преливащи от въпроси къде е била и с кого. И макар че тя се почувства унизена, когато Клайст им разказа защо е бягала от Лийдс, те се зарадваха, особено Хенри Мъглата, чиято омраза към управляващата класа на града само бе нараснала по време на отсъствието му. После наредиха да им донесат храна и пиене, дадоха й официална прошка за всички минали престъпления, и понеже бяха толкова щастливи — за всички бъдещи. Тогава Дейзи забеляза, че Клайст е пребледнял като платно. Когато посегна към него, той падна от стола, цапардоса си ужасно главата в крака на масата и повърна. Повикаха лекар, стражите вдигнаха внимателно Клайст и го отнесоха в луксозния фургон на Кейл.

— Просто е пренапрегнат — каза лекарят. — Нищо чудно — аз щях да получа удар, ако ми се беше случило такова нещо. Има нужда само от малко мир и спокойствие с жена си и детето. Ще се оправи.

— Ще оставя иконома си при теб — каза Кейл на Дейзи. — Ако искаш нещо, каквото и да е, само му кажи. Ние ще се върнем по-късно.

— Нека да е утре — прекъсна го лекарят.

— … ще се върнем утре. Както кажеш.

Върнаха се в командния център и удариха по няколко питиета и по една цигара.

— Той има бебе. Изумително! — възкликна Хенри Мъглата.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Да. Просто му дойде малко множко, това е.

Клайст обаче не се оправи. Да, определено се посъвзе, но беше разтърсен, както казват ирландците. През следващите няколко дни си остана разтърсен. Постоянно трепереше леко и изглеждаше, все едно току-що е бил цапардосан — с някакво объркано и зашеметено изражение. При едно кратко посещение на другия ден двамата — озадачени, защото не им се струваше логично той да е по-зле, — започнаха да осъзнават какъв може да е проблемът: опитът им в страданията (жестокост, смърт, насилие) бе необичайно голям, но не задължително обширен. Докато отиваха да поговорят с лекаря, се увлякоха в горчива дискусия по другата злощастна тема около връщането на Клайст. Хенри Мъглата не бе имал представа, преди Клайст да го спомене мимоходом, че той се е върнал при Светилището, помъкнал със себе си Арбел Матераци.

— Ти си проклет идиот.

— Да.

— И сега какво?

Кейл не каза нищо.

— Това би могло да разбуди много от онези змии, за които все приказваш.

— Едва ли. Нас не ни обичат — но нея също не я обичат. Матераците са едно нищо, просто досада.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Какво казва ИдрисПюк?

— ИдрисПюк не знае и не иска да знае.

— И си сигурен в това, защото…

— Той ми го каза.

— Е, и какво ще правиш с нея?

— Ще я оставя да се задушава бавно в собствен сос.

Всъщност, той откри, че ако държи Арбел затворена наблизо, но без да му се налага да я вижда, това му вдъхва известно спокойствие. Така имаше някакъв контрол, който преди бе загубил: знаеше точно къде е тя. Това беше още нещо, което бе забелязал за властта, този път нещо хубаво: тя беше като пиенето — правеше света по-светъл. Докато вечеряха с Хенри Мъглата, Кейл бе необичайно мълчалив. След като половин час не обели и дума, накрая погледна Хенри и попита небрежно:

— Мислиш ли, че съм луд?

— Да — отвърна Хенри Мъглата. Но въпросът бе странен, зададен по странен начин, и той се уплаши.

