Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (29)

29.

— Още ми се сърдиш — каза Рива. Беше твърдение, а не въпрос.

— Не. Имах предостатъчно време да се охладя. Осъзнах, че съм искал твърде много от теб.

Тя не беше убедена от думите му, че й прощава, но също така бе длъжна да се държи, все едно е убедена. Чувството за вина и благоразумието я принуждаваха — съпругът й искаше да установи добри отношения със сдобилия се с власт Кейл.

— Как си?

— Както виждаш — отвърна с усмивка Кейл.

По-късно тя каза на съпруга си: „Беше блед, с жълтеникавозелен оттенък“.

— А ти?

— Много добре. — Настъпи пауза, докато тя се мъчеше да реши дали да му каже. Но й се искаше — и то отчаяно.

— Ще си имам бебе.

— О.

— От теб се очаква да кажеш: „Чудесно, скъпа. Много се радвам за теб.“

— Аз… се радвам за теб. — Той се засмя. — Работата е там, че не мога да повярвам, че малък човек може да порасне в друг човек. Не ми изглежда възможно — че би могло наистина да се случи.

— Така си е — каза Рива, също със смях. — Когато една от прислужничките ми показа корема си в седмия месец, аз изпищях, като видях как бебето се обръща и коремът й се издува — беше все едно гледам котка в торба. — И двамата се усмихнаха — с привързаност, пресметливост и негодувание, наслоени едно върху друго. — Сега трябва да ме попиташ кога ще ми дойде времето.

— Не знам какво означава това.

— Кога ще родя.

— Кога ще родиш?

— След шест месеца. — Още една пауза. — Сега ме попитай дали искам момче или момиче.

— Ами, всъщност, не ме интересува.

Тя се засмя пак — но разбира се, нищо не би могло да е същото.

— Искам помощ от съпруга ти.

— Тогава ще уредя да дойде да те види.

— Не искам да звучи обидно, но ми трябва истинска помощ, а не това, което предлага досега Ханзата.

— А именно?

— Ти ми кажи. А още по-добре — покажи ми.

— Аз съм само негова жена. Не мога да говоря от негово име, камо ли от името на Ханзата.

— Не, но можеш да говориш с него. Можеш да го убедиш да не увърта. Нямаме време. Сериозно. Ако той остане настрани и аз спечеля, няма да забравя това — имам предвид, ще затворя Ханзата навеки.

— Ами ако не спечелиш?

— Тогава той няма за какво да се притеснява, нали?

Тя не беше сигурна какво да каже.

— Въпросът не е само в какво вярва той или какво иска. Ханзейският съюз няма голям опит с Изкупителите. Те си мислят, че репутацията им не е нищо повече от страшни слухове. Това е, в което искат да вярват. Не се издавай, че съм ти го казала, но те няма да пратят войски, за нищо на света. И нищо не можеш да направиш по въпроса — а ако ги поискаш, Ханзата ще те остави да чакаш отговора с месеци.

— Какво мога да поискам?

— Пари, може би.

— Не ми трябват пари. Трябват ми администратори: хора, които разбират от поръчки, снабдяване, складиране, доставки — всичко, което Ханзата умее да прави. Не ми трябват пари; петстотин способни хора ще ми стигнат. — Числото беше посочено наслуки. — И след като са толкова малко, не е нужно да бъде официално. Не е нужно участието на Ханзата да се вижда. Но ги искам, и то веднага. — Погледна я и се усмихна. — Излъгах за парите. Парите също ги искам.

Докато Рива се качваше в каретата, за да си тръгне, от два етажа по-горе я наблюдаваше Хенри Мъглата. Той си спомняше за времето, когато се криеше зад малка могилка в Келявите земи и я гледаше как се къпе гола в едно езерце — цялата във възхитително пухкави извивки, но мускулесто пълничка и влажно мека, и си припомняше гъдела в гърдите си, когато тя разсеяно разтвори гънката между краката си. Но онова беше един друг свят.

