Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (4)

4.

Кевин Мийтярд приличаше на чувал картофи с една голяма ряпа отгоре, но беше умен и в злобата му имаше изкусност. При други обстоятелства — например, ако бе имал любяща майка и мъдри учители — от него би могло да излезе нещо забележително. Но по-скоро не. Убийството на бебе в люлката му, разбира се, е нещо, което никога не бива да се прави — освен в случая с Кевин Мийтярд.

Всички знаем, че не бива да съдим за хората по външния им вид, както и че обикновено го правим. И нашата слабост превръща тази прискърбна реалност в самоизпълняващо се предсказание. Красивите биват обожавани още от своето раждане и стават повърхностни хора, защото не полагат нужните усилия в живота; грозните биват отхвърляни и трупат гняв. Хората отхвърляха Кевин Мийтярд по погрешните причини. Но имаше и някои не толкова повърхностни, които бяха готови да проявят към него някаква човешка симпатия, въпреки отблъскващата му външност и характер. Един от тези любезни люде беше главен санитар Громек. Ако той никога не бе срещнал и съжалил Мийтярд, щеше да си остане същият безлично добър човек, какъвто е бил цял живот: безобиден, компетентен, сравнително приятен, малко скучен.

Като усети непредубеденото отношение на Громек към него, Мийтярд започна да помага, да прави чай, да чисти масите, да носи това-онова, да си отваря очите и ушите за всяка възможност да облекчи значителното бреме на Громек. Громек започна да осъзнава, че часовете за хранене, които винаги бяха повод за по-трудните пациенти да вдигнат шумотевица, минават далеч по-леко, когато Кевин Мийтярд му помага при сервирането. Откъде можеше да знае, че Мийтярд заплашва събратята си душевноболни („Ще ти откъсна главата и ще ти изтръгна топките през дупката“), а нощем подплатява заплахите си, крайно успешно, с помощта на трийсетсантиметрова връв и дребни камъчета? Каквато и болка да сте изпитвали някога, тя едва ли може да се сравни с онази, която Мийтярд причиняваше, като сложи миниатюрно камъче между двата най-малки пръста на крака, увие връв около тях и я стегне здраво. Най-много му харесваше да прави това с Малкия Брайън в леглото, съседно на Томас Кейл.

Нещо хитро и лукаво у Мийтярд го подтикваше да провокира Кейл, като го прави свидетел на тази жестокост към слабите — а нямаше по-слаб от Малкия Брайън. Освен отвратителното удоволствие от причиняването на болка, Мийтярд се наслаждаваше на това как виковете на момчето стигат до Кейл, докато той лежи безчувствено по гръб, без да се извръща нито от, нито към ужаса, случващ се до него. Мийтярд долавяше слабостта на Кейл: известно съчувствие към крехките. Именно тази слабост го бе принудила, макар и неохотно, да убие Изкупител Пикарбо, докато онзи се готвеше да заколи прелестно пухкавата Рива.

Но тогава той беше силен; сега беше слаб и нямаше друг избор освен да търпи страданията на Малкия Брайън. Лошото бе, че не можеше да ги търпи. На Мийтярд му доставяше несравнимо удоволствие да усеща как душата на Кейл се разяжда пред него. Грубият му апетит за физически страдания бе утоляван редовно, а това място за него бе като сладкарница за лакомо момченце. Но той обичаше и по-изтънчените страдания, затова се наслаждаваше на мисълта за терзаещата се душа на Кейл.

Скоро Мийтярд пое отговорността за раздаването на лекарствата, и дори тази най-страховита възможност за бедствия и смут минаваше тихо и порядъчно.