 

 

С всеки ден, в който Оста стоеше пред Светилището, зяпайки стените, властта на Кейл му се изплъзваше. Все повече се налагаше единственият вариант да разпусне армията, оставяйки малка част, която да пречи на Изкупителите да излязат. Но тогава Изкупителите трябваше само да чакат силите на запад да контраатакуват и да вдигнат обсадата следващата година, или дори по-следващата. След това биха могли да попълнят запасите си и да го използват като база за настъпление срещу Оста. Ханзата вече се оплакваше от цените на своите предимно хесенски наемници, на лаконийците не можеше да се вярва, а сега и нови религиозни дрязги се бяха разразили навсякъде. Кейл знаеше, че Изкупителите имат ресурсите да се прегрупират и че Боско ще вложи цялата си енергия в закупуването на нужните средства, за да изкопира пушките на Хук. Ако успее, най-голямото предимство на Кейл щеше да е загубено. Още по-лошо бе, че жлъчните, макар и неразбираеми религиозни различия, накарали десетте швейцарски църкви да се разцепят, изплуваха отново сега, когато заплахата от Изкупителите се разсейваше. Ставаше все по-трудно да се попречи на тези религиозни схизми да застрашат единството на Новата армия. Кейл трябваше да приключи с тази война бързо, а това означаваше да превземе Светилището. Светилището обаче не желаеше да бъде превзето.

Той беше сигурен, че трябва да има начин, защото винаги имаше. При жестокото обучение на Боско, Кейл беше принуждаван да стои с часове пред карти и дъска, осеяна с дървени фигурки, които обозначаваха войски, градове, реки и невъзможни съотношения на силите, и да намери изход от неподатливите проблеми. Ако не успееше, го пердашеха. Ако се забавеше прекалено много, го пердашеха. Понякога го пердашеха, дори и да откриеше отговора.

— Това е, за да усвоиш най-важния урок — казваше Боско. Когато Кейл попита какъв е той, Боско го напердаши отново.

— Може би, ако те ударя веднъж-дваж… — предложи Хенри Мъглата. Но Кейл реши вместо това да огледат проблема от всички страни. Напоследък сигурността му изискваше непрекъснато да има хора около себе си — нещо, което той мразеше, — затова двамата взеха един як телохранител и препуснаха около стените на Светилището, като гледаха да стоят далеч от тях. Той спираше и гледаше, спираше и гледаше. Имаше някакво решение. Винаги имаше някакво решение. Кейл го откри в Малкия брат.

— Сега, като ми го посочи, е очевидно — отбеляза Хенри Мъглата. Така си беше. Беше толкова очевидно, че нямаше съмнение, че Светилището трябва да падне. Нищо не можеше да го предотврати. След два месеца щяха да се намират зад стените му.

На следващия ден той събра множеството заинтересовани страни, чиято взаимна враждебност ставаше все по-досадна, и им изложи плана си. Първо, доста неумело надраска очертанията на планината, върху която бе построено Светилището. Не се налагаше рисунката да е особено точна, за да разберат присъстващите какво представлява: тези очертания изпълваха сънищата им.

— Нещо липсва — каза Кейл. — Предположения?

— Светилището.

— Да. Но не е това. Нещо друго.

Тишина. Кейл продължи да рисува и добави скална издатина, стърчаща на около петдесет стъпки над равното било на планината, с наклон в далечната си част, но с пропаст от около осемдесет метра между издатината и самата планина.

— Този хребет се нарича Малкия брат. Пропастта между него и стените на Светилището — ние ще я запълним. — Той начерта между двете линия, която опираше в самия връх на стената на Светилището.

Могат ли стаите да ахкат? Тази ахна. Както бе казал Хенри Мъглата, посочиш ли го веднъж, то ставаше очевидно.

— Пропастта е огромна. Ще ни трябват години — обади се някой.

— Ще ни трябва един месец — каза Кейл. — Накарах господин Хук да го изчисли.

— Онзи същият господин Хук, който уби осем от хората ми с експлодиращата си купчина боклук?

— Ако не беше Хук — отвърна Кейл, — повечето хора в тази стая щяха да гният кротко в калта на Мисисипи. Така че си затваряй плювалника. — После навлезе в подробности за изчисленията на Хук — колко пръст ще е необходима и колко хора, за да я доставят.

— Стрелците им ще ни избиват със стотици.

— Ще построим защитни покриви, под които да се трудят.