Две минути по-късно Хенри Мъглата се присъедини към Кейл за остатъка от следобедния чай.

— Как беше? — попита той.

— Не ни обичат — каза Кейл.

— Ала не ни дреме — добави Хенри Мъглата.

 

 

Същата нощ Кейл държа Артемизия в обятията си за последен път. Макар голотата им и прегръдката да предполагаха топлота, между тях имаше огромна студена бездна, въпреки допира на кожата. Неопитният Кейл не знаеше причините тя вече да не затваря очи, когато целува лицето й. Не беше сигурен какво чувства, нито какво да направи по въпроса: досега не му се беше случвало да харесва някого, а после да спре да го харесва. Как можеше нещо толкова близко, като да се намираш в някого — колко странно беше, ах, колко странно, — да се превърне тъй бързо в такава пропаст?

— Искам да прекося реката — каза тя.

— Сложно е.

— Така казват хората, когато се готвят да откажат — на децата си, имам предвид.

Той се отдръпна от нея и седна в леглото. Потърси пурите си. Беше му останала само една половинка. Запали я.

— Трябва ли да пушиш?

— Да не би да се тревожиш за здравето ми?

— Не ми харесва.

Той не отговори, но продължи да пуши.

— Искам да отида. — Той още не казваше нищо. — Ще отида. — Той се обърна да я погледне. — Ще отида, каквото и да кажеш.

Замълча за момент, а после добави, като издуха дълга струя дим в стаята:

— Може би си забелязала, че аз съм човекът, който нарежда на хората.

— О, и какво ще направите, Ваше злодейство — ще наредите да ме арестуват ли? Може би ще ме обесите пред Прада за назидание?

— Не си на себе си. Трябва да вземеш нещо.

— Отивам.

Той я погледна.

— Ами, върви тогава.

Тези думи пресякоха яростта й.

— Това да не е някой от номерата ти? — попита тя.

— Не.

Тя стана — съвсем гола, почти миниатюрна в сравнение с Рива.

— Разбирам. Прозрачен си ми от край до край. Това е хубав начин да се отървеш от мен.

— Значи, ако те пусна, съм злодей, а ако ти попреча, пак съм злодей.

— Готов си да ми позволиш да рискувам живота си и живота на стотици хора, защото не ти стиска да скъсаш с мен. Ще ти спестя труда — повече не искам да имам нищо общо с теб. Ти си лъжец и убиец.

Обидите му подействаха освобождаващо. Тя беше взела решението вместо него; заля го чудно чувство на облекчение.

— Е? — попита той, докато тя се обличаше.

— Тръгвам.

— Искаш да кажеш, че си тръгваш сега, или че ще прекосиш Мисисипи?

— И двете. — Тя стана и излезе през вратата, като се постара да не я затръшва.

 

 

— Какво искаш да направя? — попита Кейл ИдрисПюк, след като му каза, че е разрешил на Артемизия да прекоси Мисисипи. — Да наредя да я убият ли?

— Бил си възпитан много лекомислено. Защо умът ти винаги прескача толкова бързо на убийство?

Кейл се засмя.

— Да, така е. Но сега си имам теб, за да ми кажеш кое е правилно и кое не.

— Не си ме разбрал, ако така си мислиш. Вярно, че понякога, не много често, моралните норми се сблъскват и обиждаш някого, независимо какво решение си взел. Но светът не е зло място, защото хората не правят разлика между правилно и грешно. В девет от десет случая правилният курс на действие е достатъчно ясен, с изключение на една подробност.

— А именно?

— Че да постъпят правилно, не отговаря на интересите или желанията на хората. Признавам, те имат впечатляващи начини за справяне с последвалите терзания — заравят ги дълбоко в умовете си, или пък още по-добре — казват си, че лошият курс на действие, което се канят да предприемат, всъщност е най-добрият. Никога не е имало моралист, който да може да ти каже нещо по-ясно от Златното правило.