Нощем в малката работна стая на главен санитар Громек, встрани от болничното отделение, Мийтярд разговаряше с него и изслушваше внимателно всичките му неволи. Ден след ден, седмица след седмица, Мийтярд подхранваше множеството недоволства на санитаря от живота, и най-вече едно от тях. Да се каже, че санитар Громек е грозен, би било грубо, но не и невярно. Отчасти това ги беше привлякло един към друг: Громек съжаляваше Мийтярд, защото изглеждаше толкова несимпатичен. Мийтярд се възползва от тази жалост, за да се сближи с него, и скоро откри слабостта, която лежеше заровена под всичките му положителни качества и властваше над всичко друго: той беше обичлив човек, но никой не го обичаше. Харесваше жените, но те не го харесваха. Щом Мийтярд осъзна това, най-лукавата му страна се прояви. Той долавяше разочарованието и яда в привидното примирение на Громек с факта, че никой не го обича. Виждаше колко гневен е той всъщност.

— Не е правилно — заяви Мийтярд, докато пиеше чай с препечени филийки в малката стаичка, — че жените нямат нищо против да ги гледаш, ако те смятат за красив. Но ако не харесват лицето ти, изведнъж ставаш мръсник — отрепка, на която викат: „кой си ти, че да ме гледаш“. Излагат си циците на показ за всекиго — освен за теб и мен. Ние не сме достойни да гледаме. — След няколко седмици такива приказки, Громек вече преливаше от ярост и беше като тесто в ръцете на Мийтярд. Скоро този човек, на когото му бе писнало от подигравките на момичетата, вече вкарваше жени от съседното отделение. Свикнали на любезно отношение в Манастира, тези жени бяха доверчиви и нощем оставаха без надзор, защото бяха сред по-леките случаи на душевно разстройство. Мийтярд убеди Громек да ги води в стаичката си, знаейки, че може да принуди слушащите отвън пациенти да си затварят устата. Освен това пациентите тук често бяха буйстващи луди, пълни с истории за ужасите на ада, които се разиграваха само в измъченото им въображение. Сега Мийтярд им показа ад наяве. Където и да отидеше той, адът го следваше, но сред този ад той изгради рай за себе си. Да бъдеш Кевин Мийтярд вече не означаваше гневно отчаяние, нито изстрадала душа, стремяща се да отмъсти на жестокия свят. Това беше блаженство: причиняването на болка, изтезанието на души, изнасилването. Той се наслаждаваше на това да бъде себе си.

Нощем лудите слушаха как момичетата хленчат тихо — Мийтярд обичаше да има малко плач, но той трябваше да е тих. От време на време се разнасяше някой силен вик от болка и ответното скимтене на някой луд в отделението, взел го за зова на собствените си дяволи, дошли най-сетне, за да го завлекат в преизподнята. Понякога Мийтярд излизаше да пуши, полюлявайки игриво вързаното на връвчица камъче, и си бъбреше с Кейл, докато той лежеше в леглото и се взираше в гредите на покрива и чернотата оттатък.

— Не го приемай толкова навътре — казваше му Мийтярд. — А ако не можеш, приемай го както можеш.

Именно по време на една такава почивка, когато Кевин Мийтярд беше оставил Громек да се позабавлява на свой ред с момичето в стаичката и пафкаше цигара, щедро излагайки възгледите си пред Кейл, събитията взеха неочакван обрат.

— Трябва да имаш правилно отношение — обясняваше Мийтярд на Кейл, който както обикновено се взираше в пустотата горе. — Трябва да се възползваш от нещата по най-добрия начин. Няма смисъл просто да лежиш и да се самосъжаляваш. Това ти е проблемът. Просто трябва да продължиш напред, като мен. Ако не можеш, значи си куц кон. Светът е гаден — но трябва да продължаваш напред като мен, схващаш ли? — Той не очакваше отговор, нито пък го получи.

— Какво искаш, Гибсън?

Той въпрос бе насочен към един мъж в края на четирийсетте, изникнал до рамото на Мийтярд. Вместо отговор, мъжът го намушка в гърдите с двайсетсантиметров нож. Мийтярд се отметна в агония на една страна, а Гибсън се помъчи да измъкне ножа, но той се счупи и острието остана в гърдите на Мийтярд. Беше евтин кухненски нож, който един от мъжете в отделението бе намерил да ръждясва в дъното на стар шкаф в кухнята. Смаян и ужасѐн, Мийтярд се строполи. Само след миг пет-шест луди се нахвърлиха отгоре му и го приковаха към пода. Междувременно Кейл се изтърколи от леглото си, настрани от битката, разтреперан и слаб като котенце след скорошното посещение на Баба Паулър и останалите му дяволи. Загледа как четирима пациенти нахълтаха в съседната стая и извлякоха оттам главен санитар Громек. Съпротивата му бе силно затруднена от омотаните около глезените му панталони, от които той се мъчеше да се освободи.