— Те ще мятат и камъни през стените — тези покриви ще трябва да са адски здрави.

— Ако ми казвате, че ще има жертви — да, така е. Но ние можем да работим и от върха на Малкия брат, ако се наложи. В крайна сметка, става въпрос само за запълването на една дупка. Направим ли го, с тях е свършено.

По-късно Ормсби-Гор и Фаншоу обсъдиха събитията от деня.

— Моите хора са войници, а не скапани земеровци.

— Не бъди такъв досадник, миличък — каза Фаншоу. — Имам чувството, че всичките ми рождени дни са се струпали наведнъж. Той наистина е голям хитрец. Жалко, че трябва да умре.

 

 

Проблемът с хората, пророкуващи нещастие, е, че рано или късно се оказват прави. С каквото и велико дело да си се захванал, нещата винаги ще се объркат. Така стана и с опита за запълване на пропастта между Малкия брат и Светилището. Работниците лесно можеха да бъдат защитени от предречения дъжд от стрели с помощта на покрити пътеки, но пък те лесно можеха да се разбият с камъни, които бяха далеч по-тежки от очакваното. Щом прозряха намеренията им, Изкупителите измислиха нещо като прашка, основана на принципа на требушета, която можеше да мята неколкотонни скали на двеста стъпки от стените. Нищо, построено от Оста, не би могло да издържи на такава тежест, падаща толкова отвисоко. Разбира се, никой не бе толкова глупав, че да каже на Кейл в лицето: „Нали ти казвах“, но ако думите бяха мъгла, човек трудно би могъл да намери пътя си през лагера.

Проблемът беше решен след няколко дни; просто трябваха повече усилия. Бурета с камъни бяха изтегляни на върха на Малкия брат и изсипвани през ръба. Това беше потна, мъчна, проклета работа, но действаше. Когато Хук измисли релса, по която да се издърпват вагони нагоре по хълма с помощта на противотежести, това даже не ускори особено нещата. Ден след ден, пропастта се пълнеше. Макар да ставаше бавно, всеки член на изнервената Ос виждаше напредъка и неизбежния резултат, към който водеше той. Обещанието за успех донесе нещо като хармония. Швейцарците станаха по-търпеливи и отложиха плановете си за импийчмънт и бърза евакуация за след падането на Светилището. Дори лаконийците започнаха да се преструват, че се отнасят със съюзниците си като с равни: Фаншоу искаше Светилището да бъде превзето и с това да му се открие възможност да се отърве от Кейл, без да се задават въпроси.

Всяка нощ Кейл отиваше до заградената площ, където държаха Арбел. Понякога изкушението да влезе бе почти непоносимо, но сънищата му за нея го държаха отвън. Те се развиваха на множество различни места, които не познаваше („Защо? — мислеше си той. — Защо не места, които познавам?“). Той все се мотаеше наоколо, прокрадваше се като лудия манифактурист в лечебницата на Манастира, който бил зарязан пред олтара от жената, която обожавал, и прекарваше целия ден в ридания и въпроси към всички дали не са я виждали. Но единственото неизменно нещо в сънищата на Кейл бе изражението й, когато със сърце, изпълнено с ужасна надежда, той се приближаваше към нея. Погледът, който тя му хвърляше, бе достатъчно лош в сънищата му и без да го вижда наяве. Затова той гледаше топлата светлина в палатката и сенките, които ту се удължаваха, ту се скъсяваха, докато тя се движеше насам-натам — макар Кейл да знаеше, че може да са просто прислужничките, които се грижат за момченцето или й решат косата. Разбира се, опитваше се да не ходи там и да не гледа, и понякога успяваше, но покъртително рядко.

Беше свикнал с удобството и уединението на уютния си фургон, сега обитаван от Клайст и семейството му, и за да го замени, впрегна на работа няколко десетки майстори дърводелци и бивши тапицери измежду войниците, които биха свършили по-добра работа в обсадата, за да създадат нещо още по-луксозно.

