Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (39)

39.

Новата армия вече беше обръгнала на клане, а лаконийците, разбира се, бяха общество, посветено изцяло на войната. Това обаче не бе смъртта, каквато я познаваха. Затова, макар видяното да означаваше, че ще доживеят края на този ден, и въпреки че това множество обесени бяха най-върлите им врагове, някакво зловещо безпокойство обзе всички, докато вървяха бавно през Светилището. Всяка нова гледка, разкриваща се пред тях, всеки площад, всеки двор, всяка покрита алея, всяка молитвена градина, съдържаха само редици обесени мъртъвци. Единственият звук беше скърцането на въжетата, единственото движение бе лекото полюшване на телата на слабия ветрец.

Те навлязоха бавно в сградите на Светилището — не можеха да постъпят другояче. Във всеки коридор, на интервали от три стъпки, както на дължина, така и на ширина, висяха Изкупители с въжета на шиите, закачени за куки, здраво забити в покрива. Във всяка стая. Във всеки кабинет. Във всяка ниша. Във всеки параклис. В шестте големи църкви имаше сигурно по хиляда, на десетина различни нива, мълчаливи като украсите, окачвани на дървото на тленността в Деня на мъртвите. Дойде заповед да спрат. Лаконийците и техният водач Покаятел се отправиха към дълбините на Светилището. Висящите тела им се пречкаха на всяка крачка, разклащаха се при минаването им, докато те вървяха към гетото и Хенри Мъглата.

Въпреки настоятелните съвети да остане извън Светилището, докато то не бъде щателно претърсено („Очевидно е, сър, те ще се скрият и ще ви чакат да дойдете.“), Кейл пристигна, ококорен от мрачно смайване. Съветниците му бяха прави, но той не можеше да понесе чакането. Затова, заобиколен от Покаятели (какво ли си мислеха пък те?), навлезе в старите помещения, сега превърнати в свещеническа скотобойна. Как странно реагираше душата му на това завръщане! Не беше като да се завърнеш в някогашен дом, защото той осъзна, че в думите на сестра Врай имаше нещо вярно. Той е бил тук в миналото; беше тук сега; винаги щеше да е тук.

Покаятелите го държаха в един двор, където бяха разчистили място от обесените Изкупители, за да е далеч от погледите на всички. След няколко минути доведоха при него момче, което един войник от Новата армия беше намерил да се крие в един сандък.

— Той иска да се изповяда, сър — каза един Покаятел.

— Какъв си ти? — попита Кейл.

— Послушник, сър.

— И аз бях такъв. В безопасност си, не се притеснявай. Никой няма да ти навреди. Какво е станало тук?

Отговорът бе разбираемо объркан, но доста прост. Боско се обърнал към петстотин от най-близките си следовници и обявил, че поради измяната на Томас Кейл е решил да изтрие правоверните от лицето на земята, без да мисли повече за човечеството.

Като награда за тяхната преданост, щяло да им бъде позволено да се присъединят към Бога във вечно блаженство, по същия начин като самия Изкупител.

— И всички приеха това?

— Не всички, сър. Но папата сформира група от съветници, за да помогнат на онези, които се нуждаят от духовна подкрепа.

— Но не и ти.

— Страх ме беше.

— Сега вече си в безопасност. — Кейл се обърна към един от старшините на Новата армия. — Отведете го оттук. Дайте му нови дрехи и кажете на готвача ми да го нахрани. Уверете се, че не го заплашва нищо. Защо, за Бога, няма никакви новини за Хенри? — Той прати още двама от Покаятелите си. След пет минути, тъкмо когато бе решил да отиде сам, въпреки опасността, се появи Фаншоу. Изглеждаше неспокоен.

— Какво има? — попита Кейл.

— Получих някакви новини, но е обичайната каша.

— Все пак си чул нещо?

— Знаеш не по-зле от мен, че първите новини винаги са пълен буламач.

— Разбирам това. Какво е? Кажи ми какво си чул.

— Новината е, че приятелят ти е мъртъв. Говорих с човек, който каза, че го е видял.

— Той познава ли го? Колко добре?

— Виждал го е тук-там. Че кой не е? Явно на онова място е истински ад — знаеш какво е, отначало нищо не изглежда смислено. Той сигурно е чул същото за теб.

Кейл извика Покаятелите си и се насочи към гетото, когато от един вход, от който към двора полъхваше бледосив дим, се появи нечий силует. Въпреки че димът го забулваше и лицето му беше черно, движенията му моментално го издадоха. А после Хенри Мъглата позна Кейл, забеляза, че той се взира странно в него, и попита отбранително:

— Какво?

Кейл го оглежда известно време.

— Имаше слух, че си мъртъв.

Сепнат от това, Хенри като че ли се замисли доколко надеждна е тази информация. После каза:

— Не.

Кейл продължи да го гледа.

— Какво стана?

Хенри Мъглата се усмихна.