Лудите бяха решили да убият първо Громек, за да може Мийтярд ясно да разбере какво му предстои — така той щеше да вкуси в този живот частица от онова, което го очакваше до края на вечността в следващия.

Ужасът може да направи човек или слаб, или невероятно силен. Като освободи единия си крак от панталоните, Громек успя да намери достатъчно опора, за да се заклатушка през отделението, въпреки вкопчените в него мъже, и да стигне до заключената врата, крещейки за помощ. Лудият, който бе увил ръка около гърлото му, моментално я премести върху устата му и заглуши виковете достатъчно, за да може всеки минаващ наблизо да си помисли, че това е просто някой буйстващ пациент. Сякаш газейки срещу течението на бърза река, петимата се затътриха през отделението. Още двама се вкопчиха в нозете на Громек, докато накрая силата, вдъхната от ужаса, го напусна и той рухна на пода. Решени да го отдалечат от вратата и да го върнат до мястото, където другите държаха Мийтярд, те затеглиха Громек по централната пътека. В това време Кевин Мийтярд високо, но спокойно изброяваше какво ще стори с нападателите си, когато се освободи:

— Ще ви натикам обратно в цепката на майка ви. Ще ви пикая в гърлата. Ще ви еба в ушите.

Щом домъкнаха Громек до него, мъжете надигнаха Мийтярд да седне с гръб към стената, така че да вижда добре смъртта на санитаря.

Останали без кухненския нож, лудите трябваше да преразгледат плана си. Естествено, всичко в отделението, което би могло да послужи за оръжие, бе отстранено — но макар че краката на леглата бяха грижливо завинтени към пода, пациентите бяха успели да развинтят един от тях. Докато Громек още се бореше, със сумтене и пъшкане, един от лудите го сграбчи под брадичката и дръпна главата му назад, така че двама от другите да притиснат крака от легло върху оголеното му гърло. Дълбоко от гърдите на Громек се изтръгна страшен приглушен писък, щом осъзна какво ще правят. Ужасът отново му вдъхна неестествени сили и затова, а също и заради шуртящата по лицето му пот, успя да се изплъзне от хватката на мъжа, държащ го под брадичката. Последваха още два опита, докато наблюдаващият всичко Мийтярд продължаваше да сипе заплахи за страшна мъст: „Ще ви сдъвча сливите и ще ви ги навра в гъза“. Но дори той притихна, когато шията на Громек беше извита назад и кракът на леглото бе опрян в трахеята му. От двете му страни бе коленичил по един мъж. Не стана бързо. Съпътстващите звуци не бяха от този свят — влажно давене и хрущене от смазването на дишаща плът. Кейл се беше втренчил в ръцете на Громек, които пърхаха и потръпваха във въздуха; един от пръстите му сочеше и се размахваше, като че ли гълчеше някое дете. След цяла вечност треперещите ръце се изпънаха за момент, а после изведнъж се отпуснаха на пода. Коленичилите луди продължиха да стоят така още цяла минута, после се изправиха бавно. Погледнаха към Кевин Мийтярд, който седеше прикован с гръб към стената.

Щом тръгнаха към него, Кейл им извика:

— Внимавайте. Дръжте го здраво. Не го оставяйте да се изправи на крака.

Но защо да обръщат внимание на предупрежденията на момче, което не бе правило нищо друго, освен да си лежи в леглото и да повръща по няколко пъти на ден? Те тръгнаха към Мийтярд. Шестимата луди, които го държаха, го вдигнаха на крака. Мийтярд, който знаеше, че това е единственият му шанс, се възползва от инерцията на вдигането и с цялата си грамадна сила се отърси от тях. После грабна в ръце изумения Малък Брайън и се втурна през отделението, използвайки момчето като таран. Стигна до вратата и се обърна, за да посрещне лудите, които започнаха да се промъкват в полукръг към него. Стисна момчето за гърлото и то извика от страх и болка.