— О, Златно правило ли има? — присмя му се Кейл.

— Да, има, саркастично момче: отнасяй се към другите така, както искаш да се отнасят с теб. Всичко друго в морала е само разкрасявания или лъжи.

Известно време Кейл не каза нищо. После попита:

— Как да приложа това към пращането на десетки хиляди хора да умрат или да убият други десетки хиляди хора? За да оцелея, ми се е налагало да лъжа, мамя, убивам и унищожавам. Сега трябва да правя същото, за да могат милиони други да оцелеят заедно с мен. С какво ми помага твоето Златно правило в този случай? Кажи ми, защото искам да знам.

— Признавам, че има и случаи, когато моралът е много сложен за разбиране. Затова си имаме толкова много моралисти, които да ни казват как да постъпваме.

— Както и да е — каза Кейл, — аз си имам свое Златно правило.

— И то е? — попита ИдрисПюк, хем с усмивка, хем сериозно.

— Отнасяй се към другите така, както очакваш да се отнасят към теб. На мен винаги ми върши работа. — Той си наля още една чаша чай. — Е, защо си против атаката през Мисисипи?

— Не бих казал, че съм против. Честно казано, не съм сигурен. Работата е там, че ако тя се провали…

— Може и да не се провали.

— Може. Но ако се провали, това те отслабва точно на мястото, където най-малко се нуждаеш от провал.

— Ами ако успее?

— Това може да не е толкова добра новина, колкото изглежда на пръв поглед.

— Силен удар по Изкупителите и допълнителна година за подготовка — и това не е добра новина?

— Никой не те харесва. Съгласен ли си?

— Ще ме харесват, ако успея.

— Нима? Те ти дадоха такава власт, защото са уплашени…

— Ужасени.

— Да. Ужасени е по-добра дума. Докато са обезумели от страх, ще те търпят. Но сега вече Артемизия е от техните, а не от твоите.

— Нима? Не мислеха така, когато тя единствена спря Изкупителите преди шест месеца.

— Онова беше, когато алтернативата бяха те; сега алтернативата си ти. — Той се засмя.

— Мислиш, че ще я направят главнокомандващ?

— Не. Но ще започнат да си мислят, че са те надценили. Това би им харесало. Не забравяй, че вече обмислят какво да правят с теб не само ако се провалиш, но и ако успееш. Ако някой човек застрашава държавата, убий човека.

— Важи със същата сила и в обратната посока: ако държавата застрашава човека, убий държавата.

— Именно… Точно от това се страхуват те — че ще убиеш държавата, ако станеш прекалено могъщ. Така че един голям успех на Артемизия, който ще им даде още година за подготовка… Те ще имат време да са далеч по-малко ужасени от Изкупителите, които вече могат да бъдат победени и от друг освен Томас Кейл — от една обикновена жена, всъщност. Имаш нужда от успеха й колкото от дупка в главата.

Кейл въздъхна.

— Сигурен ли си, че не правиш нещата по-сложни, отколкото са?

ИдрисПюк се засмя.

— Не, изобщо не съм сигурен. Когато чух, че Ришельо е мъртъв — виж, той беше лукав ум, — не си помислих: „О, Ришельо е мъртъв“. Помислих си: „Чудя се, какво ли е имал предвид?“ Да бъдеш политик означава да разбираш, че може да има недостатък в изгряването на слънцето сутрин. Имаш ли нещо против да взема последната курабийка?

Кейл беше чакал с нетърпение да я изяде. ИдрисПюк вече беше изял една.

— Не — каза той. ИдрисПюк, като всички велики дипломати, предположи, че това означава „Не, вземи последната курабийка“, а не обратното. Отхапа от нея. Двамата поседяха за кратко в мълчание.

— Кант — каза ИдрисПюк.

— Какво?