— Нищо особено. Влязохме безпроблемно. Убихме само петима-шестима на път към момичетата. Сега вече разбирам защо.

— Не ви ли нападнаха?

— Не.

— Ами огньовете?

— Изкарахме акъла на монахините. Една от тях разля тиган гореща мазнина — всичко лумна като купа сено, огънят плъзна под дъските на пода и навсякъде. Ето защо постоянно имаше пожари. Стана малко страшничко.

— Момичетата добре ли са?

— Отлично. Всичките. — Той се засмя. — Боско ги сложил на половин послушническа дажба — сега са слаби като вейки.

— Като флейки?

— Не, бе, вейки — като тия по дърветата.

— О, стори ми се, че каза „флейки“. Но няма никакъв смисъл да са флейки, нали?

— Не.

— Чудя се защо не ги е убил.

— Предполагам — каза Хенри Мъглата, — че у всекиго има добро.

И двамата се усмихнаха. Кейл кимна към телата, висящи навсякъде из двора.

— Как го разбираш това?

— Никак не го разбирам — отвърна той, внезапно ядосан. — Прав им път на шибаняците. — После се засмя — с веселие, но и с ужас. — Не го очаквах, обаче.

— Боско им казал, че така ще отидат на небето.

Хенри Мъглата кимна.

— Намери ли го вече? — попита Кейл.

— Не. Искаш ли да го намерим?

— По един или друг начин. Може би ще е в стаята си.

— Не е добра идея — каза Хенри Мъглата — да обикаляш наоколо, ако нямаш здрава ръка.

— Не издържам вече. Честно, нямам търпение.

 

 

Уиндзор, болният от краб лакониец, натоварен със задачата да убие днес Томас Кейл, се чувстваше особено зле. Нямаше да остане още дълго на този свят. Беше видял Кейл да говори с Хенри Мъглата и се опита да се добере до някое високо място, откъдето би могъл да отправи свестен изстрел. Облече расо, свалено от един от Изкупителите. Беше се надявал в деня на битката да има доста повече хаос, който да му даде шанс, но сега всичко беше спокойно и войниците бродеха наоколо, мрачни и потиснати от висящите наоколо мъртъвци. След като отначало бяха толкова превъзбудени, а после изведнъж всичко свърши, ужасната им смесица от чувства нямаше къде да се дене освен да се притаи вътре в тях.

Незапознат със Светилището и неговите криволици, Уиндзор се загуби по пътя към един каменен корниз, който бе забелязал, и когато стигна там, видя как Кейл и Хенри Мъглата тръгват на оглед, който можеше да бъде сметнат единствено за крайно неразумен. Макар че, разбира се, ако бяха постъпили разумно и бяха останали на място, Кейл щеше да има само още няколко секунди живот.

Уиндзор се отърва от расото — имаше предостатъчно други там, откъдето идваше това — и последва двете момчета, макар и без особен оптимизъм, че ще ги открие в този лабиринт. От друга страна, сега из цялото Светилище бродеха лаконийци, така че нямаше да е проблем да ги издебне. Спря само колкото да повърне — нещо, което правеше по три пъти на ден.

За Кейл и Хенри Мъглата напредването не се оказа лесно. Макар че подовете бяха разчистени, всичко над две стъпки височина беше изпълнено с обесени свещеници, така че придвижването им бе бавно и необикновено, с пробиване на път през гъстото множество висящи тела. Както и очакваше, Уиндзор бързо се загуби, но докато гледаше през един прозорец, забеляза, че макар да не вижда двете момчета, може да проследи пътя им по телата, които оставаха разлюлени след тях. Реши, че ще е по-бързо, въпреки честите спирания да проверява напредъка им, да пълзи под свещениците, вместо да ги разбутва от пътя си. Същата мисъл беше хрумнала и на Кейл и Хенри Мъглата. Но те не само че намираха идеята да пълзят под бившите си господари за неприятна, но и в интерес на истината, се наслаждаваха на преживяването. Обикновените войници може да бяха уплашени от мрачната готовност на Изкупителите да прегърнат смъртта по такъв ужасен и решителен начин, но Кейл и Хенри Мъглата бяха замесени от по-жилаво тесто — този злокобен край им се струваше напълно заслужен и по-добър от всичко, което биха могли да измислят самите те. Няма да е преувеличено да кажем, че щом преодоляха началния шок, те бяха развълнувани от станалото — екстаз на задоволство, че всичките им страдания са възмездени по някакъв начин. Тази смърт бе много сладка и за двама им — сладост, която изискваше да бъде завършена от среща със самия Боско, жив или мъртъв.

По едно време Уиндзор се приближи на четирийсет метра от тях, но мракът и заплетените пътеки отново го надвиха. Той сви в грешна посока и запълзя под свода от островърхи стъпала още по-навътре в лабиринта на Светилището.