— Стойте където сте, или ще му прекърша скапания врат! — После ритна с пета вратата така, че тя задрънча, сякаш някакъв великан се опитваше да се измъкне на свобода, и извика, като продължаваше да рита: — Помощ! ПОМОЩ!

Сега вече лудите се уплашиха — ако Мийтярд се измъкне, спукана им бе работата. Мислеха да кажат, че двамата са се сбили кой пръв да обладае момичето и че те самите са убили Мийтярд в опит да спасят Громек.

Но ако Мийтярд се озове на свобода, щяха да бъдат преместени в лудницата във Витлеем, където умрелите през първата година се смятаха за щастливци.

— Остави го. — Кейл си проби път през мъжете, заобиколили Мийтярд.

— Ще му прекърша врата — заплаши Мийтярд.

— Не ми пука какво ще му направиш — просто го остави.

Всеизвестната истина, която изобщо не е вярна, твърди, че всички побойници са страхливци; определено не беше вярна и в случая с Кевин Мийтярд. Той се страхуваше и имаше всички основания за това, но владееше страха си не по-зле от всеки храбрец — макар че неговият кураж не бе точно храброст. Освен това не беше и глупак, и веднага усети колко странна е тази дързост на Кейл. Кейл беше една от жертвите му, а той знаеше как се държат жертвите. Но вече за втори път тази нощ те не се държаха както би трябвало; всъщност, както се бяха държали обикновено. Поведението на Кейл бе странно.

— Можем да се измъкнем всички — излъга той.

— Как?

— Ще кажем, че Громек е насилил момичето и всички ние, включително и ти, не сме могли да търпим такова нещо и сме били принудени да го издърпаме от нея, а той е умрял при борбата. Момичето ще ни подкрепи. — Хвърли поглед през рамо, без да спира да пристъпва бавно напред. — Нали?

— Не, няма, мамицата му! — изкрещя момичето. — Искам да увисне на бесилото!

— Ще й дойде умът в главата — сега просто е разстроена. — През цялото време Кейл скъсяваше разстоянието до подозрителния, но обнадежден Мийтярд и трескаво се мъчеше да измисли какво да прави после.

— Та те почти му смазаха шията — рече Мийтярд. — Никой няма да повярва, че е бил убит случайно. Ще поема този риск. — Ритна отново вратата и почти успя да извика за помощ, когато Кейл го удари с всичка сила по гърлото. За нещастие на Кейл и лудите, всичката му сила не бе много. Точността на удара бе това, което нарани Мийтярд — накара го да се отметне наляво, така че тилът на Малкия Брайън удари ръждясалия нож, стърчащ от гърдите му. Заради пронизалата го болка, Мийтярд изпусна Брайън. Кейл нанесе удар с разтворена длан в средата на гърдите му. Когато Мийтярд беше на десет години, всеки от тези удари би го накарал да рухне, сякаш е пропаднал през дупка в пода, само че вече не беше на десет.

Мийтярд замахна и не улучи, но при втория си опит цапардоса Кейл отстрани по главата. Той се строполи като ударен от мечка. Кръвта затуптя в ушите му и малкото сила в ръцете му се отцеди, оставяйки ги изтръпнали. Мийтярд направи две крачки напред и се канеше да му тегли такъв ритник, че да го изстреля направо в отвъдното. Но в нозете на Кейл все още бе останала някаква сила; той ритна опорния крак на Мийтярд и онзи се тръшна на дървения под. За щастие на Кейл, това изкара въздуха на Мийтярд и му даде шанс да се изправи на крака. Главата му сякаш бе пълна с оси, а ръцете му трепереха. Имаше сили само за още един удар, но не добър.

По време на борбата лудите бяха отстъпили, като че ли появата на Кейл, за да поеме инициативата, ги бе лишила от колективната воля, довела ги дотук. Спаси ги момичето.

