Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (37)

37.

Или щеше да го забие, ако този пред него бе някой друг, а не Томас Кейл, доведен до бясна хиперактивност от лекарство, което имаше немалък шанс да го убие по някое време през следващите двайсет и четири часа. Бързината и силата на удара провалиха Ормсби-Гор. След като той не улучи гърдите му на косъм, Кейл извъртя нападателя, притисна го към себе си и опря собствения си нож в гърлото му. Зрителите може и да бяха изумени от скоростта на станалото, но това, което ги накара да застинат онемели, беше лудешкият поглед на момчето.

Дори ИдрисПюк замълча, опасявайки се, че всяко движение или звук могат да провокират Кейл. Отвън беше настанала тишина за първи път от часове насам. Колко дълга е една секунда, когато животът или смъртта са в стаята! А после отвън се разнесе мощен трясък, последван от грохот и от вика на някакъв бесен инженер:

— Шибаните шибаняци го преебаха, мамка му!

В палатката никой не обели и дума и никой не помръдна. Освен Кейл. Неспособен да се сдържи при сърцераздирателния гняв на инженера, той се засмя — не с лудия, истеричен кикот на безумец, а с обикновения смях на човек, поразен от абсурда на случващото се. Фаншоу реши да рискува.

— Само ще прибера ножа на Ормсби-Гор — каза той тихо, вдигнал двете си ръце. — Разбираш ме, драги, нали? — Ормсби-Гор се взираше във Фаншоу по начин, който показваше, че абсолютно нищо не разбира. „Проблемът с хората, които не се страхуват от смъртта — помисли си Фаншоу, — е, че не се страхуват от смъртта.“ Значи трябваше да измисли нещо друго.

— Виждаш ли, миличък — каза той, — ако не пуснеш ножа, аз, с разрешението на Томас Кейл, ще извадя своя, лично ще ти отрежа проклетата глава и ще я ритам надолу по планината.

За Ормсби-Гор това беше нещо съвсем различно: да бъде екзекутиран на бойното поле за неподчинение би означавало непростимо безчестие и вечен позор за него и семейството му. Той пусна ножа почти толкова бързо, колкото го беше извадил.

— Може ли? — попита Фаншоу и хвана двете ръце на Ормсби-Гор, за да увери Кейл, че го държи под контрол. Кейл го пусна. Фаншоу закрепи Ормсби-Гор на краката му, изведе го навън и тихомълком уреди четирима от собствените му хора да го арестуват и отведат. После се върна в палатката.

— Може ли да предложа да се справим с него, по какъвто начин избереш, след като Светилището бъде превзето? Жалко ще е да разсейваме войниците, не мислиш ли? — На Фаншоу не му се мислеше как ще реагират лаконийските войници и ефорите на екзекуцията на Ормсби-Гор, но оптимистично очакваше Кейл да е мъртъв, преди това да се превърне в проблем.

Кейл не каза нищо. Само кимна, за да покаже, че е съгласен, и излезе да види какво е предизвикало трясъка и воплите на инженера. Оказа се, че бяха докарали голям контейнер с желатинен гръцки огън, който да бъде натоварен в тунела за последния напор срещу стените на Светилището. Веществото беше летливо и не издържаше много на друсане. За нещастие, беше паднало от една релса на върха на насипа. Бяха се опитали да го върнат на релсата с помощта на дъбов лост. Трясъкът бе дошъл от чупенето на лоста. Търкулването на контейнера надолу по склона и врязването му в купчина камъни бе предизвикало скръбните ругатни на инженера.

Хук, свикнал с разликата между бойното поле и химическата работилница, вече се беше разпоредил да докарат нов контейнер; щяха да са нужни само няколко минути работа, докато поеме бързо към тунела.

— Добре ли си? — попита ИдрисПюк, който го беше последвал навън.

— Няма да се повтори — отвърна Кейл. — Най-вероятно. Може би трябва да кажеш на хората, че ще е по-добре да не ми противоречат в близките няколко дни.

— Не съм сигурен, че ще е необходимо. — Не стана ясно дали Кейл го е чул.

— Пропуснал съм нещо… Пропуснал съм нещо важно.

— За какво говориш? — ИдрисПюк бе разтревожен — като всички други, той смяташе падането на Светилището за неизбежно, независимо от цената.

— Защо не атакуват? Би трябвало вече да ни атакуват. Боско знае нещо, което аз не знам.

— Тогава спри.

— Не.

— Защо? — ИдрисПюк обаче знаеше отговора на този въпрос. — Ти каза на Хенри Мъглата да не отива. Дори аз му казах да не отива, ако те интересува.

Кейл го изгледа.

— Ако не влезем скоро, те ще го пленят. Знаеш ли какво ще му направят?

— Мога да предположа.

— Сигурен съм, че можеш. Но аз няма нужда да предполагам, защото съм го виждал. Само че този път ще е още по-зле. Ще го изгорят. Ин минимус виа.

Един сержант ги прекъсна.

— Сър, господин Хук казва, че тунелът е готов за натоварване.

— Един момент, сержант. — Той се обърна пак към ИдрисПюк. — Ти си образован човек — знаеш ли какво означава?

— Не, не съм запознат с израза.

— Означава „по най-малкия начин“ — тоест, ще го изгорят на клада, недостатъчно голяма да свари и канче вода. Аз лично никога не съм го виждал. Боско ми е разказвал. Каза, че отнемало дванайсет часа. Така че — не, не мога да спра.

— Не знаеш със сигурност, че ще направи точно това.

— Не знам със сигурност и че Боско знае нещо, което аз не знам. Никой не знае нищо!

— Ако Хенри Мъглата беше тук с нас, щеше да спреш.

— Само че не е.

— Знаеш, че ако не превземем Светилището преди зимата, те ще получат подкрепления, преди да успеем да се върнем. Някои членове на Оста вече са се хванали за гушите. Швейцарците искат главата ти да подскача по улицата. Един Господ знае какво ще стане, ако се провалиш тук.

— Кой казва, че ще се проваля?

— Ти.

— Казах, че не знам какво става.

— Тогава изчакай.

— И ако изчакам, какво? Ами ако сега е точният момент? Ами ако, като изчакам, им дам шанс да… знам ли… да направят нещо, за което не съм се сетил? Ами ако Боско е болен и това е най-добрата ми възможност? Никой не знае нищо.

— Ти знаеш какво би направил, ако Хенри беше тук, а не там.

— Нима?

— Да.

— Мислех, че ще кажеш на хората да не ми противоречат.

— Не смятах, че това включва и мен.

— Е, сбъркал си. — Той извика на сержанта: — Дай на господин Хук сигнал да товари.

И само с няколко вика се започна.