 

 

Щом стигнаха края на най-големия коридор, Кейл и Хенри Мъглата чуха звук. Отначало беше трудно да го различат. Той ту спираше, ту започваше пак — беше нещо като дращене на пленено животинче, което се мъчи да избяга. Беше отчаян звук: дращене, тишина, дращене. В сгъстяващия се мрак и тишина косите им настръхваха от него. Дращене, тишина, дращене. После странен шушнещ и пърполещ звук. Те бавно се приближиха до края на коридора, който тук свиваше надясно към нещо като голяма стая. Нервни, те се снижиха към пода и видяха какво причинява звука: обути в сандали крака, които трескаво биеха и драпаха по пода, мъчейки се да намерят здрава опора, която да поеме тежестта на тялото. Сигурно възелът се бе разхлабил, или пък въжето се бе разтеглило. В ъгъла на коридора имаше достатъчно място двамата да се облегнат на стената, без редиците провиснали крака да им се мотаят в лицата.

— Става прекалено тъмно, нищо не се вижда — отбеляза Хенри Мъглата.

Драс, драс, драс.

— Съвсем близо сме — намира се от другата страна на тази стена.

Драс, драс, драс.

— Този звук… Тръпки ме побиват от него.

— Ами, да се махаме тогава.

Тръгнаха покрай стената, притискайки се към камъните. Драс, драс, драс, драс. После изведнъж се раздаде бясно и отчаяно драпане и хъхрене, когато задушаващият се човек, жадуващ за въздух, зарита в опит да намери опора в пода.

— О, за Бога! — възкликна Хенри Мъглата, разбута висящите трупове и сграбчи душащия се Изкупител през кръста, за да намали тежестта и да среже въжето с ножа си.

Умиращият, който почти си беше заминал, си пое дъх и се свести — но само донякъде. Той беше надзиравал бесенето и беше сред последните обесени. Въжето му се бе сторило хубаво, но се оказа от по-долнокачествен материал и се разтегли, което позволи на върховете на пръстите му да поемат достатъчна част от теглото му, за да го запазят жив в продължение на часове. Когато Хенри Мъглата го хвана през кръста, той успя да вдиша и започна да се съвзема от смъртния кошмар, от който се опитваше да се спаси: един дявол идваше за него — дебел, с изцъклени очи и стърчащи нарядко зъби, целият розово-бял, с лепкава, капеща червена ерекция, който се смееше безумно, както би могло да се смее някое прасе.

Не Хенри Мъглата, а ужасният демон го държеше в обятията си. Шарейки с ръце за нещо, което да го спаси, той измъкна подострен молив, с който бе отмятал обесените в списъка си, и със силата на неописуемо ужасѐн човек мушна към държащото го създание. То извика и падна, като изпусна Изкупителя, чийто врат най-сетне се скърши.

— Ох! Ох!

— Какво има?

— Копелето ме намушка.

Кейл си запробива път през висящите тела, които му се присмиваха, като се блъскаха в него и едно в друго. Около вече мъртвия Изкупител имаше малко повече простор — когато беше дошъл да се обеси, тук бе останало известно място. Хенри Мъглата опипваше мястото, протегнал ръка под мишницата към гърба си.

— Намушка ме — възкликна той възмутено. — Намушка ме с шибан молив!

Изкупителят, чиято душа сега пребиваваше във вечно блаженство — или пък не, — действително стискаше молив в дясната си ръка.

— Късмет, нищо повече. Постъпката ти беше адски глупава.

— Млъквай — погледни как е.

Той вдигна лявата си ръка и се обърна. На Кейл му отне известно време да намери дупката във вълната; наложи се да я среже, за да огледа раната както трябва.

Наистина, там имаше дупка с формата на молив — но кръвта не беше много, макар че бликаше на леки тласъци.

— Как е?

— Ами, не бих искал да се случи на мен — сигурно е болезнено.

— Така е.

— Не е толкова зле. Хайде да се връщаме, ще те превържат.

— Всичко е наред. Вече стигнахме дотук. Дай ми минутка-две.

Вдиша дълбоко няколко пъти и започна да се съвзема.

— Колко още?

— Малко по-нататък по коридора е.

— Мислиш ли, че е още жив? Може би чака, за да те отнесе със себе си.

— Сигурно изобщо няма да е там.

— Ха на бас, на един долар.

— Не.

— Защо?

— Какъв е смисълът?

— Чувствам се малко замаян — каза Хенри Мъглата. И наистина изглеждаше така. Малки капки пот бяха оросили лицето му и бе пребледнял. Седна и се подпря на стената. Видът му не се понрави на Кейл.

— Дай да видя пак раната.

Хенри Мъглата се обърна надясно. От раната бликаше слабо кръв — не прекалено зле, но повече, отколкото очакваше. Сигурно бе по-дълбока, отколкото си мислеше. Но още докато гледаше, кръвта спря. Кейл облегна Хенри Мъглата на стената, но той вече бе мъртъв.