— Помогнете му — извика то, втурна се напред и се метна върху Мийтярд. Това го накара да се реши на най-отчаяния си план — онзи, който бе измислил, докато бе принуден да гледа втрещен как бедният Громек се задушава. Сграбчи момичето и го размаха като тояга към тримата мъже, които преграждаха пътя му към големия прозорец в другия край на стаята. Те го пропуснаха, защото важното бе да го държат далеч от вратата. Където и другаде да отиде, беше в капан — затова го оставиха да отстъпи към прозореца и се приготвиха да го заобиколят за последен път. По-рано отчаянието и това, че нямаха какво да губят, им бяха вдъхнали безразсъдна смелост, но сега никой не искаше да му скършат врата, след като работата можеше да бъде довършена предпазливо. Затова му дадоха повече време за отстъпление, отколкото при други обстоятелства.

— Бързо — каза Кейл. Кръвта шумеше в ушите му, бе на ръба на припадъка. Имаше чувството, че мозъкът му ще се пръсне. Повечето дори не го чуха. Мийтярд стигна до прозореца; лудите стояха и гледаха. В края на краищата, той нямаше къде да се дене. Прозорецът беше закован, но без решетки, защото се намираха на четвъртия етаж, на около шейсет стъпки от земята. Мийтярд знаеше това, но знаеше също, благодарение на доброволните си усилия да спечели благоразположението на Громек с чистене на отделението, че има въже, прикрепено към стената, навито и пъхнато зад един скрин, за да не се пречка. Беше сложено там преди години, като евтино средство за спасение при пожар.

Лудите го гледаха как отстъпва към прозореца; после се разшаваха, щом посегна зад скрина и извади дългото въже. Трябваха им няколко секунди да осъзнаят какво ще прави, а после тръгнаха напред като един. Мийтярд събори скрина със силен трясък и се втурна към прозореца, стиснал края на въжето; в последния момент се обърна с гръб. Изгнилата рамка поддаде и Мийтярд изчезна в нощта, а въжето се точеше зад него. Изпъна се за миг, после се отпусна.

Въжето никога не беше изпробвано и се оказа прекалено късо. Затова Мийтярд, след главоломен полет, беше спрян от рязко дръпване на около двайсет стъпки над земята и запратен в клоните на едно дърво. Това прекрати падането му, което иначе навярно би го убило. Късметът, страховитото самообладание и огромната физическа сила позволиха на Мийтярд да изкуцука болезнено до свободата. Кейл гледаше през разбития прозорец как той изчезва в мрака. Извърна се и повика лудите.

— Ето какво е станало тази нощ: двамата са довели момичето тук и са се сбили за него. Нали така?

Момичето кимна.

— Мийтярд е убил Громек и когато сте се опитали да го хванете, разбил прозореца и скочил през него. Само това знаете. Сега ще минете покрай мен един по един и ще повторите това, което казах. И ако сбъркате, сега или по-късно, няма да ви е нужен Кевин Мийтярд, за да ви сдъвче сливите и да ви ги навре в гъза.

Макар добронамерените хора, които управляваха лудницата, да бяха потресени от ужасната насилствена смърт на главен санитар Громек, жестоките нападения от душевноболни не бяха нещо непознато. Повече ги потресе фактът, че Громек се е възползвал от пациентите си по такъв отвратителен начин. Тези от пациентите, които можеха да си платят за лечението — малко на брой, включително и Кейл — бяха приемани в лудницата, за да се осигурят пари за лечението на всички останали. Мястото беше доста прилично, като за подобно заведение, и Громек бе високо ценен, поне до пристигането на Кевин Мийтярд, като скучен, но надежден надзорник. Предупрежденията на Кейл към лудите да се придържат към описаната от него история го научиха за в бъдеще да е по-внимателен, когато се шегува с непознати, особено такива, дето не са съвсем наред с главата и са склонни да се справят с ужасното объркване, царящо в умовете им, като се вкопчат с желязна хватка във всичко, което им се каже ясно и недвусмислено. Необичайното повторение на заучени фрази за произшествието събуди подозрението на управителите. Отначало историята бе приета за чиста монета — в края на краищата, Громек наистина бе изнасилил множество пациентки с помощта на Кевин Мийтярд и наистина беше убит, а обвиненият за смъртта му наистина беше извършил отчаяно бягство, — но сега надзорниците се канеха да изровят истината и без съмнение щяха да успеят да открият какво се е случило в действителност, ако нещата не се бяха обърнали в полза на Кейл. Хенри Мъглата и ИдрисПюк пристигнаха, очаквайки да го заварят да лежи в удобствата, за които са платили, и с надеждата, че е на път да бъде излекуван.