— Имамуел Кант. Философ. Вече е мъртъв. Казал е, че ако искаш да знаеш дали действията ти са морални, трябва да ги универсализираш.

— Не знам какво означава това.

— Ако искаш да знаеш дали някое действие, което се готвиш да предприемеш, е погрешно, трябва да се запиташ: ами ако всички правеха така?

Това сякаш заинтригува Кейл. ИдрисПюк го видя как премисля миналото си: мъжете, убити докато спят, отровените кладенци, екзекуцията на затворници, подписването на смъртната присъда на Девата на Гарвановата песен, убийството на Кити Заека, смъртта на фабрикантите, окачени пред дворците на аристокрацията. Отне му известно време.

— Е? — попита накрая ИдрисПюк.

— Девата на Гарвановата песен беше добър човек… смела, но глупава, като Имамуел Кант. Какво ще стане, ако зададеш същия въпрос за добрите си дела? Ами ако всички правеха така? Ами ако всички се бореха срещу Изкупителите като нея, с плакати и проповеди? Щяха да свършат по същия начин — като купчина пепел. Ако се бориш срещу жестокостта с доброта, добротата е тази, която изчезва, не жестокостта. Съжалявам за лагерите и за станалото с жените и децата на Народа. Сънувам кошмари. Но не съм искал това да се случи.

— По традиция пътят към ада е постлан с добри намерения.

— Е, това не беше точно добро намерение. Ако трябваше да го направя пак, щях да го направя иначе — но не мога. Вместо това сънувам кошмари. Но не всяка нощ. Ако направиш нещо ужасно, или се хвърляш от някоя скала, или продължаваш напред.

Известно време седяха в мълчание.

— С изключение на онзи лайнар Соломон Соломон, никога не съм действал от злоба. Е, той и още неколцина.

— Смял си се, докато са убивали Кон Матераци… и си отсякъл главата на човек, задето ти е поискал чаша вода.

Кейл се усмихна; нямаше нужда да отбелязва, че нито едно от двете не е вярно.

— В интерес на справедливостта — добави ИдрисПюк след кратко мълчание — ще ти кажа, че Имамуел Кант е казал също, че винаги е грешно да се лъже. Казал е, че ако решиш да скриеш приятел, който е дошъл в къщата ти и е казал, че го гони убиец, а после този убиец се появи на вратата ти и попита дали приятелят ти е там, защото трябва да го убие — е, тогава би било грешно да лъжеш. Трябва да постъпиш както е редно и да го предадеш.

— Подиграваш ми се.

— Не. Честна дума. Наистина го е казал.

— Я кажи, ИдрисПюк: ако си изправен пред своята гибел и гибелта на всичките си роднини и приятели от ръцете на Изкупителите, кой искаш да стои между теб и тях — аз или Имамуел Кант?

 

 