Клайст го тревожеше. Беше едновременно неописуемо щастлив от възкръсването на жена си и детето и смазан от предшествалите го жестокости. Едното не можеше да компенсира другото.

— Какво му е?

Лекарят вдигна рамене, сякаш за да покаже, че е очевидно.

— Той е израснал на това ужасно място.

— Ние двамата също — изтъкна Хенри Мъглата.

— И за вас още не е късно — каза лекарят. Настъпи неловко мълчание. — Съжалявам, грешка на езика. Не исках, хм… да всявам неоснователна паника. — Но всъщност имаше предвид точно това, просто не бе смятал да се изразява толкова безцеремонно. „От такъв крив пън като човека нищо право няма да издялаш“ — това бе неговата философия; очевидно, ако изкривиш една фиданка, докато е още млада, тя ще порасне още по-деформирана. Колкото и доволен да беше от дървесната си метафора, той имаше достатъчно ум да я премълчи. — Всъщност, хм… имах предвид, че хората очевидно са повлияни от миналото си, но не по-малко важно е човек да осъзнава, че едни и същи физически болести засягат различните хора по различен начин; това важи с още по-голяма сила за умствените болести. — Двете момчета просто го зяпаха. — Искам да кажа, дори най-силните умствено хора могат да понесат само ограничен брой шокове. Господин Клайст е получил шок от отглеждането си на това място, а след това радостния шок, но все пак шок, да се влюби и да стане баща. После шокът от откритието, че са били убити и изгорени. После — изтезанията, за които ми разказахте, и довеждането до ръба на смъртта по най-болезнен и отвратителен начин.

— Но сега той си ги върна — възрази Хенри Мъглата, който отчаяно желаеше Клайст да се оправи.

— Това е бил просто още един шок — разбирате ли?

— Не, не разбирам — заяви Хенри Мъглата. — Аз също съм бил отгледан тук. Бях с него в килиите на Кити Заека. Добре де, аз не съм губил жена и дете, но… — Но какво? Не можеше да измисли възражение — та вижте какво се бе случило дори с Кейл.

Лекарят се канеше да препоръча на Хенри Мъглата да се опита в бъдеще да води по-спокоен живот, просто за всеки случай; но този път имаше достатъчно разум да си замълчи.

— Какво да правим с Клайст? — попита Кейл.

— Той има нужда от спокойствие. Отведете го оттук на място, където ще е далеч от всякакво напрежение и дисхармония.

Кейл се усмихна.

— Ако знаех такова място, сам щях да отида там.

— Това вероятно би била добра идея — не успя да се сдържи лекарят.

 

 

— Онзи лайнар Боз Икард и приятелчетата му искат да ни видят сметката — каза Кейл на Клайст и Дейзи. — Време е някои от нас да се махнат оттук.

Двамата предпазливо не казаха нищо.

— Хората открай време искат да ти видят сметката, нали? — попита Дейзи.

— О, така е, госпожо Клайст. Но швейцарците държат всичките ни пари. Искаме Клайст да вземе колкото може да носи и да ги занесе някъде, където не могат да ги докопат — да се устрои някъде, където ще можем да се оттеглим, когато балонът излети. — Балонът представляваше сигнал на Изкупителите, че атаката е неизбежна.

— Къде? — попита Клайст.

— Някъде отвъд морето. Ханзата приема с разтворени обятия богаташите. А и Рива ни е длъжница.

— А тя знае ли го? — попита Дейзи. — Мъжът ми каза, че когато сте били в пустинята, той предложил да я оставите там.

— Права е, така беше — отбеляза Хенри Мъглата.

— Само че ние никога не сме й го казвали — уточни Кейл. — Освен това, Рива е причината за всичко. Тя знае, че ни е разочаровала в работата с Кити, и това е шансът й да се реваншира.

— Защо да не пратим Хенри Мъглата? — попита Клайст. — Тя не би възразила да помогне на него.