— Трябва ли непрестанно да доказваш — каза ИдрисПюк на Кейл, когато го доведоха в частната стая, предназначена за важни посетители, — че злите езици са напълно прави в мнението си, че където и да отидеш, бедствията те следват по петите?

— Заедно с поредното погребение — добави Хенри Мъглата.

— Е, как се чувства една от най-големите грешки на Бога? — попита го язвително Кейл.

— Говори за себе си — отвърна Хенри Мъглата.

Кейл възмутено обясни, че не само е търпял крайни унижения, за да избегне неприятностите, но и е бил прекалено болен, за да направи нещо, дори и да иска. Подробностите за тормоза на Мийтярд запази за себе си.

Описа им подробно истината за случая, лъжите, които бе накарал всички да разправят, за да я прикрият, както и странно лошия късмет, който поначало го беше вкарал в отделението на лудите. ИдрисПюк отиде да се срещне с новоназначената директорка на лудницата и й вдигна истински скандал, задето са се отнасяли така с толкова важна личност. „Що за заведение управлявате?“, попита я той, и други подобни риторични въпроси. Бързо изтръгна от нея обещание да прекрати разследването за случилото се онази нощ и да постави Кейл под непрекъснатите лични грижи на най-умелите лекари без допълнително заплащане. Освен това поиска и получи обещание таксата за лечението на Кейл да бъде намалена наполовина.

Целият този гняв в никакъв случай не бе престорен. Той не очакваше Кейл да е излекуван, предвид тежкия му срив, но се беше надявал на подобрение, както поради голямата си привързаност към момчето, така и защото му се искаше да поработи с него върху далеч по-грандиозна дългосрочна стратегия за справяне с Изкупителите. Но Кейл дори не можеше да говори дълго, без да спира да си почине и да си събере мислите; освен това изглеждаше ужасно. Когато Кейл спомена мимоходом, че днес се чувствал необичайно добре, ИдрисПюк осъзна, че помощта, от която тъй отчаяно се нуждаеха, може да дойде прекалено късно, ако изобщо дойде.

ИдрисПюк поиска директорката да повика лекаря, който ще се грижи за Кейл, за да се увери в качествата му. Директорката, която знаеше, че ИдрисПюк трябва да замине на другия ден, излъга, че въпросната лекарка е заминала да се моли в уединение и няма да се върне още три дни.

— Тя е аномист — каза директорката.

— Този термин не ми е познат.

— Лекува аномия, заболявания на душата, с говорене, понякога в продължение на часове всеки ден, и така много месеци. Пациентите го наричат „словесния лек“. — Но той можел да е сигурен, заяви директорката, че тя е необикновено талантлива лечителка и е постигала напредък дори при най-неподатливите случаи.

Макар да не беше сигурен дали й вярва за удобното „уединение за молитва“, ИдрисПюк долови искреност във възхищението на директорката от уж отсъстващата жена. И понеже му се искаше да е вярно, това му вдъхна повече надежди, отколкото би позволил обичайният му песимизъм. Този песимизъм би се завърнал с пълна сила, ако можеше да види как пет минути след неговото излизане, за да се върне при Кейл, на вратата се почука и тя се отвори, още преди директорката да е успяла да каже „влез“. Жената, която пристъпи в стаята, имаше доста странен вид и държеше в лявата си ръка нещо толкова причудливо, че дори ИдрисПюк, с богатия му опит в необикновеното и фантастичното, не бе виждал такова.