Повечето от нас имат такива дни. От момента, в който слънцето изгрее като панделка, до момента, в който залезе сред розови пръсти, всичко върви чудесно освен нещата, които вървят още по-добре — парите пристигат неочаквано в големи количества, красиви жени те галят по ръката, сякаш си мислят, че няма нищо по-прекрасно от допира на кожата ти, случайна забележка ти дава да разбереш, че всички, които не те обичат, все пак те уважават дълбоко. Кой е толкова нещастен, че да не е имал такива дни? Кейл беше такъв късметлия, че цели три месеца тези дни се редяха почти без прекъсване — и то при човек, за когото се смяташе, че над главата му винаги кръжат ята от бухали на лошия късмет. Не само погребенията, а и катастрофите обикновено го следваха навсякъде. Но не и през прекрасните деветдесет дни, когато кажи-речи всичко, което опитваше, се увенчаваше с успех. Администраторите на Ханзата пристигнаха след три седмици заедно с гениите на книгите за поръчки, на превоза на товари, на поощрителните схеми за качествена работа (подкрепени със заплахи за насилие от страна на Томас Кейл). Те централизираха планирането на транспорта, така че беконът пристигаше нечервясал, а сухарите без гъгрици, и организираха канцеларската работа така, че когато някои каруци с оръжия или одеяла трябваше да бъдат подменени, в складовете винаги имаше нещо, чакащо да удовлетвори тази нужда. Обучението на селяните в дървените крепости надмина всичките им надежди, тъй като селяните попиваха жадно суровите наставления на лаконийците и Покаятелите. Нямаше размирно мърморене, само стоицизъм и усърдие. Хенри Мъглата и нещастният Клайст работеха върху всяка слабост, която Изкупителите биха могли да открият в замисъла и тактиката на Кейл, и изглеждаха вдъхновени да изнамират решения за откритите ограничения. Усещането за скъсване с миналото, за революция и метаморфоза, сякаш витаеше във въздуха. Все още в неведение, че Кейл го е излъгал за помощта за илотите, Фаншоу — един от онези незачитащи нормите хора, на които всяко разумно закостеняло общество търси място, — откри, че му е много приятно да руши установения начин на мислене, стига да не е неговият.

Всяко решение като че ли се оказваше по-добро, отколкото можеха да се надяват. Кулхаус, нацупеният, беше толкова талантлив, колкото голяма бе амбицията му; сякаш държеше цялата кампания подредена в главата си, до последната пита сирене. След месец той пак се върна при Кейл и ИдрисПюк. Кулхаус или знаеше всичко, или знаеше как да го научи. Изглеждаше почти нечовек, като че ли притежаваше магическо устройство, което можеше да претърси необятната му памет и да му даде моментален отговор. Беше дразнещ и неприятен и притежаваше въображението на тухла, но като бюрократ беше своеобразен гений. Що се отнася до Саймън Матераци, той откри, че войната е щедра майка за онези, които са били пренебрегвани в по-мирни времена. Жадувайки да се отърве от аристократичното си бреме, Кулхаус бе прекарал много часове, за да отвикне Саймън от езика на знаците, и сега се опитваше да го научи да чете по устните. За пореден път, тласкан от личния си интерес, Кулхаус насочи забележителния си ум към изобретяването на нечувано умение. Саймън, който копнееше да се отърве от Кулхаус не по-малко, отколкото Кулхаус — да се отърве от него, всеки ден се трудеше с часове, за да усъвършенства това умение. Двамата вече планираха раздялата си, когато пристигна предложението на Кейл, довело до последните им седмици заедно. Но докато Кулхаус най-сетне получи възможност да натрие носовете на другите с по-големите си умения почти във всичко (освен в работата с хора или в нещо, включващо оригиналност), Саймън откри неизмеримото удоволствие и дори още по-голямата полза от това хората да го пренебрегват, докато той слуша всяка дума, казана от тях. Лаконийците имаха обичая да изхвърлят сакатите и слепите деца в една пропаст край столицата, така че човек като Саймън за тях беше нещо рядко и необичайно и те се отнасяха към него като към забавна маймуна. Саймън си отмъсти, като се възползва от пълната свобода, с която те разговаряха пред него, за да информира Кейл в изненадващи подробности за всичко, което са намислили. Интересното е, че дори да беше роден като лакониец, Саймън щеше да оживее. В тяхното иначе желязно правило имаше едно изключение: дете от лаконийското кралско семейство, колкото и да е болно, никога нямаше да бъде подложено на дългото падане към скалите на онова ужасно място. Така беше, и винаги щеше да бъде така. Лаконийците се забавляваха да гледат как Саймън и Кулхаус разговарят безмълвно с ръце по своя прекрасно плавен начин. Привикваха Саймън при себе си нощем и му пишеха думи, за да ги научи как да ги показват със знаци. Приятно им беше да го отрупват със снизходително внимание и нямаха представа, че ако говорят с лице към него, той може да разчете почти всяка казана от тях дума — включително безгрижните обиди по негов адрес. Когато Кулхаус беше призован отново в Испански Лийдс, Саймън сключи сделка с него да го замести; един стар училищен приятел на Кулхаус остана, за да се преструва, че му превежда, така че лаконийците да не заподозрат нищо.