— Аз трябва да остана тук.

— Така ли? — каза Клайст. — Защо?

Хенри Мъглата не се поколеба и за миг.

— В нощта преди атаката срещу Светилището ще вляза да превзема помещенията, където държат момичетата. Така че ти си единственият, който може да го направи. Пък и освен това си единственият с жена и семейство.

И така, беше решено. Клайст щеше да се върне в Испански Лийдс и с помощта на Кадбъри — той също гореше от желание да изнесе част от парите си на безопасно място — щеше да се измъкне от Швейцария с всичките им пари и каквото успеят да разпродадат междувременно.

— Малко си суров към Рива — каза Хенри Мъглата, след като Клайст и Дейзи си тръгнаха.

— Ще я изцедя докрай, ако трябва — и пак няма да е достатъчно.

Настана сърдито мълчание. Кейл беше този, който реши да опита помирение.

— Прояви голяма съобразителност, когато той те попита защо не тръгнеш ти.

— Не.

— Какво?

— Не проявих съобразителност — каза Хенри Мъглата. — Точно това смятам да направя.

— Не бъди глупак. Той сигурно ги е убил преди месеци, а може би и години.

— Не мисля така.

— На какво основание?

— На основание, че не мисля така.

— Не.

— Какво имаш предвид?

— „Не“ не е ли достатъчно ясно?

— Не съм ти искал позволение.

— Виж, може да съм търпял някоя твоя малоумна идея, че сме равни — но никой друг не го мисли. Ще правиш каквото ти кажа.

— Няма.

— Ще правиш.

— Няма.

Това дърлене продължи известно време. Имаше заплахи от Кейл да го арестува до края на обсадата и предложения от Хенри Мъглата да си завре заплахите отзад. Но това, което наруши патовата ситуация, беше един апел към сърцето на Кейл, колкото и странно нещо да бе то.

— Анунциата — момичето, за което ти разказах… Аз я обичам. — Не беше вярно. Той бе силно привързан към нея — повече, отколкото към другите момичета, макар че беше силно привързан и към тях. Защо желанието да ги спаси бе толкова неудържимо, не можеше да каже. Но си беше така. Хенри разбираше душата на Кейл по-добре от своята собствена. Всеки си има някакво чувствително място — дори, или може би най-вече, лошите хора. Говори се, че на Алойз Хътлър му било трудно да не заплаче, щом види кутренце, и че държал в спалнята си картина с малко момиченце, което храни агънце с мляко през рог. Както и да е — Кейл не можеше да отрече силата на любовта, като се има предвид как бе сграбчила душата му. В края на краищата, тя бе източникът на голяма част от самосъжалението му, задето е рискувал тъй безразсъдно живота си, за да спаси Арбел.

 

 

След два дни Клайст и Дейзи бяха заели мястото си в сериозно охранявания керван, а Кейл и Хенри Мъглата бяха дошли да ги изпратят.

— Какво ще ме спре да не духна с парите? — попита Клайст; ръцете му трепереха като на старец.

— Това — каза Кейл, — че можеш да разчиташ на нас.

— Да разчитам на вас ли? — повтори Клайст. — А, да — вярно, бе. Да разчитам на вас.

— За какво говорите? — попита Дейзи. — Не разбирам.

— Ще ти обясня по-късно.

— Писах на Рива — каза Хенри Мъглата. — Всичко ще е наред.

— Ами ако не е?

— Госпожа Клайст изглежда има глава на раменете си. Ти имаш пари — все ще измислите нещо.

— Благодаря — каза Клайст. Изглежда, имаше предвид нещо конкретно, но Кейл не бе съвсем сигурен какво е то.

Той сви неловко рамене.

Държейки момиченцето на ръце, Дейзи ги целуна по бузите, но не каза нищо. После Кейл и Хенри Мъглата ги загледаха как си тръгват — странно тъжно преживяване и за двама им.