— Сигурен ли си, че той може да се справи? — попита Кейл, когато Кулхаус се върна.

— Мислех, че си му приятел — каза Кулхаус.

— Може ли да се справи?

— Да, може.

Кулхаус реши, че уменията на Саймън — придобити с много усилия от страна и на двамата — е по-добре да се държат в тайна. Полезните неща, които би могъл да научи, и всъщност вече научаваше, щяха да утвърдят репутацията на Кулхаус като човек с всевъзможни способности. Подготовката за преминаването на Мисисипи също вървеше добре и чакаше само подходящите климатични условия и окончателното решение на Кейл.

В меда на Кейл имаше няколко оси, но онази, която го засегна най-пряко, беше въвеждането на дажби — ход, поискан от бюрократите на Ханзата, за да предотвратят паническо изкупуване, презапасяване и недостиг на стоки, жизненоважни за Новата армия. Аргументите им бяха разгледани от Кулхаус по искане на Кейл и той заключи, че позицията им е необорима — дажбите бяха от също толкова съдбовно значение за поражението на Изкупителите, колкото и осигуряването на оръжия.

— Разбира се — докладва Кулхаус на ДПИ, — в интерес на обществения морал ще се наложи тези ограничения да се приложат към всички. Не може да има никакви изключения — заяви той благочестиво — освен, разбира се, за кралското семейство.

Случи се така, че когато Кулхаус направи това изявление, Хенри Мъглата беше в стаята. Беше се върнал в Испански Лийдс за кратко, за да обсъди с Кейл приготовленията на запад. Веднага щом думите „кралското семейство“ излетяха от устните му, Кулхаус, който все още бе неопитен, но се учеше бързо, осъзна, че е допуснал сериозна грешка. Може би повече от сериозна.

— Температурата спадна толкова бързо — каза по-късно развеселеният ИдрисПюк на брат си, — че си помислих, че Северният полюс се е отбил за чаша чай. Господи, този Кулхаус е такова наперено копеленце!

Кейл гледаше втренчено Кулхаус, а Хенри Мъглата измъкна един кинжал, който бе изработил специално за себе си по модела на Данцигската колона и по причини, които не желаеше да обясни, беше изрязал от двете страни на дръжката думата „ако“. Вдигна кинжала, все едно се готвеше да отреже главата на Кулхаус, но само го заби по средата на прекрасно инкрустираната орехова маса, около която седяха. Омразата на Хенри Мъглата към аристократите на Испански Лийдс бе започнала като обикновено презрение, породено от естественото негодувание на простолюдието към привилегированите, за да узрее до особена ненавист заради начина, по който се бяха отнасяли към него, докато Кейл беше в лудницата на Манастира. Идеята, че той ще трябва да кара без любимите си сандвичи с краставица, докато кралското семейство продължава да си живее незасегнато, беше повече, отколкото можеше да понесе. Ето защо реши, образно казано, да тропне с крак. Настъпи кратка пауза.

— Е — каза ИдрисПюк, — значи, решено: дажби за всички — освен за кралското семейство и тук присъстващите.

След като Кулхаус и ИдрисПюк излязоха, което стана почти веднага, Кейл се обърна към Хенри Мъглата, кимна към ножа, забит здраво по средата на масата, и каза:

— Няма да плащам за това.

— Никой не те е молил — процеди Хенри Мъглата. Настъпи сърдито мълчание.

— Защо — попита Кейл — просто не удари с юмрук по масата? Виж я само, съсипана е.

— Казах, че ще платя. — Ново мълчание.

— Проклет хулиган!